Петър Мишков – Денят на Света Олга Киевска (Роман)

 

Синопсис„Денят на света Олга Киевска“ е роман с централни теми бягството, като духовна категория, писаните и неписаните закони. Действието на романа се развива през лятото на 1987 година във винаги криминална Одеса. Героинята е бесарабска българка, а героят е българин, който е на студентска бригада. Романът е с препратки към 1865 година, към Одеса на Мишка Япончик (1907-1919) и Мурка-Маруся Климова (1921–1923), към Гладомор (1932-1933), към психологията на групата и свободния избор на роба – пра пра дядото на главния герой, избрал да се върне в поробена България, след следването си в Одеса (1865-1870).

 

I.

– Павло́! Що за човек си ти, как успя да строшиш чука?! За двайсет години служба тук, това е четвъртият счупен чук. Какво ще каже началството: „Дмитрий Петрович разхищава инвентара!“. Как го счупи, младежо?

– Ударих чука в тезгяха, Дмитрий Петрович. Не съобразих, ударих по-силно. Ще го платя…

– Павло́, Павло́… – промърмори Дмитрий Петрович. Той протърка почернялата си от машинно масло длан по оплешивялото си теме и се вгледа в стоящия пред него млад човек. Младежът се взираше в прекършения чук, но някак безлично и отчаяно: сякаш потъмнялата дървена дръжка и извития във формата на кози крак метал, сега – отделени един от друг, бяха негови приятели, последна надежда и шанс. „Нещо не е наред!“ – помисли си Дмитрий Петрович и заразглежда двете откъснати части. Чукът можеше лесно да се поправи и отново да влезе в работа: разбира се, дръжката щеше да стане малко по-къса, което изискваше повече сила при ползване, но Дмитрий Петрович щеше да го даде на работник с повече вещина, на някой от ветераните. В крайна сметка това беше най-обикновен инвентар, но нещо терзаеше този младеж, а Дмитрий Петрович искаше да разбере какво е то.

– Седни, Паша! – каза бащински Дмитрий Петрович, като посочи един от избелелите дървени столове, които бяха пред бюрото му. – Седни, седни. И прости на мен-старика, че бях по-рязък. Какво се случи? Не е заради чука, нали? Кажи, ти си отговорник на българите, трябва да знам.

– Дмитрий Петрович, не е заради чука. Говорих с Оксана… – започна Павел.

Дмитрий Петрович го гледаше умислено. Леко приведената напред стойка и дланите с преплетени пръсти, които допираха гърдите, издайнически разкриваха желанието му да вникне в случилото се между Оксана и Павел.

– Говорих с Оксана за заработките… – каза Павел и погледна към Дмитрий Петрович сякаш съобразяваше дали да се довери на снажния мъж. Прошарените му мустаци, които се сливаха с изтънели бакенбарди, както и матроската рубашка, му придаваха вид на уважаван застаряващ лоцман.

– Коя Оксана? Момичето, което отговаря за вас? – попита с равен глас Дмитрий Петрович.

– Да, Оксана. Оксана Кабак… – отвърна Павел. На лицето му се появи леко учудване, което придаде живец на доскоро безличния му поглед:  младежът се избавяше от унинието, което тялото му издаваше, когато бе влязъл в стаята, стискайки сломения чук.

– Виж, Паша… – започна Дмитрий Петрович – Знам, заработките са минимални, а службата е уморителна и за нея няма поток от кандидати. Само студенти-бригадири, без право да избират назначението си и жени, които са се отскубнали от побоищата на бившите си мъже. Това са моите момичета: с омотани в лепенки пръсти и длани, проядени от намаслените пирони. За тях, този цех е убежище от общественото злословене. Вентилацията е оскъдна, а през облачните дни осветлението е като при бомбардировка. Случва се – насила ги извеждам за почивка, за да опазят навлажнените си от взиране в тъмнилото очи. Хиляда гвоздея, за да получат рубла! От двадесет години ги правя тези сметки, Паша… и настоявам пред ръководството. Шестнадесет копейки за касетка! Срещу толкова мъка…

Дмитрий Петрович посегна към неугледната червеникава кутия цигари „Прима“, върху която беше поставена потъмняла военна запалка, погледна Павел и каза:

– Павло́, да изпушим по една цигара навън, тук е забранено.

