Марио Коев – Недостатъчно кратки размисли

 

Днешният образован човек е естествено предразположен да възприема и да вярва в безсмислици и глупости. Собствено това е великата тайна на масовото образование.


Който е убеден, че не може да бъде манипулиран, окончателно е затънал в пашкула от полуистини, изтъкаващи модерната реалност.


Да се оставиш в ръцете на Живия Бог вероятно е много по-страшно, отколкото да живееш без Него. Разликата обаче все пак е в смисъла, не в емоциите.


Да се стремиш да живееш възможно по-дълго е неприлично. Да искаш да живееш кратко – богохулно.


Всяка приказка разказва част от историята на света, но историята на света сама по себе си е съставена от изприказвани частни измислици.


Величието на Йохан Себастиан Бах е в неговото занаятчийско чувство за дълг-в-битието. Днешните творци – с малки изключения – тайно вярват, че светът им е длъжен за нещо.


Насилническата природа на комуниста и подмолната лукавост на либерала са двете страни на един и същ съвременен тип. Хибрид, бавно и упорито съставян от змийската наглост на Смердяков и веселяшкото мошеничество на Чичиков.


Уютният прахоляк на занаятчийската работилница е далеч по-здравословен от стерилната безпардонност на днешния офис. И малко неща са по-смущаващи от опита за разговор между успешния мениджър и майстора ковач.


Ако някой вярва, че е консерватор, защото подкрепя либералния пазар, това просто означава, че напълно е объркал понятията си, не и професията обаче.


Интелектуалецът е интелигент без самочувствието му, а интелигентът – интелектуалец без мисленето му.


Не съм в състояние да кажа нещо повече от живелите преди мен, но мога да се опитам да повторя нещо за идващите.


Откакто занаятчийското майсторство се превърна в синоним на второстепенно умение, красотата на качеството отстъпи пред функционалността на количеството. Философският мит за „Бръснача на Окам“ се трансформира в технологичната утопия на трансхуманизма – един все по-самоожесточаващ се страх от времевото качество на живота на този свят и от сложността на човешката екзистенция.


Самоподценяването рано или късно преминава в презрение към другите. Самонадценяването – в банални пози. Човек е сътворен да бъде едновременно слуга-и-господар, твар-и-бог и липсата на йерархия го размива в абстракции. Явният упадък на уменията за абстрактно мислене е ясно свидетелство за това.


Необходимостта и случайността не са противоположни, а неправилно положени понятия. Случайността е необходимото срещу неотменните повторения в безкрайността.


Актуалната безкрайност е естественото място за срещата на християнската вяра с математиката.


Личното щастие лесно може да бъде укрепено върху нещастието на другия. Щастието на другия обаче много по-трудно може да послужи за укрепване на личното щастие. Пример как една баналност е винаги актуална.


Безпардонността на абсолютния монарх е свидетелство за него самия. Толерантността на висшия мениджър показва степента на културната дресировка, през която е преминал.


Любовта не е задължение, а битийна необходимост. Това е и причината да бъде толкова трудна за нас.


Любовта към ближния няма нищо общо с доброто възпитание, ала доброто възпитание е последната видима преграда пред безразличието към другия.


Ако размишляваш дълго върху даден проблем, това означава, че или не можеш да мислиш, или че проблемът е второстепенен.


„Бог няма” не е просто безумие. „Бог няма” е твърдение без изключено трето.


Трагедията на смъртта не е в нейната неизбежност, а в индивидуалността й.


Да си прочел много книги често означава да си манипулиран по много начини.


Жестокостта на атеиста е ограничена от реалността. Жестокостта на религиозния – от нищото.


Парадоксът може да бъде разпознат само от логично мислещия ум.


Безчестието рано или късно се превръща в идеология.


Въобразяваме си, че днешният свят е тясно взаимосвързан, защото мислим икономически, а не екзистенциално. Щом обаче се опитаме да екзистенциализираме, неминуемо навлизаме в големите икономически обобщения.


Езикът на политическата коректност е по-наситен с вътрешни отрицания, отколкото която и да било кръчмарска свада.


Човек не може да надхвърли гордостта на Луцифер, нито е в състояние да бъде смирен като Христос. Единственото, което може, е да се стреми да не отъждестви двете.


Приемаме, че животът е несправедлив, защото мярата ни за справедливост е тоталитарна, а не йерархична.


Депресията и болките са тежки за понасяне, но здравето на тази земя е неестествено и недостойно за човека.


Оптимизмът няма оправдание извън глупостта. Песимизмът – извън гордостта.


Да разбираш света означава да не разбираш себе си. Да разбираш себе си обаче значи, че нищо не разбираш.


Това, че не сме в състояние да опознаем себе си, е милост, дарена ни от Онзи, Който ни познава.


Да се стремиш да бъдеш оригинален означава, че си забравил, че си уникален.


Желанието да поучаваш другите се дължи на едно лъжливо вътрешно усещане за превъзходство. Пълният отказ да ги поучаваш – на незаинтересуваност. Не съществува среден път.


Колкото повече живеем, толкова по-самотни се чувстваме. Докато не ни проблесне, че това е поредната и вероятно последната илюзия.


Няма надежда там, където няма и усещане за незаслужеността на очакваното.


Мисленето не е даденост, а непрестанно изтръгване от напластяващите се една върху друга дадености.


Вярвам в Бога, защото Той все още не е самоочевиден за мен. Ако действително обичах Христос, нямаше да вярвам в Него.


Няма по-лесно нещо от опитността да бъдеш себе си. Няма по-масово явление от съвременния индивидуалист.


Никой не е в състояние искрено да целуне ръка, ако преди това не е наранявал. Обаче никой не е в състояние да обича истински, ако някога е мразил истински.


Непрестанното страдание и непрекъснатото щастие са фикции, измислени от поетите в стремежа им да изкажат смъртта приживе.


„Народ” е символът за тълпа в политическите уравнения.


Изтънченият вкус е препятствието пред безотговорната честност. Искрен човек е не този, който винаги казва истината, а този, който е готов съзнателно да понесе товара на лъжата.


Очакването на нещо в живота е резултат от несъзнателното движение към нищото.


Истински добър човек е само невменяемият.


Има ли по-празно нещо от безкрайна Вселена, изпълнена с интелигентни форми на живот?


Юридическата норма днес идва винаги като отговор на усложняване. Онтологията й е отрицателна дори когато езикът й е утвърждаващ.


