Антоанета Христова – Това е промяна на маршрута

 

***

Когато думите които носят свобода и живот
Са бомба
Ледоразбивач
Стрела в сърцето
Сърцето не е на човек
Ключалка с ръждясали ръбове
Която отваря дълбините
На скритото щастие
Когато твоето нещастие
Е радостта за някой друг
Цената е умът
И загубата
Е апокалипсис
За тялото
За името
Което ще означава нещо друго
Без спомен за миналото
Без цел за бъдещето
Когато
Думите
Цената
Свободата

 

***

Разпорената рана
На стиха ми
Завяхва
Искам да отскубна
Още нещо ароматно
С дъх на кръв
в кланница

Убиец
Насилник и звяр
Съм
Обличам стиха-моя дреха
Моя пиеса,
която пренаписва
Ежедневието
Където бледа сянка
Думите безсилни
Обезцветена и прозрачна

Пума с изцъклени очи
Козина настръхнала
Всичко неестествено
е сгърчено
опънато
Препарирана
Съм всеки ден

Стихът отваря пустинния портал
Като часовник пясъчен
Защото илюзиите са кратки
Освен за децата и старците
Като плаващи пясъци
Защото потъваш
В жегата безвъзвратно
В портала изхвърлям
цветовете и живота и думите,
които тежат, за да потънат.
Мои и чужди.

Порталът се затваря.
Остарявам.

Един час с
Вятърът
Изригване
Вулкани
Лава
Лед
И кал
В един час
Се стопиха всички
Болезнени ежедневни дела
Замръзнаха офиси
Изпепелени посуди
Пранета, пердета
Боя
Везувий заля всичко
Експлозия
На свободата
Парашута ми се отвори
И гледам отгоре
Валят
Отломките на миналото
Долу
бъдещето е далеч
С вятъра сме
И танцуваме
Това е промяна на маршрута
Отвличане
На вниманието

Изплувах
И почнах да дишам отново.

1.6.2018

 

Сергей Рожин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Людмила Калоянова – Реч при обявяването на лауреата на Първото издание на Конкурс „Нова социална поезия“

 

Уважаеми членове на журито, гости и приятели на Нова социална поезия,

Пиша тези редове с удовлетворение и признателност за предоставената  ми възможност да участвам в първото издание на конкурс Нова социална поезия. Изключително съм благодарна за вниманието и честта, които журито ми оказва с присъждането на наградата.

Макар и далеч от родината, българските емигранти следят с интерес динамиките на литературния ни небосклон. На фона на повсевместното опошляване и срастване на литература и литературен естаблишмънт, Нова социална поезия отстоява кардинално различна визия, в която авторът, освободен от дискурсивните и меркантилни условности на една противоречива постмодерност, се превръща в „яростен“ и съзнателен субект на своето слово.

 Rage, rage against the dying of the light. Възприемам Нова социална поезия като „литература на яростта“. Така както героят на Дилън Томас се бунтува срещу смъртта на деня, така и Нова социална поезия ни подканя да се изправим срещу смъртта и обезличаването на поезията. Усилията на основателите на групата и на движението като цяло да скъсат безкомпромисно с вулгаризирането на литературата и на творческия акт заслужават безспорни адмирации.

За мен е изключително признание да бъда част от този процес на „яростно“ съзидаване. Пожелавам на членовете на Нова социална поезия сила и творческо вдъхновение.

Искрено Ваша,

Людмила Калоянова

15.12.2018, Питсбърг, Пенсилвания

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Георги Рупчев – Смъртта на Тибалт

 

Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф
към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на
Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди
всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли
така, – когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от
усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на
Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях
понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази
музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст,
хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други,
изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и
откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо
съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската
си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е
Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място,
където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир
са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам
обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.

 

 

Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.

Чух, че Тибалт бил умрял.

О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.

Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?

Смърт.

Човешко е да се умира.

Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?

Тибалт не бе виновен.

Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.

Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.

Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.

Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?

Чух, че Тибалт бил умрял.

Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.

Научих да завися.

Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.

Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.

Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.

Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.

Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?

Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.

А аз,
какво да правя аз?

насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?

Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.

Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.

Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.

Такива са сплетните по пазара.

Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.

И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…

Онези, които изобщо не са.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.

Какво “какво”?

Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.

Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)

Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.

Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.

Ала дали това ги прави по-невинни?

Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.

Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.

Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?

О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!

Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.

Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.

Чух, че Тибалт бил умрял.

 

Сергей Рожин, Изкуство, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Стиф Лазаров – Examination of the impact of mass culture on the role of art in the work of Theodor Adorno

 

Art was and still is an essential part of the human civilization and is in the fundamentals of culture. Art was there even before it was recognized as such – for example the cave paintings done by the prehistoric people. For those people, the paintings were not „art“ as we understand the term today, but just a pure form of expression and maybe communication – scenes from the everyday life of the cave people, which tell stories for given events, such as hunting. Although prehistoric people were not aware of their artistic inclinations, art was playing a role in their lives as a form of expression. After the prehistoric period, religion started to play significant role in people’s lives and communities. And with religion, the role of art changed – art was consumed by religion. Art’s role was mainly religious, and it was used in various rituals and processions. Works of art were known to bare something divine within them – for example Maya people or African tribes, which believed that by making a what will we call it a piece of art, the artist instills extra-human forces into traditional forms and materials.[1] No matter its purpose, art still was a part of ancient societies, despite probably not being acknowledged for its aesthetic characteristics. People from the Antique period, though, admired art and its aesthetic values. Their art was a sign for their societies being civilized and culturally rich. An example is the Greeks, which were known for their sculptures, architecture, drama etc., and although their art also had a religious motive, they were moved aesthetically by it. The Greek had two types of art – Apollonian and Dionysian which served different purposes for the society. The Antique age was significant for the evolution of art and its contribution to culture and society. After that comes the Medieval age where art again serves mainly a religious purpose. Most of the art in Europe during that age was Christian art and it was used both for spreading the religion and for enlightening the illiterate – those who could not read gained their knowledge about Christianity through icons and paintings so they could comprehend the Christian narratives. At this point, art was an inseparable part of culture and civilization and had a big impact over people’s lives and ways of thinking. One may say that art was used in a way to control people and to equalise their thoughts and understanding of the world. By the end of the Medieval age and during the Rennaissance, and more significantly during the Enlightenment, art was „liberated“ from religion’s grasp and became more secular. Art became more and more inaccessible for the working class and it was created mainly for the entertainment of the middle class and the royalties. I believe art’s role at this point was to distinguish the working class, which were believed to be incapable of admiring it and of acknowledging its aesthetic values, from the wealthy who believed that they had congenital ability to understand and appreciate art. With the birth of mass culture this was no longer the case. During the 20th century, art was commercialized and brought up to the lower class. Art became simply a form of entertainment, modified by the culture industry in order to standardize people’s interests and make them easier to control and manipulate. This idea was brought up in Theodor W. Adorno’s essay „The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception“. My essay will look at Adorno’s cogitations, written in that work of his and discuss the impact of mass culture over art.