– Не пуша! – каза Павел.

– И така трябва, Паша… – усмихна се Дмитрий Петрович и потупа Павел по рамото. – Ела, ще измислим нещо, но трябва да говориш с Оксана!

– Дмитрий Петрович, работата не е толкова тежка, но изисква време за изграждане на рутина. Повечето от нас са боравили с чук, за да счукат шепа орехи или да поставят картина на стената – изрече Павел, докато вървяха към курилката[1].

Лазурните отблясъци от поликарбонатните стени, придаваха на стоманения заслон усещане за луксозен вестникарски павилион, домъкнат от потайните улички на Дореволюционна Одеса. Блясъкът на тази драгоценност силно контрастираше с набързо варосаните тухлени стени на сградата на работилницата. Миризмата на сурова дървесина изпълваше въздуха и ако човек можеше да се абстрахира от натрапчивия грохот на десетките чукове, който долиташе от цеха, би помислил, че върви насред борова гора.

– Време, което вие нямате – потвърди Дмитрий Петрович.

– Да, – съгласи се Павел – но проблемът е друг. Между университетите съществува договор: трябва да получим работа, гарантираща ни възнаграждение от сто и петдесет рубли, срещу добросъвестен труд. Това е постижимо при момичетата на линията, но тук…

Павел замълча. Беше изключено половината група да се завърне в България, заради невъзможност договора да бъде изпълнен. Облечени в чисти бели престилки и забрадки, момичетата пълнеха буркани с краставички. Работата не беше лека, но някой бе преценил, че тя трябва да е по-високо платена, отколкото монотонното сковаване на дървени касетки и поставянето на обтегачи върху капаците им: тънките ламаринени ленти, които белязваха дланите при всяко невнимание. Ръцете на работещите на линията изглеждаха гладки и поддържани, докато гвоздеите изключваха използването на ръкавици.  Въпреки многократното измиване с кафява абразивна каша и сапун, човек лесно можеше да разпознае жените от дърводелския цех… Павел импулсивно погледна дясната си длан. Вчерашният първи работен ден вече беше оставил следи върху линиите на живота и любовта: белези от ламаринените ленти съединяваха тези линии в основата на показалеца му. „Не везёт мне в смерти, повезёт в любви.“[2] – замисли се той.

–  Поради тази причина сложихме курилката тук – Дмитрий Петрович бе доловил мислите на Павел – Момичетата не пушат, а в стола ги гледат сякаш са прокажени. Та, те са жени, а ноктите им са изрязани почти до дъно и ръцете им са грапави, конопени кесии! Павилионът е надживял и войната и революцията, а доскоро служеше на охраната на централния вход.

– Където е вратата с решетките? – полюбопитства Павел.

– Да – потвърди Дмитрий Петрович, докато запалваше обгърната от едрата му длан цигара. – Сега входът е като на затвор.

Масивните, отстоящи на педя един от друг, никелирани пръти, от които беше направена въртящата се конструкция, която пропускаше само по един човек, бяха първата необичайност, с която Павел се бе сблъскал на входа. Пред тясното двуметрово съоръжение група работници безмълвно изчакваха реда си: сякаш непознати хора преминаваха покрай ковчег, изказвайки с жестове съболезнования на роднините на починалия. В ограниченото цилиндрично пространство, натискът на хилядите човешки стъпки бе протрил сивите гранитни плочи, а на Павел му се беше сторило, че тези в посоката на влизане са по-изтъркани. „Продовольственную программу выполним!“[3] – Павел се усмихна, при спомена за лозунга, който оформяше цялостния облик на този сюрреалистичен чекпойнт…

– Разценките са единни, Павло́. И не са променяни от девет години! – гласът на Дмитрий Петрович прикова вниманието на Павел към обстоятелствата, заради които двамата мъже бяха в курилката. – Но, бихте могли да работите на акорд, това е много модерно. Знаеш какво е акорд, нали?