Сложността на света превръща политиците в лъжци по необходимост. Проблемът въобще не е морален, а есхатологичен.


Размишлението също има своето четвърто квантово число. Или се задоволяваш със сложността на езика, или се опитваш да скочиш в неведомото, над което трепти той.


Метафизиката е укрепена върху строги понятия и категории. „Метафизичното мислене” рано или късно се опитва да ги надхвърли и се превръща в болнав мистицизъм.


Според една стара мисъл: „Магарето е в състояние да отрече повече, отколкото философът може да докаже”. В днешно време тя придобива своя „рекурсивен” вариант: „Магарето е в състояние да докаже повече, отколкото философът може да обори”.

 

април 2014 – май 2015

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

 

Ценка Кучева – Джуджето

Джуджето

Отчаяно се опитваше да порасне: с гимнастически упражнения, баскетбол, с качване по покривите на къщите – откъдето наблюдаваше изгревите и залезите.
Всеки ден заставаше в ъгъла до разграфената стена – нищо.
И така – години, десетилетия; почти век.
Всички ветрове го събаряха с лекота. Всички неща се случваха някъде високо в облаците и то едва чуваше далечното им ехо.
Веднъж стори път на една мравка и за награда мравешкият цар го покани да му гостува в мравешкото царство. Тогава то разбра, че не е важно, какъв си се родил, а къде живееш.
И порасна.

 

Страхът

Страхът от Баба Меца. И от Дядо Торбалан. Страхът от тъмното. Страхът от черна ръкавица върху скрина. Страхът от момчетата. Страхът от момичетата. Страхът от самотата. Страхът от родителите. Страхът от децата. Страхът от шефа. Страхът, че те е страх. Страхът от призраци. От филми. Страхът от мълния. Страхът от себе си. Страхът от свободата. Страхът от змии и от земетресения. Страхът от болести. От старостта. Страхът от смъртта. Страхът от ада. Страхът от рая.

Страхът, че можеш да се родиш, пак.

 

Госпожа Паякова

Госпожа Паякова обитава Голямата и разкошна паяжина. Там тя се чувства доста добре. Даже превъзходно.
Но не и когато е гладна. И – не и когато е сама. Две неща ненавижда тя повече от всичко на света – скуката и глада.
И ако ти си малка мушица, бъди нащрек. На Госпожа Паякова една мушица винаги ще ѝ свърши добра работа. Дали за закуска, дали просто за компания…
Дали пък – първо за компания, а после – за вкусна вечеря, твърде сложно е да се разбере. Но и никак не е желателно да се проверява лично.
И – докато си нащрек, имай предвид следните положения:
1. Госпожа Паякова има очарователна усмивка. Една от най-очарователните. И ако ти си любител на очарователни (пък и на обикновени) усмивки – внимавай!
2. Госпожа Паякова обича храната. Обича да яде, обича да готви (например – фрикасе от малки мушици), обича да дава и да взема рецепти. И ти със сигурност обичаш храната. Ако твоите вкусове съвпаднат с тези на госпожа Паякова (а те, няма как, поне веднъж ще съвпаднат) – бъди внимателен.
3. Ти, като всеки, сигурно понякога се страхуваш? Страхът те белязва с особен знак… Госпожа Паякова знае много за страха. (Тя самата изключително много се страхува; имам предвид – извън Голямата и разкошна паяжина. Вътре в нея е смела като спартански войн.) Така че – бъди нащрек.
Но… ти тия неща ги знаеш не по-зле от мен. Това, което не мога да разбера – не зная ти разбираш ли го, или не – е: как Госпожа Паякова, със своя паяшки мозък, продължава, ден след ден, да обитава тази Голяма и разкошна паяжина, в най-прекрасно настроение, без да се лишава от стотици и хиляди мушици като теб и мен. Които уж знаят, които уж всичко разбират.
И – докога?

 

Чипът

Обичам да слушам хорските разговори. Предполагам – и вие.
– Брато, извинявай… днес или утре ще видя… там… дето ти обещах.
– А… няма проблеми… не е толкова спешно.
– Днес, най-късно утре. Един приятел след 15 години се върна от Америка. Направо ми е… побъркано цялата седмица, откакто си е дошъл. Пълен хаос.
– Моят съсед на село се върна от Австрия, след 8 години. Все едно не е същият човек.
– С дни от стаята не сме излизали… Говорим си… Много близък приятел.
– Питам го – съседа – ще ми даде ли правата си лопата. А той: ”Имаме ли уговорка?”
– Моят приятел си е същият. Абсолютно. Никаква промяна.
– „Имаме ли уговорка?” Шаш… Нещо му се е случило там на човека. Чипът му е сменен.
– Тия дни ще погледна… обещавам!
– О кей! Дрънни един телефон, като си готов.
Моето такси пристига, потеглям към летището. Летя за Канада. И тъй го мъчих, и инак го мъчих – не става. Реших – заминавам. Нямам идея в Канада сменят ли ти чипа, или те оставят да се прибереш някой ден този, който си бил.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Анита Велева – Мирисът на домати в дъжда