Adorno thinks that 20th century art is cursed by sameness and mediocrity. There are a few possible reasons for that curse. One of the reasons is, one can say, obvious – business. The wealthy and powerful realized that an easy way to make money is through people’s entertainment, in other words through their form of escapism. The workers need entertainment in order to escape from the dull and inevitable reality of their workplace. People had been put in the position of workers for the rich, without having a choice of avoiding this position, since this most likely will result in starvation. So, the only option they are left with in order to bare the mental pain accompanying their existence as slaves of the system is entertainment, in particular entertainment found in public art. However, public and accessible art, like radio and cinema, is created and shown to people by the culture industry, a term used by Adorno to describe the system which dictates the norms and rules of culture in the 20th century. He believes that the culture industry does not meet the public’s wishes, and I must add that, it rather dictates their wishes, it fabricates their taste and deceives them into thinking that their interests are natural, while they are being imposed by the culture industry. Art has become a commodity within the mass culture, and this commodity is being sold really well since it is the main form of escapism for the worker. Adorno thinks that the competition in art in the 20th century is false, and that it does not make a difference which radio station one is listening to, or which film one is seeing, since they all are products of the culture industry and they all have the same motive within them.  Art was brought to the level of being merely a tool for making profit, and workers are merely consumers of this tool. The cruel paradox of modern society is that workers receive salary from the system, and the money they put aside for their own entertainment goes back to the same system and the worker is left with nothing but a small amount, needed for their survival in order to keep on making profit for the capitalists. In my opinion, art is crucial for mental health like food and water are crucial for physical health, so it is inevitable for the working class to consume the commodity known as art. Adorno states that the whole world is passed through the filter of culture industry.[2]  By this he means that, unlikely theatre, film does not create illusions of a reality outside the world people live in, on the contrary, it aims to represent the life people live and thus becomes something opposite of art and entertainment. As I said, people seek entertainment in art in order to escape the reality, but with the art that is being produced by the culture industry, they are reminded of their lives and roles in the society and are denied their escapism. Despite that fact art is still being sold to the people and they hopelessly seek a form of salvation in it. This leads me to the second reason for art’s sameness and mediocrity. While art is being used for profit by the wealthy, it also has another purpose. I believe this purpose is erasing any idea of revolt against the system. Adorno talks about this in his essay and he states that amusement provided by the culture industry is a form of escape but not from reality, but from the last thought of resisting this reality.[3]  When people tend to seek for amusement in art, it is supposed that they want a break from the routine they are put in every day. But unfortunately, art reminds them of their lives, and they start to think that their reality is not as bad as they thought it was since they liken themselves to the characters represented in the illusionary reality of art. Culture industry may have created an image for itself of something that sublimates culture and people; on the contrary, it suppresses both creativity in art, since all artists must follow the model given by the culture industry in order to succeed, and people and their imagination. Adorno says that an off-duty worker experiences after-images of the work process and the only option they are left with is to adapt to this in the leisure times. For real amusement and relax, one does not need to do anything, which leads to boredom. One does not need one’s own thoughts and reactions, since everything is already prescribed by the culture industry[4]. Here Adorno gives an example with cartoons. Within the culture industry, cartoons show the idea to the audience that in order to live in the modern society, one should forget about any resistance against it and should accustom to the way things are. There is no room for revolt in the age of mass culture. The violence that is depicted in the cartoons or in the stunt films is turned into violence against the spectator. On a subconscious level the spectator gets used to the punishment and obedience shown in the amusement, and all signs of revolt created during their worktime are erased during the worker’s leisure times. Adorno says that the art produced by the culture industry is so close to the reality that people would not feel deprived if the radio stations, for example, were shut down, since art no longer has the function of distraction. The only functions art was left with are to be sold and to create a false feeling of distraction. The reason for this maybe, as Adorno states, is that the industry is interested in human beings only as customers and employees.[5]  Tragic art has also undergone changes. Unlike in Ancient Greece, where tragedy provoked philosophical questions in the audience and made them realise that no one is immune to tragic events and acted as a relief by making people understand that even the nobles were vulnerable, the culture industry transformed tragedy into a threat to people, reminding them that they should obey and there is no point of revolt. As Adorno says, tragic fate becomes the just punishment into which bourgeois aesthetics has always longed to transform it.

In his essay, Adorno talks about two different types of art – „Light“ art and serious art. „Light“ art is what he calls the accessible, straightforward and simple art meant for the mass, while serious art is basically the bourgeois art, the type art which is meant for people who do not spend their time in the production line and have enough time to appreciate its aesthetic values. Adorno dismisses the idea that the „Light“ art is a form of decadence. The culture industry tries to combine „Light“ and serious art, but still there is a distinction between peep shows and Karl Kraus and both extremes are embarrassing to society. „Light“ art is meant for people from the working class who are thought to be incapable of appreciating serious art. Adorno thinks that as long as art was expensive, it kept citizens within some bounds. I think the author had to mention that culture industry underestimates the working class. The ordinary workers were never given the chance to engage with serious art and the invention of „Light“ art was merely a form of disparagement of the working class. Instead of classification of art as „Light“ and serious, I believe there should be only „art“ and everyone should be able to appreciate it. For me the only acceptable form of „Light“ art is educational art used in leftist propaganda. In The Revolutionary Spirit in Modern Art, Diego Rivera talks about how „art for art’s sake“ or „pure art“, which is an equivalent of Adorno’s term „serious art“, has a political context, despite claiming the opposite. He talks how there is a lack of „proletarian art“ and argues that people must be educated with such type of art, in other words a type of „Light“ art.[6] But the difference between Adorno’s term and Rivera’s idea is that the latter believes the proletariat should develop artists on its own, without waiting on the bourgeois to allow them to interact with works of art. Adorno does not mention that there could be „Light“ art within the modern society which does not come from the culture industry but from the people themselves. Mass culture would not have a major impact on such art since this type of art would not be used by the workers for entertainment and escape from reality, but it will educate people and show them the reality (which the culture industry shows) from a different perspective, a perspective which would make one think about one’s situation and way of life instead of making one wanting to forget about reality. It is true, however, that proletarian art in Rivera’s idea may be considered as manipulation of the notion of art. Proletarian art is not „art for art’s sake“ and is not meant to be admired in a way serious art would be. One can conclude that it does not own aesthetic qualities, but has the same impact on people like serious art. It can be described as „false“ or „fabricated“ art since it’s not art in its pure form and does not have the same aims as serious art. „Light“ art produced outside the culture industry, in other words created by the working class, aims to spread a message of awareness. It also aims to educate people about the leftist ideology, for example USSR or Mexico propaganda art (Picture 1 & 2). As one could expect, culture industry fights against such type of art. As Adorno says, what is destroyed as truth outside the sphere can be reproduced within it as lies. Culture industry stigmatizes art produced outside its „sphere“ as a threat to the balance which the liberal culture tries to preserve. [7]

Mass culture has a great impact on art and that is in favour of the people with influence and wealth. The workers have been left without any true form of entertainment, the entertainment itself became its opposite – it became boring. While art had the aim to boost the spectator’s imagination, the culture industry transformed it into something that blocks one’s imagination. Beauty is no longer a quality of art which one has to appreciate, but is what the culture industry produces. Art is no longer the honest expression it used to be, but is merely a commodity that has to be sold to the consumers, which are the workers. The only thing that was able to make one forget about the system became an essential part of this very system. Adorno succeeded in his critique of the culture industry and explained in a detailed manner the changes under which art has undergone within the age of mass culture. Art has lost its value and instead of developing the spectator’s mind, it ties down one’s imagination and ability to analyse reality in order to make one easier target to control and obey the system, avoiding the chance of collapse of that system.