– Знам, Дмитрий Петрович, – отвърна Павел – но не разбирам как акордът ще помогне?

– Ще говоря с ръководството, Паша. Вчера наблюдавах групата ви. Трудите се упорито и не допускате брак, а старанието трябва да се възнаграждава. Занаятът си има тънкости: да подредиш гвоздеите с вилица; да затъпиш върховете им, за да не се напукат дъските; да пестиш ударите на чука. При редовни разценки, за сто и петдесет рубли е необходимо да сглобявате по деветдесет касетки на ден. Изпълнимо е, но за хора с подготовка… Ти, колко касетки направи вчера? – Дмитрий Петрович напрегнато погледна към прикритата в дланта му цигара, сякаш отговорът, който очакваше се беше спотаил в пламъчетата горящ тютюн.

– Петдесет и една… – продума Павел. Чутото го плашеше! Двете цифри му изглеждаха като отдалечени хълмове насред украинската степ: уединени в тяхната самотност и знаещи един за друг от песните, които се носеха около тях. Тези хълмове никога нямаше да се срещнат, освен ако природата – техният общ прародител – не пожелаеше това да се случи.

– Чудесно! – възкликна Дмитрий Петрович, докато изгасяше цигарата си в железния пепелник в ъгъла на курилката. – През шестдесет и първа, след армията, аз сковах четиридесет и две, но тогава материалите бяха лошокачествени, простено ми е!

– Как четиридесет и две? – Павел гледаше с почуда.

– Това сега е без значение, Павло́. Обсъдете с момчета възможността за акорд: ако всеки сглоби по хиляда и триста касетки за месец, ще получите договореното. Каквото произведете над тази цифра, се плаща по норматива. Целим качествени резултати – в това ще убеждавам ръководството, но сам няма да постигна необходимото. Обсъди проблема с Оксана! Ако ще провеждаме флангова атака се налага да имаме фланг.

В думите на Дмитрий Петрович се усещаше специфичната твърдост, на човек, който бе преминал през целия кръг на житейски непреодолимости – уверен в неизбежната предопределеност, пред която съдбата го беше изправила. Имаше особен импулс в тази заразителна решителност: стремлението на онези самотни предвестници, без които ранната пролет би била сива.

– И Оксана ще е фланга… – усмихна се Павел.

– Да. Оксана Кабак отговаря за международната дейност в университета, като офицер за свръзка. Ние ще говорим с началството тук, а тя с началството на улица „Петър Велики“[4]. Трябва ни подкрепа на политическо равнище. Но Оксана е крехко момиче, затова ние стартираме първи. Договаряме ли се? –  Дмитрий Петрович протегна дясната си ръка към Павел.

– Договорихме се! – каза Павел, подавайки своята ръка. – Отивам да говоря с Оксана.

– Върви, върви, Паша… – подкрепи го Дмитрий Петрович.

 

II.

Върху грижливо прегънатата синя памучна блуза се открояваше художествен пощенски плик. Дълга бяла линия пресичаше синкавия ефир над Северния полюс. Пунктирът започваше с алена петолъчка, маркираща град Москва и приключваше с островръха стрелка, сочеща синята точка на град Портланд[5]. Павел обичаше историята: през юни хиляда деветстотин тридесет и седма година, летците Чкалов, Байдуков и Беляков, бяха превели своят АНТ-25 по белия път между Москва и Портланд – 9130 километра смразяваща пустош, морета и океани. Червените криле на изрисувания върху плика самолет пореха въздух над редовете с адреса на Павел: бул. „Сливница“ 72, Варна, България.

Две седмици преди разговора с Дмитрий Петрович, Павел бе получил цветна снимка от Оксана Кабак: облечено в резедава рокля светло момиче, чийто смел поглед го впечатли. Павел съсредоточено извади снимката от плика и я заразглежда, трябваше да я запамети – в сумрака на четвърти юли, можеше да не успее да разпознае Оксана, сред посрещачите на Одеската гара. Дори в деня, в който техният влак потегляше, Павел съзерцаваше снимката. Двадесет и четири дни един рефрен му помагаше да запомни фамилията на Оксана – Кабак: „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“[6].