Мирисът на домати в дъжда. Паяжините, които плетат помежду ни. Ръцете ни, отдавна изрязани, спират да кървят. Отблясъка на дланта ти, с която удряш дете. Изкривяваш детството ми.
Ръката ти бе в ръкавица, когато ме зашлеви в бурята. Като знак, че ще се върнеш. За да те чакам. Да чакам само теб. Теб, градинаря с остро теме. Скитник с несекваща кашлица. Очите ти с кръвожадна еднозначност прозираха в съня ми. Треперех свита в храмовете, молейки се да не идваш. Само вечер в огъня те разпознавах. Сините очи зад заключени врати. Белезите от насилие и закъснелите цветя сутрин. Една песничка прекосяваше пещта, за да ни сдвои. Аз ставах влажна и обширна като почва. Почвата, която си подготвял дълго. Дойдох през силните лъчи, в гладната ти самота през пролетта. Чертите ми зрееха с овал на бели вишни, жареха със свян лицето ти, твърда като тебешир оставях кожата си върху твоята, удрях коленете ти, за да се събудя от рефлексите. Около теб туптяха клади, които пазят зимните ми шуби на пътищата, по които ще си тръгвам. Малки луковици, които си посадил в тинестия ад, в който ще живеем в някакво недоразумение до пролетта. Продължаваш да копаеш пътища, да полагаш релси, смътно предусещайки бягството, което ще ти вземе всичко. Подготвяш лъскавите, стоманени линии на безвъзвратното ми отчуждение.
Безшумна като охлюв, се смъквам от леглото и отивам до прозореца, където понякога мисля за теб. Горчива и докосната от Бога, долавям музиката ти в мъглата на града. Ти не спираш да беседваш с мен. Излизам за пакет цигари. Оставям се на вятъра. Ситното ръмене се слива с тихия марш на участта ми. Аз търся спомен за принадлежността си. Опрощение сред четирите сезона на болката. Един ключар затваря работилницата си в полунощ. Стоя и го моля. Няма как да не знае вратата към теб, няма как да не е поправял ключовете на смеха и измамата в жестовете ти, която ме направи твой оловен войник. Люлея се като стар лебед пред недоумяващите му очи. И ставам пореста и безмълвна, безмълвна. Той навярно има своите деца и дълбоки зидове, пълни с тайни. А аз съм открита и ранима като чакъла, посипан в полето на агонията. Колко дълбоко нахлува неонът в кожата ми. Като анестезия. Ще се събудя с изваден смисъл. С нарушен говор и сведени очи. Прибирам се и дълго го отмивам в банята. Неонът, жабешкият му език от тялото си на мечтател. Отново ще се върна на възглавницата до онзи, който никога не чувства липсата ми нощем. Между шест и шест и десет, тялото ми е устремено и спокойно като риба в съприкосновението с теб. Докато връзвам косите си, ти отстъпвам да се върнеш по ствола на гръбнака ми, да изпълниш с живак и страст кръвта, която да обагри пак лицето ми. В бучицата захар силуетът ти пресича някак си замислен и изгубен. Задържам бурята в себе си, за да те погледам още миг и я изпускам в кафето. Изпечената болка, която изпивам и отхвърлям, преди да се събудя.
Аз помня, още помня края си в онази напусната градина с домати. Аз и ти стоим, паяжините покриват световете ни. Всеки трепет ще ги среже. Ти ме питаш : Защо?
Аз нямам отговор, различен от кръвта, миеща ръката ти и ръждивия нож в бедрото ми.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Весислава Савова – Отчаяние

Хайбун

Хайбунът е кратка проза с допълващо, но не и повтарящо я хайку.

 

1. Общи приказки
(избор на редактора за септемврийския брой на Cattails, 2016 г.)

– Бог е Любов!
– Да, разбира се, но никой не е виждал Бог.
– Е и?
– Значи, никой не е виждал Любовта.
– Любовта не е за гледане, а за чувстване.
– Да, права си. Би ли избутала инвалидната ми количка по-близо до извора, дете?

слънчеви лъчи
гол охлюв бавно пълзи
по алеята

 

2. Сутрин
(Contemporary Haibun Online /юли, 2015 г.)

Излизаш в 5 сутринта през зимата. Не защото имаш куче. Не защото имаш работа за вършене. Не защото не можеш да изчакаш още два часа да запалиш цигара (пак забрави да си купиш).
Излизаш за първата глътка въздух. Измамният аромат на пролет те кара да се усмихнеш – на бездомното куче, на скитника, който излиза от контейнера за боклук, на сънения продавач в магазина „Нон-стоп“.

сам бегач
врабчетата излитат
от тротоара

 

3. Отчаяние
(The Other Bunny/2016)

Ще започна съвсем отначало – от ченгелчетата за буквите. После, ще изписвам всяка от тях бавно, докато осъзная значението им и как се свързват в думи, а думите – в изречения. Отчаяна съм. Добре, че не съм ничия съпруга, а и външният ми вид не е достатъчно добър за сапунен сериал.

глухарчета
желанието ми отива
на вятъра

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кристина Янкулова – Перални

Пeрални

Пeрални, перални, перални …

Българският език ми позволява да пускам перални, когато много ме боли. Позволява им да се въртят. Пускам ги аз, една след друга, те се увиват меко и с басовите си цикли покриват всички звуци от този смрадлив свят. Примесват бялото с останалите цветове, отмиват цветовете, откъдето е нужно. Припомнят, че всичко, всичко има давност и всичко преминава, рано или късно. Извъртяват се. Показват, че няма смисъл да се хипнотизираш от траекторията им. Втренчиш ли се, изпускаш времето, което стискаш между палеца и показалеца си, тънката нишка на твоето време и твоя живот.

Перални …
Вече няма пеперуди, само перални.

списание „Нова социална поезия“, бр. 3, февруари, 2017

Кева Апостолова – Ще принтирам пергамент

 

Добрата днешна поезия е тази поезия, чиито стихотворения похищават ума, мислите, чувствата и в никакъв случай, колкото и да бъдат мъчени, не могат да станат текстове за чалга песен или за поп/естраден репертоар.

Едно малко подсещане за нещо до смърт банално: от зората на човечеството литературните теми са едни и същи, затова от деца ги наричаме вечни. Въпросът, поне от столетие, е вече само един: как. Как записваш студа.

Поезията е силно еволюционна среда, изпълнена с половин сън  щастие и много божии наказания. Всяко време има своите поетични образци, създадени със съответните мисловни системи, емоционални знаци, изразни техники и хватки, селекционни програми.  Ако днес пишеш с „програмите” на  Вазов, Яворов, Славейков, Дебелянов, Цветаева, Казандзакис, Багряна… си слаб автор, макар и  мило наведен за  ръкуване с тях, за автограф от тях. Защото нещо те е лишило от индивидуално поведение при строежа на  поетичния ти свят. Защото нямаш собствени  икарови крила, собствени червеи, цветя, гилотини, пчели, ковчези, чаршафи, риби, флуиди, а само изпращаш навън текстове, като се надяваш да постигнеш контрол в библиотеките. Контрол в библиотеките – ето го мечтаното от всеки автор проклятие.

Весела е играта с надеждата. Днес читателят решава на кого да се довери, а утре голямото време ще реши под кои имена ще има библиотечни стълби.