 

Picture 1:

 

Picture 2:

 

[1] Carloyn E. Tate, “Public Art: Aesthetics and Artists” in Yaxchilan: The Design of a Maya Ceremonial City (Austin: University of Texas Press, 1992), 30

[2] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 126

[3] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 143

[4] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 136

[5] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 145

[6] Rivera, Diego. “The Revolutionary Spirit in Modern Art.” The Modern Quarterly Vol. 6, No. 3 (Baltimore: Autumn 1932): 51-57. Reproduced in Anreus et al, Mexican Muralism, 322-325

[7] Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 134

 

Bibliography:

Carloyn E. Tate, “Public Art: Aesthetics and Artists” in Yaxchilan: The Design of a Maya Ceremonial City (Austin: University of Texas Press, 1992), 29-31

Max Horkheimer and Theodor W. Adorno, “The Culture Industry: Enlightenment as Mass Deception”, in Dialectic of Enlightenment (London: Verso Books, 1997), 120-167

Diego Rivera, “The Revolutionary Spirit in Modern Art.” The Modern Quarterly Vol. 6, No. 3 (Baltimore: Autumn 1932): 51-57. Reproduced in Anreus et al, Mexican Muralism

 

Сергей Рожин, Пирони, масло на платно, 28 х 46 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Роберто Боланьо – Завръщането на Роберто Боланьо

 

Защото полята са наши

Ако зачезна в началото на купона
не ме търсете, оставете на мира
правещите любов, започващите да го правят
мочащия яко безспир
всички поканени –
и танцувайте, пийте
разговаряйте до зори

От всяка лайнена дупка
където и да се намирам
ще пратя поздрави, целувки на гълъб с ръката
окървавена

 

***

Откази от Anagrama, Greijalbo, от Planeta със сигурност
също от Alfaguara, Mondadori. Едно кратко не от Muchnik, Seix Barral, Destino…
Всички издателства… Всички читатели…
Всички мениджъри „Продажби“…
Под моста докато вали златна възможност да видя самия себе си:
като змия на Северния полюс, но пишейки.
Пишейки поезия в страната на чукчите.
Пишейки със сина си на коленете.
Пишейки докато пада нощта
с гръм и трясък на хиляди дяволи.
Дяволите, които ще ме замъкнат в ада,
но пишейки.

 

Червеят

Нека благодарим за нашата бедност, рече пича облечен в дрипи.
Видях го с това око: бродеше по градче със сплескани къщи
от цимент и тухли, между Мексико и Съединените Щати.
Нека благодарим за насилието ни, макар да е безплодно
като призрак, макар да не води доникъде
тези пътища също не водят наникъде.
Видях го с това око: ръкомахаше върху розов фон
съпротивляващ се на черното, о, тези свечерявания на границата
прочетени и изгубени завинаги.
Свечеряванията обгръщали бащата на Лиза
в началото на петдесетте.
Свечеряванията видели да минава Марио Сантяго
нагоре и надолу, вкоченясал от студ, на задната седалка
на колата на трафикант. Свечеряванията
на безкрайното бяло и безкрайното черно.

Видях го с това око: приличаше на червей със сламена шапка
и поглед на килър
и пътуваше по градчетата на мексиканския север
като изгубен, опразнен от разума
изселен от голямата мечта, тази на всички
и думите му бяха, майко мила, ужасяващи.

Приличаше на червей със сламена шапка
бели дрехи
и поглед на килър.
И сновеше като пумпал
по градчетата на мексиканския север
без да посмее да прекоси границата
без да вземе решение
да слезе надолу до Мексико Сити.
Видях го с това око
да се лута насам-натам
между амбулантни търговци и пияници
всяващ страх
с устати думи по улици
с къщи от непечени тухли
Приличаше на бял червей
с балийска цигара между устните
или Деликадос без филтър
И пътуваше от единия край до другия
на сънищата
като земен червей
влачейки отчаянието си
пояждайки го

Бял червей със сламена шапка
под слънцето на мексиканския север
в земите полети с кръв и измамните думи
на границата, вратите на Тялото видени от Сам Пекинпа
вратите на изселения Разум, бич
на бичовете, и проклетият червей бе там
със сламената си шапка и фаса висящ
на долната устна, с все същия поглед
на все същия килър.

Видях го и му викам имам три отока в главата
и науката вече не може да предприеме нищо с мен.
Видях го и му викам разкарай се от пътя ми, куролизецо
поезията е по-смела от всички
да го духат земите полети с кръв, опразненият Разум
не ме трогва никак.
От тези кошмари само ще запазя
тези бедни къщи
тези улици метени от вятъра
а не погледа му на килър

Приличаше на бял червей със сламената си шапка
и автоматичния патлак под ризата
и не спираше да говори с кой да е или със себе си
за едно поселение на поне
две или три хиляди години
някъде там на север близо до границата
със Съединените Щати
населено място, което още съществувало
да речем четирисейтина къщи
две лавки
една бакалия
градче на охранители и убийци
като него самия
къщи от непечени тухли и циментирани дворчета
където очите не се отлепят
от хоризонта
(от този хоризонт с цвят на плът
като гърба на смъртник)
И кво очаквахте да се появи там? – викам
Вятъра и праха може би
Минимална мечта
в която обаче влагаха
целия си инат, цялата си воля

Приличаше на бял червей със сламена шапка и една Деликадос
висяща на долната устна
Приличаше на 22-годишен чилиец влизащ в Кафе Хавана
и наблюдаващ едно русо момиче
седнало в дъното,
в опразнения Разум
Приличаха на разходките в малките часове на нощта
на Марио Сантяго
В опразнения Разум
В омагьосаните огледала
В урагана на Мексико Сити.
Отрязаните пръсти израстваха наново
с втрещяваща бързина
Отрязани, потрошени, разпръснати пръсти
във въздуха на Мексико Сити.

 

Късметът

Връщаше се от една седмица на село където
беше бачкал за един кучи син и беше декември или януари
не си спомням, но беше студено и на влизане в Барселона заваля
сняг и той хвана метрото и стигна до ъгъла
където беше жилището на приятелката му звънна й за да
слезе да види снега. Прекрасна нощ със сигурност
и приятелката му го покани да пият кафе и после правиха секс
и дълго говориха и след това той заспа и сънува
че пристига в някаква къща на село и валеше сняг
зад къщата, зад планините валеше сняг
и той беше приклещен в долината и се обаждаше
на приятелката си и един студен глас (студен, но любезен!) му казваше
че от тая непорочна дупка няма измъкване дори за най-смелия
освен ако няма страшен късмет

 

Възможности за революция

Идилия на балерини сред пълзящите растения на свечеряването
Часовници от хлорофил виснали във въздуха
Думи от Валие-Инклан насетне неизползвани от никого
Светкавица пронизана от пейзажи
Идилия на балерини сред снеговете на стихотворението
Жила пронизващи любимия акварел на пътника

Какви думи да кажем в средата на текста?
Какви образи ще опазят границите на текста?
Зима завинаги
Погледи умножаващи се до червената линия на свечеряването

Идилия на коси инкрустирани в други коси
Смътен спомен за хуглари в енцефалограмата на скалпелите

В центъра на текста стърчи гилотина
Сбогом, търпение, сбогом.

 

***

Тя си изхлузва панталоните в тъмното.
Котарака оцапан в черно съм.
Също лицето на Гаспар който пуши съзерцавайки дима.
На жълтите плочки панталоните й.
Недвижим и кост съм.
Гледания кур съм.
Всичко съм.
Курът, който тя гледа.

 

Краят на седмицата

Затвориха зоната. По това време
остават само на крак кордоните
на полицията, двойчиците които не напускат
стаите си
собственика на бара безразличен и плешив
луната в капандурата.

Сънувам край на седмицата
пълен с мъртви полицаи и коли
изгарящи на плажа.

Млади свенливи тела, тъй
ще резюмираме тези години:
млади свенливи тела които се набръчкват
хилят се и зубрят разпищолени
в празната вана.

 

***

В изгубени коли, с двама или трима далечни приятели видяхме отблизо
смъртта.
Пияни и мръсни, току-що събудили се, в предградия, боядисани в жълто
видяхме Плешивата под сянката на сергийка.
Що за опело е това! изкрещя приятеля ми.
Видяхме я да изчезва и да се появява като гръцка статуя.
Видяхме я да се протяга.
Но най-вече я видяхме да се слива с хълмовете и хоризонта.

 

Орда

Поети от Испания и Латинска Америка, най-гнусното
От литературата, изникнаха като плъхове от дъното на съня ми
И извадиха ножовете си в хор от хладни гласове:
Нямай грижа, Роберто, рекоха, ние ще се погрижим
Да изчезнеш, нито непорочните ти кости
Нито писанията ти, които оплюваме и ловко плагиатстваме
Няма да изплуват от корабокрушението. Нито очите, нито мъдете ти
Ще се спасят от тази генерална репетиция на закопаването. И видях
Самодоволните им личица, достолепни културни аташета и розовобузи
Главни редактори на списания, редактори на издателства и бедни
Коректори, испаноезични поети, чието име е
Легион, най-добрите, вонящи плъхове, вещи
В трудното изкуство на оцеляването в замяна на изпражнения
На публично упражняване в терор, джобните Неруди
И Октавио-Пасовци, хладнокръвните прасета, абсида
Или скица във Великото Здание на Властта.
Орда, която незаконно удържа съня на юношата и писането.
Боже мой! Под това гойно и мазно слънце, което ни убива
И сдухва.

 

Чети старите поети

Чети старите поети, сине мой
и няма да съжаляваш
Сред паяжини и изгнило дърво
на кораби заседнали в Чистилището
те са там
пеят!
достойни за смях и героични!
Старите поети
Тръпнещи в даровете си
Номади изтичащи в канала и дарени
на Нищото
(ала те не живеят в Нищото
а в Сънищата)
Чети старите поети
грижи се за книгите им
Един от малкото съвети
които може да ти даде баща ти

 

Очи

Никога не се влюбвай в шибана наркоманка:
Първата светлина на деня ще те изненада
С кръв по ставите на пръстите и подгизнал от пикня.
Това все по-тъмно мочане, все
По-обезпокоително. Както когато на един гръцки остров
Тя се скриваше сред скалите или в стая
Под наем в Барселона докато рецитираше Фератер
На каталунски наизуст докато подгряваше
Хероина в лъжица, която се огъваше
Все едно копелето илюзионист Ури Гелер беше
В съседната стая. Никога, никога не хлътвай
По шибана самоубийствена путка: на зазоряване лицето ти
Ще се разпадне на геометрични фигури подобни
На смъртта. Безполезен и с празни джобове
Ще бродиш насред пепелявата светлина на утринта
И тогава въжделението угаснало ще ти се стори
Шега, която никой не си направи труда
Да ти обясни, куха фраза, шифър
Гравиран във въздуха. И после лазура. Шибания
Лазур. И спомена за краката й върху твоите
Рамене. Нейната пронизителна и странна миризма. Ръката й
Протегната в очакване на пари. Чужда на изповедите
И утвърдените жестове на любовта. Чужда да диктата
На племето. Ръка и крака надупчени
Отново и отново – проблясващи отражения върху чертата разделяща
Или свързваща очакваното от неочакваното, мечтата
И кошмара стичащи се по плочките
Като мочата все по-черна: уиски, кока-кола
И накрая крясък на страх или учудване, ала не
Вик за помощ, не жест на любов
Шибан жест на любов по тертипа на Холивуд
Или Ватикана. А очите й, спомняш ли си очите й зад
Онези руси коси? Спомняш ли си мръсните й пръсти разтриващи
Тези чисти очи, тези очи които сякаш те гледаха от друго
Време? Спомняш ли си тези очи които те караха да плачеш
От любов, да се гърчиш от любов на леглото без да го правиш
Или на пода сякаш студената пуйка си ти, а не тя?
Не бива дори да си припомняш тези очи. Нито за секунда.
Тези сякаш изличени очи проследяващи с интерес
Движенията на една страст която не беше от тази шибана планета –
Истинната красота на силните проблясваше там
В разширените й зеници, в пулсирането на нейното
Сърце докато следобеда се оттегляше сякаш на забързан кадър
И в нашата лайняна стая под наем отново се дочуваха шумовете
Изкрещяването на новородено на нощта – и очите й се затваряха.