P.S. Чете ми се нещо хубаво – ще принтирам пергамент.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Мария Каро – Чертичка

 

Чертичка

просто бял лист и някой опитал да пише с молив, и така целия ден. Или, може би правихме любов, не, не, това беше предния ден, но все пак, не правихме ли любов? и после ядохме мандарини? думите „няма да слагам вестник, ще ги сложа на покривка, нова година е“, и застла покривка направо на леглото, на бели и жълти раета, и оставяхме корите на мандарините направо на нея. Белех ги само с едната си ръка, просто за да видя мога ли да беля с една ръка. Или не, беше като да стоиш край река и тя да се разширява, да става все по-широка и по-широка… хем се опитваш да видиш другия бряг, хем си казваш, той може и да не съществува…. Или беше чертичка…

 

с ети в „дупката”

не знам защо, но все по-често си представям хората, които виждам, голи. може би защото лицата са голи. когато докоснеш ръцете на някого за малко, ти сякаш допираш едно тяло. и от това как се чувстваш разбираш по-добре този човек. понякога си представям някого и искам да го опиша. но описанието би било само външност, празна като палатка, като чадър. улавям се често, как моето желание скрива предметите и хората, защото го лепя върху всичко извън мен, даже върху въздуха. днес седях с ети в „дупката” и на излизане тялото ми се беше разширило с една стая, с четири момичета седнали близо едно до друго, които запомних с лицето на едното от тях. после хванах ръката на ети. беше тяло на човек, когото не искаш никога да нараниш.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

 

Петър Тушков – Кода Импекс: Хотел „Метропол“

 

1

Вълшебната гора

 

В деня след големия обир в „Златни пясъци“ Мариус Цуцуманов спа до обяд. Когато се събуди напълно и очите му най-после отказаха да се затворят, вперени в яркосиньото платнище на палатката, някъде много, много далеч навън жегата вече превръщаше въздуха в лепкава вълна от атомен взрив, който може да беше избухнал безмълвно в стихналия къмпинг или пък на стотици километри навътре в страната, дори в София, помисли си Мариус в походното легло, като вдишваше колебливо намека за тази супа с мирис на пожълтели бурени, нагорещен пясък и напечени от слънцето обществени тоалетни, който за него през тази 1986-а година обобщаваше едва ли не цялото Черноморие за периода на Световното първенство по футбол в Мексико от 31 май до 29 юни.

Читателите може би си спомнят (Глава 7: С деца на море), че като част от прикритието на Мариус той и семейството му бяха отседнали в къмпинг „Акациите“ на четири и половина километра южно от „Златни пясъци“, където бързо стана ясно, че бракът на Благовеста Цуцуманова, бивш регионален шампион по фехтовка, и Мариус, бивш състезател по плуване, е попаднал в капана на неудовлетворението от изчерпаемите възможности на социалистическия домашен бит, както и че семейното им щастие отдавна е възприело формата на маскарад, чиито скрита история и вътрешно напрежение на няколко пъти предизвикваха неочаквани обрати и променяха плановете на извършителите на дръзкия обир. Този път обаче жена му и двете момичета, техни деца на възраст шест и девет години, бяха отишли да обядват в столовата заедно с цялата първа смяна, така че Мариус беше сам, с олекнала глава от еуфорията на успешния удар предната вечер и с неясно светли планове за бъдещето, но без да почувства укорителния поглед на своята съпруга, което му позволи да прекара известно време в мусене и пушене на първата си цигара, седнал на една тенекиена кутия пред палатката, в шарената тишина под акациевите корони.

Когато осъзна, че абсолютно нищо няма да заплаши това негово състояние на духа, Мариус отиде да провери дали парите все още са в единия от тайниците под шофьорската седалка на вартбурга (вж. Пролог – подточка в) контрабандистът и Глава 5: 10 000 швейцарски часовници, но най-вече Глава 3: Нашият човек в Истанбул). Там си бяха и той напъха една ролка банкноти в задния джоб на шортите си. Никой от съседите им по палатка не беше наоколо, така че огледа за последно опустелия семеен лагер, сложи си шапката идиотка и огледалните очила и пое мързеливо по пътеката към плажа долу с намерение да си вземе кафе или нещо освежително.

 

 

2

Отказ от приключение

 

Мариус Цуцуманов, бивш състезател по плуване – от почти десет години професионален курортист, – изпитваше неприязън към две неща: водата и ваканционните комплекси. Докато се спускаше по разбитите стъпала към шосето под къмпинг „Акациите“, соленият мирис на морето ставаше по-силен, а слънчевите лъчи все по-немилостиви. Когато стъпи на жълтия банкет, обут в сандали, облечен в избелялата си кафява тениска с щампа на Патето Яки, и погледна вляво и вдясно, вече се бе гмурнал на дъното на вир, раздвижван от съхнещите водорасли по пясъка от другата страна на пътя и необхватната песен на щурците из шубраците зад гърба му.

Плажът, на това място широк около шейсетина метра, беше пуст. Вярно – към единствените два чадъра на бреговата ивица се отправяха две жени с потъмнели гърбове и черни презрамки на банските, а една от жените се обръщаше, за да му хвърли поглед над големите слънчеви очила, които закриваха половината й лице като на френска филмова звезда, – но ако се изключеха те, плажът беше пуст. Дори вишката на спасителите беше празна. По шосето нямаше автомобилно движение.

Жената бързо беше бутнала очилата си нагоре и бе престанала да мисли за него. Вълните в края на правата линия от ситен пясък, които дойдоха на фокус зад почернялото й тяло, му заприличаха на място, накъдето той трябваше да тръгне, в този момент, въпреки че знаеше какво има зад тях, едно голямо нищо отвъд хоризонта и стотиците морски мили (Мариус и друг път беше разсъждавал по въпроса), след които идваше друг бряг, също като този бряг.

Той отново обърна глава наляво и проследи банкета от тази страна на шосето до няколко сблъскани фургона:

Затворено по това време на деня детско стрелбище. Снек-бар, където продаваха безалкохолни напитки и закуски. Наемна за чадъри в обедна почивка.

Пред снек-бара – нещо средно между баничарница и реп – беше спрял москвич в армейско-зелен цвят, а едно шест-седем годишно хлапе гризеше сладолед в черния сенчест квадрат под козирката на фургона и зяпаше Мариус. Мариус тръгна натам.

 

 

3.

Изпитания и изкушения

 

Когато си задигнал малко над милион в твърда валута (Глава 19: Ужилването), животът ти изведнъж свършва. Вълнението остава, но всякакви грандиозни планове за бъдещето са безпредметни. Защото, и това беше един от въпросите, които извършителите на големия обир в „Златни пясъци“ избягваха да си задават по силата на житейския опит или поради своите младост и неопитомена природа, къде можеш да похарчиш толкова пари? За какво можеш да похарчиш толкова пари, без някой да ти потърси сметка или най-малкото с един най-обикновен донос завинаги да те прикове в нечия колекция от сковани във вечна болка насекоми, всяко едно със своите индивидуални характеристики и полезни качества?