 

Завръщането на Роберто Боланьо

1
Върнах си при курвите на Чили и нямаше бардак
където да не ме посрещнат като син
като брат който се завръща сред гъстите мъгли
и се заслушах в прелестна музика
музика на китара пиано и бонгоси
идеална за танци
идеална за олабване
и флипер от маса на маса
от двойка на двойка
поздравявайки присъстващите
за всеки усмивка
за всеки по блага дума
на признание

2
Върнах се блед като луната
и без особен ентусиазъм
при бардаците на моята родина
и курвите се заусмихваха
с неочакван жар
и една дето сигурно нямаше
трийсе
макар да приличаше на педесе
ме измъкна на дансинга
за една самба или едно танго
убий ме не си спомням
насред дансинга осветен
от луната и звездите

3
Върнах се кротнал
по-скоро болен
изпосталял, без кинти
и без планове за набавянето им
без приятели
без мизерен патлак
който да ми помогне да отворя
някоя и друга врата
и когато всичко изглеждаше упътено
към логичната заключителна катастрофа
изникнаха курвите и бардаците
песните на които се разкършват
старите сводници
и всичко засия отново

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Сергей Рожин, Цигарена обувка, цигари, акрил; 10 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Христина Василева – Радостта на хълма

 

Падането

При падането нищо не можеш да усетиш повече от това, което вече си усетил

– Недей да плачеш, мойто момче – заплашва майката детето си по телефона, – защото и аз ще плача

Хлъзгава и бяла, цялата си се окаляла

12.12.18

 

Радостта на хълма

Радостта на хълма оживява там когато сгъстеното време тялото поеме и го понесе
То спира да е тяло, не тежи
Посока става, нос на кораб, на триъгълник върха
То никога не е едно
Няма как да бъде, ако е само, и само не пребъдва
Глас и ухо са заедно, а на окото е дадено да прехвърли и двете и третото
Колкото по-безтегловно, толкова по-идещо от плътта

Светлината тегне

Зениците потопява изотвън
навътре струи, обзема полека целия череп през очните кухини, докато не стане светеща котва
Невъзможна е гравитацията на тази светлина
масата и с убстанцията й не са познати формули

Сърцето ми е лакома дървеница
проскърцва
бавно и неуморно яде времето

Подобно на моето пеене, препятствието да се изкаже разкривява устата й
лицето й в конвулсия се сбръчква
формата на езика неусетно я е напуснала
Неистово теглят я полетата на нечовешкото
все повече и по-често я дърпат натам
Все повече и по-често схваща нещата
разбира много повече отпреди, когато езикът се е подчинявал, но не е бил достатъчен
И вижда, и чува всичко, но не може да говори

И двете са разбягване на гравитацията по краищата, детониране
Упорит стремеж към деформиране на формата
Разнебитване на границата
Саботаж
своенравно неподчинение на всичко, задаващо мерки
Сила, която трудно ще се предаде на опитомяване

Песента на човека не е песента на птиците

Усилието на плътта в тягата умножена по скоростта на преобразуването за единица време
Това не е път и няма пространствено измерение
Говорим за една величина
Петнист кон-човек, мъж-куче, жена-медуза – винаги в битка, винаги яростна
Едно зелено петно, ярко, концентрирано, или червено – допълващи се цветове
Човекът-вселена
Картината свидетелства за него

Душите на хората и делфините някъде се засрещат

Плътта оживява безтелесна в радостта на чуването
Чуването на теб
слушането на дъха не е трудно и не е задача, просто едва се улавя
Милостта е на чуването
Наблизо е ровът

Искаш да се доближиш до нея
толкова близо
да я прегърнеш
Не можеш да си представиш, че не усеща същото
Привличането е от всякакъв порядък и
Изпълва всичко
Всичко е на върха на пръстите ти
Докосването е междупланетен ток
Отдолу е ров

Да, знаем че ноктите ни стават на черти, чупливи накъдрят се първоначално в зимата, после и през останалото време
Умираме в погледа
Умираме в чуването и в гласа
В ежедневното умираме – толкова в радостта, колкото и в яростта
Нервните клетки били много
Умирали скоростно, при всяка тревога – плашило за бебета
Плътта колко бързо изтънява до хартия, с дни, с часове
Наедро мерим, в дни и нощи, и мислим в умиране и раждане
Адам е баща ни и майка ни, хебрю казва – глинеста пръст, кръв – с общ корен

Никога няма само едно
Няма как да бъде, ако е само и само не пребъдва
Отвъдното сме го преживявали много пъти като минало

Минал си през тунела
Всеки, явил се на този свят, е минал през тунела и не е бил сам – в своето първо пътуване, предприето в първата си земна година, в първия си ден, в самия пръв миг на оживяването,
всеки един, тръгнал по пътя от онова отвъд към това тук, е извършил подвиг
Най-смелата крачка е дошла с кански рев
С първата рушаща небитието и съзиждаща битието глътка въздух, с космическото изпълване на дробовете, с първата тяга на изтласкването – на кръвта от сърцето и на спомена в забравата
Още една подобна крачка на безмерна смелост ще направиш, когато ще тръгнеш през последния тунел – там също няма да си сам
Богоподобен си в началото и края
На земята си богооставен

На когото нищетата не е била пазител на вратата, няма как изобилието да го посети
Изобилието на радостта само през тази врата пристъпва
Отначало тихо, тихичко промъква се на пръсти, но не и плахо
О, то не се страхува никога и от нищо
Да влезе тайно, на фотьойла да се настани или под елхата, или на прозореца да грейне – многоцветни коледни светлини –
врата необходима е, ключалка, иглено ухо, през което да се промуши тя
Нищетата е прагът на Радостта

Туптенето на сърцето зачестява
Дишането се ускорява
Представите се забързват
Мълчанието е все по-значещо
Неизказаното е напълно разбираемо
Езикът е прехвърлил говоренето
Вселената трепти

Свободата ще дойде най-накрая
Тогава няма да има как да я разберем
Ще я усетим само
Разбирането е въпрос
Усещането е отговор

Дървеницата на времето яде
Проскърцва
Бавно
Когато сгъстеното време
Тялото поеме и го понесе
Радостта оживява на хълма

25.12.2018

 

Привечер

Заспивам на хълбока ти облегната
Когато нощта заспуска непрозрачната си завеса
И денят, изчерпил търпението си в стаята за разпит, изморен
захлопва вратата зад себе си
Неясни са отговорите
мотивите подвеждат в различни посоки
Подозрителните дълбоко са скрити
На записа Брендел свири концерта на Моцарт, в който
младежът вече усеща тежестта, но
изразните му средства все още са само игра

Спя в скута ти
Сънувам последната нощ

15.11.19

 

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Омир. Един напълно спекулативен портрет

 

Задължителната клетва за вярност, която всеки писар трябвало да положи, би могла да обясни отчасти асирийските симпатии на Омир. Интензивността на заниманията му с акадските извори обаче издава по-скоро една асимилация спрямо тази култура, надхвърляща едно демонстриране на лоялност само на думи. Същевременно Омир е достатъчно обвързан с гръцката си традиция, за да иска да й придаде престижа на писменото фиксиране. Взети заедно, двете неща разкриват онзи вид раздвоена идентичност, проявяваща се и до днес при децата от емигрантски семейства, добиващи реално гражданство едва във второ или трето поколение.

Може би – но това вече е чиста спекулация – само майка му е била гъркиня. Баща му вероятно е бил месопотамец, пристигнал в Киликия в рамките на асирийската преселенческа политика, може би арамеец или финикиец – доста по-вероятно, отколкото лувиец, имайки предвид чувстващият се понякога в епоса му ресентимент спрямо къснохетските „троянци”. Решим ли да продължим играта по-нататък: съдейки по проличаващата в Илиада амбиция, Омир е бил при написването й още млад и зелен – с оглед на повествователните умения Одисея изглежда  доста по-завършена и балансирана. Преливащото във всички посоки, на места необозримо многообразие на Илиада създава впечатлението за типична дебютна творба на амбициозен млад писател. С младежки идеализъм той представя всяко богатство с пренебрежение – колкото повече злато притежава някой в Илиада, с толкова по-голямо саркастично удоволствие описва Омир смъртта му.

Странно впечатление оставя у читателя и прекаленото му високонравие. Насред свободните нрави на обкръжението си – едва ли не като протест спрямо тях – Омир сякаш се чувства длъжен да определи сексуалността като „нормалното между мъж и жена” (Х, 134); кара Ахил и Патрокъл да изживеят мъжките си фантазии под един покрив всеки със своята наложница (ІХ, 663-7); и една майка да даде на сина си съвета да си легне поне веднъж с жена, защото това щяло да му се отрази добре (ХХІV, 130). Подобни нагласи го представят като въплъщението на високонадарен домошар – или пък жрец, а защо не евнух. Последното допускане не е чак толкова екстравагантно, колкото може да се стори на пръв поглед. Асирийците систематично назначавали както жреци, така и евнуси като губернатори в Киликия. Привилегированата  позиция на писар също е можела да бъде заплатена с кастрация. Това може да се заключи от изображенията на асирийски писари: ако царските писари се представят с брада и глинени таблички, то стоящите по-ниско по ранг арамейски писари с пергамент в ръка не демонстрират дори мъх по брадата – което се интерпретира като свързано с кастрация[1]. На това пасва също така и гладът на героите на Илиада: многобройните описания на приготовления на храна са в крайна сметка също толкова необичайни, колкото и фактът, че изпратените при Ахил вестители на два пъти преяждат до пръсване в рамките на броени часове (ІХ, 90), без това да заслужава какъвто и да е коментар. Буквалният глад и жаждата за знания като заместител на задоволяването и форма на сублимация на евнух? Мъжките гениталии се споменават при Омир единствено във връзка със засрамващо разголване, болка и осакатяване (ІІ, 262; ХІІІ, 568-9 и ХХІІ, 74-6). Човешката анатомия се тематизира, от своя страна, само при детайлно описвани ранявания, при които всяка фалическа асоциация се пренася върху оръжията.

От психологическа гледна точка това може да послужи за пирует, връщащ ни към школовката на Омир. Фасцинираността му от битките, при които всякакви междучовешки отношения отвъд борбата отстъпват далеч на заден план, като думата получават в краен случай жалващи се жени и майки, би могла да се разбере в рамките на епохата, белязана от асирийските военни кампании – но не само. Съвременникът му Архилох въплъщава един певец-войн от напълно друг тип, чиято порнография е жадна за живот. Фиксираността върху историческото, всевъзможните оръжия и доспехи, анатомичната конкретика на раняванията, но и детайлните описания на трудови процеси и природни картини, при които човекът като такъв едва присъства, се намират в странно напрегнато съотношение спрямо тънкия психологически усет, който Омир демонстрира при характеризирането на персонажите си – без обаче да влиза истински в кожата им. При тази дистанцираност нещата се превръщат във фетиши, стават обекти, чиято безжизненост позволява едно общуване, освободено от опасността от нараняване. Върху тях се проектира всичко онова, което иначе придобива застрашителни измерения при наличието на човешка близост. Възможно е това в крайна сметка да свидетелства за онази несигурна ситуация на неподслонения, типична за емигрантското съществуване. Тъкмо за нея елитната школа и помещението на писаря може да предоставя защитено пространство.

 

[1] R. Pirngruber, Aspekte der Rolle  von Eunuchen in der Palastverwaltung des Vorderen Orients; Diplomarbeit Universität Wien 2006.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Сергей Рожин, Пирон, масло на платно, 20 х 30 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Ружа Велчева – Блатната вещица

 

Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара с земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: “Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите…Тази малка къща беше нейния свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето…Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата…Пръстите й , още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен “ Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна.

 

Сергей Рожин, Лицето на града; хартия, смесена техника; 21 х 15 см, 2013

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – Границите на човека

 

Първи бил Каин, който убил брат си Авел, понеже му завидял. От завистта тръгва всяко нещастие. И от Каин произлизаме всички. Символично и метафорично, разбира се – как не обичам да обяснявам – обаче се налага. Нема рата, док не дигне руку брат на брата, казват сърбите. Няма война, докато брат срещу брат си не вдигне ръка. Значи още от най-ранна древност, когато човекът едва се е осъзнал, е възникнал този феномен, войната. От завист. За да завладееш чуждото, да го отнемеш. Войните не спират и до днес. Все някой иска да вземе нещо чуждо. Има хора създатели и хора завоеватели.

Налага ми се поради учебната програма, утвърдена от Министерството, да говоря на осмокласниците за „Илиада“ в продължение на много седмици. Сякаш от това Министерство изпълняват волята на Ахил да бъде прославян. Това уж била неговата мотивация да участва във войната, а не желанието за грабеж. Нищо че още в самото начало на творбата той е възмутен, че по-висшият пълководец му отнема плячката, една жена. За грабежи и трофеи е било всичко, но литературата го доукрасява и имам едно смътно усещане, че този, който избива толкова много народ собственоръчно, безцеремонно, безскрупулно, който, вместо да предаде тялото на убития си противник да бъде погребано от близките му, връзва краката му за колесницата си (детайлно описано) и го влачи около Троя, е изкаран от автора велик герой, на когото дължим възхищение. Някак така е пресъздаден, все едно е голямата работа.

Хайде да си говорим за положителни и отрицателни герои. Нали винаги има антагонист и протагонист в книгите. Само в „Емил от Льонеберя“ и другите на Астрид Линдгрен няма антагонисти, всички са положителни.

И защо е запомнен до днес Ахил? Че колко други герои са се сражавали храбро в колко други войни от историята – някои помним, ако е имало кой да разкаже, други са потънали в забвение. А забвение само е заслужил и Ахил, твърдя това. Нищо повече. И ще ви кажа каква е причината да бъде говорено толкова за него и в древността, и днес. Ние хората се впечатляваме от бандитите. Колкото по-жестоки са, толкова повече четем за тях. Някаква грозна и мръсна струна в душата ни трепти глухо, когато четем за жестокости. И ако Ахил беше постъпил разумно, ако бе върнал тялото на Хектор на семейството му, без да се гаври с него, нямаше днес да го познаваме. Омир, или който там е преразказвал историята, с това е започвал винаги – с гнева на тоя неуравновесен тип. Отказвам да се възхищавам на някой, който издевателства над мъртво човешко тяло. Но така сме устроени психически, че все се опитваме да се заровим в най-мръсното. И преразказваме, и преразказваме.