Или както беше казал главният организатор на извършителите на обира в деня, след като им разкри лицето си (Глава 10: Миладинов, Станойчо Миладинов) и им изложи своя дързък план: „Още първия път когато застанете лице в лице с хората, които възнамерявам да ограбим (Глава 11: Служа на Народна република България), ще ви стане ясно, че също като техния и вашият път в лабиринта на престъплението и измамата е предначертан от социалните и обществените закони, и единственото, което ще ви остане, е хотел „Метропол“, най-високият мираж в пустинята на всички ваши досегашни миражи, били те вили в Драгалевци, черни списъци за леки автомобили и авточасти, партийни привилегии, светлината на прожекторите в центъра на българската естрада. Дори бягството зад граница, уви, няма да промени по някакъв начин предначертания ви път. Никой досега не е успявал да надхитри този естествен закон на живота. В кой да е свободен свят е достатъчно да се появи само една злонамерена сила с мотивация да се възползва от отсъствието на естествени закони в него, за да го превърне в не-свободен.“

Именно тази безизходност, това отсъствие на избор в щастието отвъд закона, си припомняше Мариус Цуцуманов в този момент, след като беше установил, че не носи в себе си български левове и сега се преструваше на източногермански турист, в напразен опит да убеди продавачката с кръгло лице и кърпа на главата да му продаде последната позасъхнала баничка от тавата в замяна на една стодоларова банкнота. Нищо не можеше да накара нея, този неподкупен, лишен от самосъзнание, машинен детайл да си представи друг свят, в който стодоларовата банкнота би имала практическа стойност в отчета й за инкасото на „Търговия на дребно“. Всичко, което оставаше на Мариус, бе да й обърне гръб и да застане лице в лице с изпълнената с разбиране усмивчица на хлапето, което все така го зяпаше, а после да се смрази, най-сетне забелязал шофьора в зеления москвич, който никак дори не се интересуваше от него и вместо това беше зает да допушва с наслада цигарата си и да оглежда доволно огънчето й зад волана на колата.

 

 

4.

Смърт и прераждане

 

По-внимателните от читателите вероятно не са забравили (Глава 3: Нашият човек в Истанбул), че в душата си Мариус Цуцуманов искаше да бъде поне толкова свободен, колкото играча на международната сцена, богоподобния, рафинирания в изкуството да се живее в империя от задгранични фирми Миладинов. И без дори да подозира, че Миладинов вече е мъртъв, намушкан дивашки от един от извършителите малко след обира (вж. Глава 1: Смъртта на търговския пътник), Мариус забелязваше навсякъде доказателства за намесата му, като например в необяснимото присъствие на този шофьор в средата на нищото. Нито можеше да прилича на Миладинов, нито да се изплъзне от зоркия му поглед. Можеше да заобиколи колата и да тръгне по плажа. Много внимателно да тръгне в северна посока, към хотел „Метропол“, издигнат някъде там, над гората от чадъри и подскачащи във въздуха плажни топки като върхов мираж, монумент на човешкото щастие и стремления. Да съблюдава идеалната права, равноотдалечена от всяка една точка на вълните и курортните комплекси, нейната еднопосочност определена от факта, че шофьорът щеше да излезе от москвича и да тръгне бавно след него по плажа, все така без да му обръща изрично внимание, зает да мята плоски камъчета над вълните или да мърда с пръсти в плискащия прибой.

Покъртен от окончателната присъда на това заключение, Мариус отново спря поглед върху момченцето и чак сега отчете, че детето носи позацапана тениска с емблемата на Световното първенство по футбол в Мексико (MEXICO86) и че му се усмихва разбиращо не за друго, а защото е забелязало шапката идиотка на Мариус, която и в този момент зяпаше.

Сепнат от внезапно прозрение, Мариус, все така стиснал стодоларовата банкнота в едната си ръка, посегна с другата и свали шапката си, осъзнал, че на нея също е щампована емблемата на Световното първенство и това по някакъв начин създава почти съзаклятническа връзка между него и хлапето.

Което, окуражено от неволната ответна усмивка на мъжа пред себе си, сега насочи леко завистлив поглед към избелялата му кафява тениска.

 

 

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

венцислав арнаудов – Из Цикъла „Георгики на социалниа мир“

 

Тати, пиша ти щото само ти ми остана откак мама са натресе с джипа. То и като хората не можахме да я изпратим, щото с тия отделни ковчези за нея и любовника не са разбра кое парче къде отиде.

Ма да ти кажа, имам една от ониверситета ни приподава и ходим тук там. Другите ни викат лизбийки, не знам кво значи. Тя ма целува и ми вика гърдите ти са бели погачи, докато ми пипа зърната. Пък мене дробовете ми са вдигат високо, силно дишам и са изчервявам цялата.

Хей, полето е широко,
Реже ралото дълбоко,
Семе мило ще се сее,
Зърно златно да налее.

По някой път не й разбирам много. Говори как нашто целуване било избор и съпротива пък тя започна първа и аз не съм са дърпала. Викам й “Keep it simple”, от езиковата го знам.

Тати, ти нали ти викат зърнен олигарх, кажи тя като ми казва, че така посява зърното на съмнение у мене в институциите какво го има впредвид.

Хей, окъпана блести лозата
Щракат ножици чевръсти
Млади вейки сгъват пръсти
Едри да тежат зърната.

Друг път ми сипва на дупето некво бяло и го дърпа с навито евро. Много й са смея, щот мъй гъдел пък на нея очити после сатават кат катми. А, и ми мрънка, че ходя на фолк партита и са кълчотя. Ама то е от сърце, пък сърето ни лъжи, нали. И кат сме само двете в апартамента или в аудито и тя послушва Преслава, хили са такава като й пея.

Добре съм. Има от групата такива дето се лошо било, даже една вика парите са време, пък мутрите взеха парите.

Тати, казвал си ми, че сме от здраво семи и не са давами. И трудно да е, да ти кажа, оставам в София. И ще са бора.

 

 

 

Александър Христов – Комбита

След края:

Чак сега, когато минавам през разбития вход на „Българска народна банка” и пред мен крачи моят спасител, си давам сметка, че всичко свърши. Благодарение на него и напук на всичко оцелях. Преживях най-страшните дни в живота си, през които можех да бъда убит, разкъсан, пребит или изгорен. Седмици, в които бях на гости у дявола, но вече не. Сигурен съм, че станалото ще промени всичко, светът вече няма да е какъвто го познавам. Не зная какво ще се случи от тук нататък, зная само как започна всичко.