Вършеела една бандитска чета из Странджа преди стотина години. И предводителят ѝ бил един психопат, изрод, наш съвременник, когото после комунистическата власт възнаградила. Дори книга написал на стари години. Хората и до днес говорят за него. Жестокостта му нямала граници. Името му отказвам да изпиша, защото такива типове заслужават единствено забрава. Но принципът е същият като при Ахил – говорим за него, защото е извършвал нечовешки жестокости. Ето това прославя. Да спреш да бъдеш човек и да се превърнеш в демон. И през седемдесетте години на 20 в. този „герой“ обикалял селските читалища и представял книгата си пред публиката с подкрепата на властта. Как не го е било срам? В село Индже войвода (а този колко ли жестокости е сторил?) старият садист вече бил на сцената пред микрофона, когато към него се приближил един дядо на подобна възраст, подпиращ се на странджанската си гега. Тия геги не ги изработвали чрез загряване и огъване на пораснало дърво както другаде. Още докато е млада фиданката, я огъват в гората върху стъблото на друго дърво и я връзват. След пет години отиват и си отрязват търпеливо природно огънатата гега. Хванал дядото оратора с гегата за врата, придърпал го и го попитал – помниш ли ме. Имал бил късмета да оживее. Платен бил откупът за него от баща му, когато бандитите го отвлекли и го погребали жив под дървени трупи и малко пръст. Не искали да го убиват, само рекетирали. Припомнил му на старини. Целият им живот бил минал. Единият старец живял като нормален човек, а другият като изрод. Абсолютен човешки отпадък, който не заслужава вниманието ни. Ето това е бил епизод от класическа трагедия. Иска ми се да го бях видял на живо. Да видя реакцията на отпадъка.

Ще им говоря за „Илиада“ на четиринайсетгодишните съвременни деца. Но така, както аз си знам.

 

Сергей Рожин, Пистолет, дърво, акрил; 32 х 20 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Емил Андреев – Безпощадното тяло на Моника

 

Моника бе млада, а тялото й – съвършено. От него струеше безгрижие, суета и страст. Тя следваше в живописен град, с хиляди прегърбени къщички и развалини от стари крепости и величия. Тухленият университет я посрещаше с трепет и плам, а преподавателите и студентите я пиеха с поглед и възхищение. Когато говореха с нея те или се смущаваха, или дръзко показваха, че я желаят било с очи, било с думи, било с жест. Моника съзнаваше своята сила и я използваше по предназначение: когото си пожелаеше, той веднага ставаше нейн.

Често Моника сънуваше следният сън. Във феерична рокля от лилав газ тя крачи през огромно шахматно поле. Във всяко черно поле расте по един бял карамфил, но в мига щом тя се наведе да откъсне някое от цветята, разнася се мъжки глас и я спира. Тогава тя вижда, че вместо карамфили по черните полета има бели змии. Така цяла нощ Моника върви само по белите полета и уморена се събужда.

След всеки сън тя сменяше своя партньор. Нямаше постоянен приятел, насищаше се бързо и търсеше нов и нов. Самите партньори не искаха да бъдат с нея повече от седмица. Споделяха, че е студена жена, но оставаха горди, че са я чукали.

Една вечер Моника бе в малкото университетско барче, в което музиката бе хубава, а пиенето – евтино. Отегчаваше се. Скоро не бе сънувала съня си и нямаше настроение за нова авантюра. Около нея се навъртаха неколцина младежи, но тя не им обръщаше внимание. Реши просто да се напие, ей така от скука.

Докато тя бавно се напиваше един студент на име Пламен, когото Моника все още не познаваше, се прибираше пеш от кино. Пламен следваше в същия университет, живееше сам на квартира и рядко излизаше излишно. Бе изкарал казарма и след дивотиите в кашишкото поделение намери истинско убежище сред книгите. По цял ден четеше затворен в малката си стаичка и като един отшелник облажаваше словото и неговата слава. Както си вървеше и си мислеше за филма, Пламен изобщо не предполагаше какво ще види на пейката пред сгърбената къща, в която живееше.

И ето, той стигна въпросното място и що да види: килнато настрани, в невероятно сгърчена поза, на пейката лежеше момиче. Беше Моника. Пламен веднага я позна. Не можеше да се отрече, че като повечето свои колеги и той тайно я желаеше. Но сега не вярваше на очите си. Това изящно тяло, всяващо смут в душата му, бе в такова окаяно състояние, че направо му дожаля. Момичето можеше да простине, всичко можеше да се случи. Бе доста късно и Пламен реши да прибере Моника в квартирата си. Но как?

Приближи плахо, побутна тялото с ръка, но то не помръдна. Побутна го по-силно – труп. Пламен се поуплаши и доближи глава до тая на Моника. Дишаше. По дъха разбра, че девойката е кьор-кютук пияна. Успокои се. Пипна я по лицето и Моника изсумтя. Ужас. Нямаше как, грабна я на рамо като ранен войник и я отнесе в квартирата си. За пръв път в стаята му влизаше жена и то по какъв само начин.

След като я сложи на леглото, Пламен взе влажна кърпа и разтри лицето й. От мокрото Моника се раздвижи, усмихна се на сън, но само толкова. Пламен седна до нея на леглото. Гледаше я и недоумяваше. Сега тя изглеждаше по-добре. Лицето й бе пребледняло от алкохола. Сигурно е повръщала, помисли си Пламен, но дори и така да бе, красотата си беше налице. Изведнъж, както си се наслаждаваше на Моника, на Пламен му хрумна да я съблече. При тая мисъл сърцето му се разтуптя, дъхът му се учести, а ръцете му зат­ре­пе­ри­ха. Разколеба се. Ами, ако се събуди! Не! Толкова е пияна. Желание, боязън и разум се счепкаха, но все пак първото надделя.

Плахо разкопча горното копче на блузката и въздъхна. Разкопча второто, третото и така до долу. Смелостта му се възвърна. През цялото време следеше лицето й. То бе като восъчно и не реагираше. Когато напълно я разсъблече, Пламен се изненада. Не само лицето, изящното тяло също бе от восък. Лежеше в леглото като огромна кукла. Пламен си помисли, че ако повдигне зърното на една от гърдите, отдолу ще се покажат парцали. Пот­ре­пе­ри. Реши по-скоро да я облече, за да не провокира някоя скрита в себе си мания. Обличането не бе трудно, а мъчително; все едно обличаше мъртвец. Свърши, зави я и легна да спи на пода.

На сутринта силно каращ се глас събуди Моника. Тя не можеше да осъзнае къде е, нито да си припомни какво е правила снощи. Гласът задгробно нареждаше дума след дума. Идваше изпод земята. Моника се огледа – в стаята нямаше никой. Потърси радио, транзистор или магнетофон – не видя. И така, в неведение, тя неволно се заслуша в гласа:

“Какво си мислиш, че си ти? Чучело. Само развяваш миропомазания си задник и си мислиш, че си храмова проститутка. Ти просто си едно ненаситно курве. Да ми се махаш от главата, че …”

Моника не изчака края на този мо­но­лог. Разярена скочи на крака, огледа се за последно наоколо, за да види, кой е тоя моралист, но като не видя никой, пооправи се и хукна навън. Тичешком, не пропусна да отвърне на гласа: “Педераст!”

Моника не можеше да предположи, че гласът идва от една забутана под масата радиоточка, покрита с дрехи, вестници и списания. Пламен бе направил това нарочно, тъй като апаратът свиреше много силно, а копчето за намаляване бе развалено. Това, което Моника чу, бе радиопиеса – една съвременна психологическа драма за трудния живот на двама влюбени. Монологът бе на мъжът, сърдит, че възлюбената му изневерява. Пламен не бе в стаята, защото бе отишъл да купи прясно мляко – чудесно средство против отравяне и препиване.

Чак когато излезе навън и вдъхна свежия въздух, Моника си спомни, че снощи се напи в барчето. Спомни си още, че успя да излезе от него и да тръгне към къщи, на после … В главата й изплува оня сън. Да, снощи пак го бе сънувала. Само че … май сега една от белите змии я ухапа. Какъв ужас! И каква беше тая стая? Защо се бе озовала в нея? Кой я заведе? Нямаше ли хора там? И тая мръсна шега с гласа. Пфу! По-добре е да се чукам, отколкото да пия, каза си Моника и продължи. Реши да отиде при последния си партньор.

Намери го в ателието му. Той бе пре­по­да­ва­тел по изобразително изкуство и довършваше голото тяло на Моника. Знаеше, че ще го начука, още щом я помоли да му позира.

– Здрасти! – поздрави тя и седна на една табуретка.

– Здрасти! – отвърна последният й партньор.

Но когато Моника отвори уста и се накани да го попита какво прави, преподавателят по изобразително изкуство хвърли четката и ужасен избяга от стаята. Моника се зачуди на постъпката му и реши да отиде при друг свой партньор.

Още щом я видя да си отваря устата в желание за поздрав, другият й партньор се обърна и хукна не по-малко ужасен.

И с третия партньор се случи същото, и с четвъртия. Изобщо реакцията на всичките й партньори се повтаряше в мига, в който тя си отваряше устата.

Моника наистина се разтревожи. Какво ставаше? Крачеше безцелно и унило по своя път, докато най-накрая срещна Пламен. Изобщо не му обърна внимание, тъй като нямаше спомен за него. Той обаче я спря.

– Къде изчезна? – попита Пламен. – Бях от­с­ко­чил да купя мляко, но като се върнах, тебе те нямаше. Беше пийнала малко, но …

Моника разбра, че това е човекът у когото бе прекарала нощта. Нямаше сили да го нарече педераст, за това отрони само:

– Абе! – и бързо затвори устата си, тъй като видя същия ужас, изписан по лицето на Пламен.

Само че той не побягна. Може би това окуражи Моника и тя продължи:

– Защо се ужаси така?

Ужасен-не ужа­сен, колкото и неудобно да му бе, Пламен реши да й каже:

– Ами, виждаш ли, вместо език в устата ти май има…– направи гримаса – … май има змия.

На свой ред сега се ужаси Моника. Нервно бръкна в чантата си и затърси огледало. Извади го, изплези се и се огледа. Ня­ма­ше нищо такова. Пламен погледна в нея, в огледалото – имаше.

– Сигурно само ти не го виждаш – каза той. – Пък може и да бъркам. От толкова четене. Що не провериш с друг?

Моника кимна, прибра огледалото и отмина. Нито Пламен, нито партньорите й грешаха.

Мина цяла седмица. Моника си седеше в къщи и с никого не продумваше. Мислеше за трагичната си метаморфоза, без да намери изход от положението. Какво да направи?

И тогава тя реши да се махне, да млъкне и да се скрие някъде, където няма повече да се възхищават на изящното й тяло. Мисли, мисли и накрая избра не много известния град Лом. Плени я фактът, че е с три букви. В това имаше нещо мистично. Градът бе малък и затънтен в дивия Северозапад. Освен това той бе построен върху подземна река, в него витаеха духовете на Балкански, Киро По Въжето, Гани Пайца, Божидар Благия – все великомъченици на непоносимото битие като нея. Подобно на Лом и Моника бе в плен на невидимата река на своето изящно тяло.

За да запази собствената си тайна, Моника знаеше, че трябва да престане да говори. И тя престана. За целта научи азбуката на глухонемите, така че като пристигна в Лом, представи се за глухоняма и я настаниха в общежитията на “Тих труд”. Започна работа в цеха за пластмасови изделия, където предимно правеха изкуствени цветя.

Разбира се, изящното тяло на Моника не остана незабелязано в града. Го­во­ре­щи­те се наслаждаваха на красотата й, съжалявайки нещастната глухоняма девойка. Глухонемите й колеги, колкото й да я харесваха, я подозираха в измама, но не можеха да обяснят това на го­во­ре­щи­те.

След години на Моника й писна без мъже, додея й от тая идиотска орисия. Реши да сложи край на всичко. Изчака да падне нощта и отиде на брега на Дунава. Изкачи се на пристанищния кей, огледа се и като не видя никой наоколо, плю и се хвърли във водите. Но чудо! Щом падна в тях, вместо да се удави, превърна се в риба щука. Реши да се бори докрай. Заплува бързо към брега, за да изхвърчи на него и там да издъхне. Щом падна на пясъка, стана на змия. Нямаше спасение. Тогава тя реши да се довлече до нощния пазач на пристанището, за да я убие той с камък или с тояга. Така и стана. Като я видя, той я удари с колец по главата, но от змия Моника се пре­въп­лъ­ти в бяла гургулица и литна към тополите при устието на реката Лом. Само дето изплаши горкия пазач. Кацна на един клон и отчаяна зачака ловец.

Месеци преди тоя случка Пламен пристигна по разпределение за учител в Лом. Тук първи приятели му станаха д-р Борбенов и журналистчето Богдан. С тях той започна да посещава кафенето на Милчо Спицата, където бързо се почувства в свои води. Обичаше да мисли, а какво по-хубаво от чистия бридж за благородник на духа като него?

Един ден бяха на лов с доктора и както си разговаряха за условните рефлекси, край двамата прелетя бяла гургулица, сниши се и кацна на пет метра от тях. Изумиха се. За пръв път виждаха гургулица албинос. Д-р Борбенов трудно надви желанието си той да отстреля (а по-късно препарира) този уникален екземпляр, но нали Пламен бе отскоро в Лом – отстъпи му.

Пламен стреля и улучи, а докторът го потупа по рамото. Птицата тупна на земята, Пламен я окачи на пояса си и продължиха лова. По едно време, както си вървяха, той се обърна към д-р Борбенов:

– Асене, абе знаеш ли че тука в Лом има едно момиче, което поразително прилича на една моя състудентка. Първа шпага беше и имаше страхотно тяло.

– Знам го глухонямото. Правихме профилактични прегледи в “Тих труд” и го знам.

– Ама, невероятна прилика ти казвам. Само аз май не я оправих навремето! – съжали Пламен и продължи да крачи.

– Е, никога не е късно да си наваксваш – засмя се докторът. – Щом толкова си приличат, какво като е глухоняма!

– Знам ли? – отвърна Пламен. – Страхотен трофей, обаче? – продължи след малко той, потупвайки бялата гургулица на пояса си.

 

Първа публикация в Емил Андреев, Ломски разкази, София: Свободно поетическо общество, 1996, б. ред.

 

Сергей Рожин, Куче, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019