Навечерието:

През онзи ден непрестанно имах чувството, че нещо липсва. Не на мен конкретно, а по принцип нещо, дето трябва да го има, е изчезнало. Не можех да се сетя какво, уж всичко си беше там – хора, коли, трамваи. Аз бях в книжарницата, напълно нормален ден, само че усещането продължаваше. Стана време да затварям, пуснах ролетната щора и взех маршрутката.
Прибрах се директно в нас. Не ми се виждаше с никого, пък и това досадно усещане не ме напускаше. Седнах да вечерям с телевизора. Тъкмо започваше централната емисия. Веднага разбрах, че нещо не е наред. Водещите бяха с изсулени физиономии, като когато трябва да съобщават някаква неприятна новина. И точно това направиха: от цялата страна пристигали сигнали за изчезнали пенсионери. В полицията и медиите непрекъснато звънели разтревожени хора и съобщавали за липсващи възрастни хора, били стотици и броят на обажданията растял всяка минута. Тези нещо се будалкат, помислих си, и смених канала. И там положението беше същото. Не се знаеше за какво точно става въпрос; дали за масови отвличания, някаква форма на протест или епидемия, ясно беше само, че Масларова няма нищо общо. Казаха да очакваме извънредни емисии и заговориха за другите глупости, случили се през деня.
Значи затова е било странното чувство. Чак тогава си дадох сметка, че цял ден не бях видял и един пенсионер нито на улицата, нито в транспорта. Беше наистина странно. Пенсионерите са навсякъде, може ли цяла възрастова група да изчезне и аз да не разбера? Излиза, че не съм обръщал достатъчно внимание на старците, но пък кой ли им обръща? Нямах нищо против тях, рядко ги забелязвах и ги смятах, в най-лошия случай, за малко досадни. Къде биха могли да се дянат всички възрастни хора и защо бяха изчезнали? Аз самият нямам живи баби или дядовци, а родителите ми все още не бяха пенсионери, затова не се чувствах притеснен. Освен това смятах, че цялата история ще се окаже поредната глупост. Изключих телевизора и си легнах.

Първата нощ:

Събудих се от шум в коридора. Още от както живеех с родителите си, ми е останал лошият навик да не заключвам външната врата, когато съм вкъщи. Сетих се, че понякога кучето се бори с обувките под закачалката и се ослушах за потвърждение. Само че вместо ръмжене и потропване, чух странни хъркащи звуци и неясен говор от коридора. Също и стъпки. Страхът завибрира в слепоочията ми, имаше някого в коридора. Обираха ме.
Станах колко се може по-тихо и се заоглеждах за нещо тежко. За импровизирано оръжие. Никога не съм бил агресивен тип или побойник, но смятах личното пространство на дома си за неприкосновено и бях готов да го отбранявам. Взех един малък трикилограмов дъмбел и тръгнах към шума.
Крадецът беше приведен под закачалката в коридора. Не виждах лицето му, но ясно чувах хриптящи звуци и някакво силно мляскане. Очите ми постепенно привикваха към тъмнината, все още не можех да разбера какво се случва. Стоях, без да мърдам и стисках гирата. Забелязах, че под фигурата започва да се проточва черна сянка. Когато почти стигна до босите ми крака, разбрах, че това не е никаква сянка, а растяща локва кръв. Не можех да изляза от вцепенението, чувах само мляскането, примесено с неясен говор и шумно преглъщане.
– Преди беше… по-добре. По-спокойно… живеехме, имаше ред. – до сега не бях чувал подобен глас, сякаш трахеята беше затлачена с нещо и въздухът едвам си пробиваше път.
Усетих кръвта да докосва босите ми крака и инстинктивно направих крачка
настрани. Тогава видях над какво е надвесена фигурата. Под мишницата й се подаваше безжизнената, кървава глава на кучето ми. Пръстите на нападателя ровеха във вътрешностите му.
Извиках и с все сила стоварих гирата върху главата на убиеца. Той падна на лакти и застена. Обезумял, блъсках с все сила. Размазвах тила му, а мислех само за кучето си. Нападателят падна на една страна. Аз го халосах още веднъж с гирата, този път през лицето. От удара той се прекатури по гръб. Видях омазаната му с кръв мутра. Беше Бай Васил. Бай Васил, който заеква и се грижи за абонатната станция на парното. Бай Васил беше влязъл вкъщи и беше излял кучето ми. Около устата му имаше окървавени остатъци от козина, но очите му бяха по-страшни – целите бели и изпъкнали. Ръмжеше към мен, дъхът му миришеше на мърша.
– Не сссе… крадеше…, имаше ссстрах… и дисссцциплина. – съскаше той.
Омраза и яд изпълниха съществото ми. Отново вдигнах гирата. Стоварвах я върху лицето му, докато не то не загуби форма и не се превърна в тъмночервена попара. Блъсках още; до прималяване.
После седнах в червената локвата и заплаках. Около мен миришеше на месо и кръв, а аз плачех за кучето си и защото току-що бях убил човек.
Така започна всичко.
Така започна трагедията.

Фактите:

Това, което бях убил в коридора, не беше човек. Беше комби. Така ги наричаха през първите дни, когато още успявахме да хванем чуждо радио или телевизия, канали като „BBC” или „CNN”, радио „Сводна Европа”. Българските телевизии бяха превзети бързо. Казваха, че комбитата са хиляди, дори милиони в устрема им за плът. Всички пенсионери се бяха превърнали в чудовища. Безмозъчни, кръвожадни убийци, повтарящи, че някога преди е било по-добре и обикалящи улиците в търсене храна.

Първата седмица:

Първите няколко дни бяха най-страшни. Цареше паника. Никой не знаеше какво да прави и нямаше никаква организация. Комбитата ловуваха необезпокоявани, хората се опитваха да се спасяват сами и ставаха лесна плячка. Почти на всеки ъгъл можеше да се види група кръвожадни пенсионери да разкъсват някой нещастник. Тези, които се опитваха да бягат с коли, попадаха в колони изоставени автомобили и тръгваха пеша. Не след дълго ги застигаха групи комбита и оставаха само дрехите им. Ловният инстинкт на тези чудовища беше изключително силен, нападаха от засада, винаги с числено превъзходство. Движеха се както през нощта, така и през деня. Видеха ли човек, тръгваха след него и не спираха, докато не го докопат или не бъдат убити. Физически не бяха много силни, телата им започваха да се разлагат веднага след превръщането. За да бъдат убити или по-скоро обезвредени обаче, трябваше поне два от крайниците и главата им да са извън строя; дори и тогава не беше сигурно. Огънят вършеше най-добра работа.
През първите дни смятахме, че са напълно безмозъчни и ги движи само гладът – тогава бяха изядени най-много хора. Оказа се, че спазват йерархическа структура. Всяка група имаше водач, най-често мъжът с най-здраво тяло, но понякога бяха и жени. Не може да се каже, че им даваше заповеди, просто го следваха. Ако водещото комби беше убито или не можеше вече да се движи, следващият по сила заемаше мястото му. Когато групата останеше дълго без храна, всички нападаха комбито водач и го изяждаха. Това не беше лишено от смисъл, защото глутницата можеше да продължи лова, а следващият водач беше предупреден какво ще се случи при неуспех.
Оцеляването поединично беше невъзможно. Смелчаците, които мислеха, че могат да се оправят сами, първи падаха в кърви. Видях как двуметров мъж се опита да пробие път до колата си, въоръжен с лопата за сняг. Три женски комбита със сини коси го събориха и изядоха краката му.
Първата седмица прекарах барикадиран на покрива на блока си, заедно с още десетина души. Хранехме се с това, което всеки беше успял да измъкне от хладилника си. Запасите свършваха бързо. През повечето време мълчахме скупчени около едно радио на батерии. Призоваваха да се крием, да не се движим сами, да чакаме помощ и да не изпадаме в паника. От време на време прелитаха хеликоптери. Казваха същото, само че с чуждестранен акцент. Пускаха помощи, но не уцелиха нашия покрив. Сандъка падна до блока. Храната привлече всички комбита наоколо. Часове след това от покрива се виждаха само комбита, комбита, кървави комбита. Изядоха храна и започнаха да гледат към небето, не зная дали чакаха още сандъци, или някой от нас да скочи.

Деветият ден:

Храната беше свършила преди ден и половина. Един мъж тръгна да търси в апартаментите отдолу, но така и не се върна. През миналата нощта едно комби се появи на покрива, двама от мъже успяха да го хвърлят долу, но беше въпрос на време да дойдат още. Трябваше да потърсим нова място. Решихме да тръгнем всички заедно. Оръжия почти нямахме: няколко тръби и тояги, както и личния пистолет на военния от съседния вход. Пистолетът беше безполезен, с тръбите имахме повече шанс. Аз все още носех гирата.
Тръгнахме след като се стъмни, за да можем да увеличим шансовете си да останем незабелязани. В началото имахме късмет. Минахме няколко преки, а трябваше да се справим само с едно комби. Нямаше шанс срещу толкова много хора и всичко стана сравнително безшумно. Преди да му строшим главата, комбито изхърка, че хлябът преди бил трийсет и пет стотинки.
Излязохме на булевард и сметнахме, че е най-добре да се отправим към близката „Била”. Там щеше да има храна, а вероятно и други хора. Подминавахме горящи коли, които приличаха на жертвени клади. Прескачахме трупове на комбита и остатъци от хора. За девет дни градът се беше превърнал в пламтящо гробище.
Вече виждахме жълтата сграда на хипермаркета, когато една жена изпищя:
– Зад нас са. Тичайте!
Бяха ни усетили. По булеварда към нас ходеха десетки уродливи, космати, сакати, черни комбита. Повтаряха безсмислените си мантри и ни настигаха.
Паркинга на магазина беше пуст. Влетяхме в сградата и захванахме да барикадираме входа. Колички, щандове, кашони – всичко, което можеше да свърши работа.
Комбитата достигнаха врата и заопитваха да влязат. Барикадата засега издържаше, но бяхме направи фатална грешка.
Нарочно ни бяха подмамили вътре. Беше капан. От дъното на магазина чухме неясен говор и тътрене на крака. Заедно с нас в сградата имаше дебнещи комбита, а ние се бяхме зазидали при тях. Започнахме да бягаме панически. Тясното пространство и тъмнината не ни даваха големи шансове. Препъвахме се и падахме, отбранявахме се както можем, но комбитата бяха в пъти повече от нас. Един по един спътниците ми измираха от ноктите и зъбите на чудовищата. Разкъсаха две жени пред мен, а аз не можех да направя нищо, освен да бягам в другата посока. Видях пламъка от пистолета на военния. Стреля няколко пъти в комбитата, но го заобиколиха. Побеснял и велик – той обърна пистолета и стреля в главата си – смел мъж.
Чувах писъците и знаех, че моят ред идва. Не можех да помогна на никого, не можех да помогна на себе си. Пропълзях под една от касите и зачаках.
Писъците заглъхнаха. Знаех, че с мен е свършено, виждах как комбитата ядат настървено приятелите ми, след секундни щяха да ме усетят и това щеше да е краят. Гледката беше непоносима.
Стори ми се, че чух отнякъде да идва музика. Казах си, че разсъдъкът ме напуска в последните мигове, но музиката се засилваше. Комбитата също я чуха. Надигнаха се от труповете и започнаха да реват. Явно не им харесваше, хващаха се за ушите и тръскаха глави. Когато музиката се засили още малко, чудовищата изпопадаха на земята в нещо като гърчове, ревяха жалко и с усилие се опитваха да пропълзят към дъното на магазина. Музиката гърмеше все по-силно, чух и шум от мотор на кола. Когато фаровете осветиха помещението, вътре не беше останало нито едно комби. Колата се вряза в стъклената витрина с оглушителен трясък и спря на метър от мен. На вратите й имаше нарисуван клоун и под него пишеше „Цирк Каро”, беше от онези автомобили, с които цирковете си правят реклама. Бях спасен. От колата излезе мъж с ловна пушка в ръка, а от високоговорителите продължаваше да кънти „Hey Jude”.

Дните в училището:

Мъжът, които ме измъкна от „Била”, се казваше Виктор. Беше цирков работник. Дошъл в магазина също да търси храна и попаднал на мен случайно. Откара ме в едно училище наблизо. Вътре се бяха скрили над петдесет души. Виктор спасил повече от тях с цирковата си кола.
Той бил голям фен на „Бийтълс” и случайно открил ефекта на музиката им върху комбитата. Когато нападнали цирка му, решил, че, след като така и така ще бъде изяден, поне ще подбере музиката за вечеря. Ефектът бил поразителен, комбитата не понасяли гласа на Ленън, разбягали се във всички посоки, някои от тях директно падали мъртви. Виктор започнал да обикаля с колата си и да търси оцелели. Училището било идеално за скривалище, защото при нужда можели да пускат музиката от аварийните високоговорители на покрива и така да държат комбитата далеч.
В училището се чувствах доста по-сигурно. Бях попаднал на хора. Виктор беше добър водач, организираше ни и най-важното – даваше ни надежда, че ще оцелеем. В мазето имаше стар агрегат, който поправили, с него захранвахме озвучителната уредба и сателитната чиния. Виктор я докара отнякъде. Денонощно някой от нас седеше залепен за телевизора, за да не изпуснем нито една новина относно ситуацията.
Съобщиха, че ударна група западни командоси успели да хванат едно комби и да го заведат в Берлин за изследвания. Ставало въпрос за мутация на клетъчно ниво. В лявата част на хромозомите на комбито открили необратими промени. Показаха ги като червени точици върху спиралата. Предполагаха, че е мутирала форма на Бациликус булгарикус е взаимодействала с клетките на пенсионерите и ги е превърнал в комбита. Нарекоха мутиралия „бациликус булгарикус-рубрум”.Излизаше, че яденето на кисело мляко с години е превърнало пенсионерите в чудовища. Предполагаха, че първоизточникът са намира някъде в района на Кремиковци. Работниците консумирали най-много кисело мляко, заради пречистващия ефект. Там настъпила първата мутация, някакъв бивш леяр се превърнал в комби, ухапал жена си и зараза плъзнала. Единственото, което можело да се направи, било да се убие комбито-първоизточник. Това щяло да спре по-нататъшно разпространение на вируса, но вече заразените щели да останат така.

Радостни новини:

Бяхме се събрали в една от класните стаи и чакахме групата на Виктор да се върне с храна, когато жената, даваща пост пред телевизора, влетя и ни извика да чуем новината.
Сателитите на НАТО най-накрая прихванали първото комби ( или Първия, както го наричаха). Според очакванията се криел в една от доменните пещи на комбината. Бил обграден от множество комбита, а други му носили храна. Съюзниците планирали въздушен удар с „умни” ракети. Не уточниха кога ще се проведе операция „Огнена брадва”, но казаха, че ще е скоро. Вероятно щели да използват турски изтребители.
Изпълнихме телевизионната стая с радостни викове. Прегръщахме се и подскачахме. Жените плачеха, мъжете плачеха.
Виктор се върна с кашони консерви. Един през друг му разказвахме радостните новини. Той се стремеше да улови смисъл в потока от думи, усмихваше се. После седна на един стол и се отпусна с облекчение. Напрежението като че ли в миг го напусна. Тогава за първи път си дадох сметка колко дребен е този мъж, който всички приемахме за свои спасител. Четях умора в малките му кафяви очи. Нямаше и следа от трескавите му движения, от усещането, че винаги знае какво да прави. До сега не го бях виждал спокоен. Лицето му стана безизразно, само бръчките около устата му придавах замислен вид. Колко сива, почти бяла беше косата му! Дадох си сметка, че не знаех на колко години е Виктор.

Последният ден:

Разхождах се по покрива на училището. От доста време не бяхме пускали високоговорители, нямаше и нужда. Комбитата вече не ни обсаждаха, виждаше се само по някое самотно, изостанало от групата си. Вярно се бяха преместили да търсят храна другаде.
Тъкмо щях да слизам при останалите, когато усетех, че въздухът започва да вибрира. Някъде далече се чуваше грохот. Оглеждах небето, но нямаше нищо. Видях ги чак когато тътенът от двигателите стана оглушителен. Преминаха доста високо над мен – три черни изтребителя в делта формация. Движеха се точно към полето на Кремиковци.
Нямаше гърмеж, нямаше светлина – нищо. Седяхме на чиновете и чакахме. Не знаехме какво трябва да се случи. Нямаше как да разберем дали атаката е успешна, дали Първият е унищожен.
Минаваха дълги часове. Най-накрая Виктор не издържа и скочи към врата:
-Не мога, трябва да разбера как става! – чух го да казва и веднага тръгнах след него.
Началото на края:

Качихме се в цирковата кола. Той пусна „Obla Di Obla Da” през високоговорителя, за всеки случай.
Движехме се из улиците. Градът беше мъртъв. Комбитата все още бяха там, но се държаха странно. Като че ли не ни забелязваха, музиката не им действаше, но и не ни нападаха. Всички вървяха мудно в една посока и мърмореха. С Виктор се движехме натам. Подминавахме стотици. Бяха същите чудовища, но злобата и гладът им беше изчезнал, просто тътреха краката и отпуснатите им ръце се поклащаха до тялото.
Продължавахме да следваме колоната. Водеше ни към центъра на града. Право към площад „Народно Събрание”. Непосредствено преди самия площад тълпата стана прекалено гъста, за да продължим с колата. Качихме се на покрива й. Чудовищата ни подминавах и се скупчваха в широкото пространство пред нас.
Чухме викове някъде отгоре. На покрива на „Народната банка” се бяха събрали хора. Аз Виктор също тръгнахме натам.
Гледката наистина беше по-добра от високо. От петте края на площада прииждаха хиляди комбита. Формираха огромна звезда. Неясният им говор се сливаше в безкраен шепот. Не различавах думите, но знаех за какво говорят – за реда, за дисциплината, за работата за всички, спокойствието и за стотинките.
В един от краищата на тълпата се образува просека. През нея бавно вървяха шест огромни комбита. Носеха нещо над главите си. Посочих място на Виктор.
– Първият. Или това, което е останало от него. – обясни той – Отдават му последна почит.
Имах усещането, че приятелят ми вече беше виждал подобно неща. Той сложи ръка на рамото ми:
– Не ме гледай така, на 68 съм и никога не съм обичал кисело мляко.
Траурната процесия стигна до центъра на площада. Носачите оставиха тялото на земята и клекнаха около него. Върху тях се прилепиха още комбита, качваха се едно върху друго. Увиваха се и се вплитаха. Градяха с телата си последния дом на своя Първи.
– Да се махаме! – казах на Виктор. На своя спасител, които никога не беше ял кисело мляко и винаги беше слушал „ Бийтълс”.