Отвъд тишината на спалния вагон, на перона, момиче и момче се сбогуваха: като вкаменени в целувка от фея-вълшебница, чиято милост се бе разпростряла единствено до сълзите, които се стичаха от зачервените им очи. Павел се почувства неловко. Момчето беше Стоян – от тяхната група – а той за пръв път виждаше мъж да плаче при сбогуване. Погледът му се върна към фотографията на Оксана. Влакът потегляше.

– Това ли е мацката, която ще чукаш в Одеса? – гласът на Стоян го изненада.

– Момичето, което те изпрати е много влюбено в теб! – отвърна Павел.

– Спокойно бе, авер! Тая мадама ми е годеница, на есен се женим. Жените обичат мъжете, дето ги шият. – Стоян постави кафявата си кожена чанта на леглото срещу Павел и се огледа. – Баси, май сме само двамата.

– Двама от мъжете няма да дойдат, – отвърна Павел – отказаха се преди заминаването.

– Пич, ще ида да видя какво правят шундите. Ожениш ли се, любовницата е задължителна! Да спиш само с жена си, е като да биеш вързано куче. Омръзва! – каза Стоян, изправен пред отворената врата.

Павел повдигна дясната си длан към слепоочието: мълчалив поздрав към несъществуващ, но достоен човек. В купето нямаше никого – единствено снимката на Оксана, извадена от художествения плик на нейното писмо-пътеводител.  Предстоеше им дълго и мълчаливо пътуване.

Непосредствено след полунощ щяха да напуснат родната България, а по обед на следващия ден и Румъния. Потъмнелите, вече ожънати, поля на Украйна щяха да ги посрещнат като безкраен декор зад малки железопътни гари, на които самотни възрастни жени с цветни забрадки примъкваха до влака тежки емайлирани кофи, пълни с краставички. Малцина от пътниците, купуваха по няколко краставички, а стариците увиваха припечеленото в големи овехтели кърпи. Композицията потегляше, а жените бързо се отдръпваха от линията.

Утро на четвърти юли щеше да ги изненада в мрачен и хладен вагон с потъмнели дървени пейки: влакът, в който приближаваха към Одеса се стори на Павел на възрастта на легендарния Чкаловски АНТ-25.

– Егати! Тук са снимали „Ну, погоди“! – възкликна Стоян, но всички останаха безучастни към тази закачка.

Студеното юлско утро ги бе принудило да преровят багажа си за топли дрехи. Павел навлече синята памучна блуза, върху която беше поставил писмото на Оксана. Пликът остана в ръцете му. „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“[7] – замисли се той, загледан в плика. Павел притвори очи…

Слънчевите лъчи напираха през изцапаните стъкла на вагона, сякаш за да докаже, че дори и студеното лятно утро и съпровождащия го дъжд, са негова привилегия: подвластници, с които хората във влака следва да се съобразяват.  Павел почувства ръка, която го държеше за рамото. Беше заспал.

– Ставай, Павка! От много сън спомени няма, пристигнахме – каза Георги, третото момче в групата.

Навлизащият влак пъплеше към старинното двуетажно здание на гарата, чийто сферичен купол придаваше усещането за обител, в която вечността срещаше съдбите на хиляди пристигащи и заминаващи хора. Някъде там – в началото на коловоза – ги очакваше и Оксана, в чийто строг поглед Павел се вглеждаше от десетина дни.

 

 

[1] Курилка – Място за пушене. Наименованието идва от думата „курить“ (пуша).

[2] Не везёт мне в смерти, повезёт в любви – Не ми върви в смъртта, ще успея в любовта (превод П. М.)

[3] Продовольственную программу выполним! – Ще изпълним продоволствената програма (превод П. М.)

[4] ул. „Петър Велики“ е наименованието на ул. „Дворянска“ в град Одеса до 1995 година. На „Дворянска“ 2 се намира Одеският национален университет „Иля Илич Мечников“.

[5] Портланд е най-големият град в щата Орегон, САЩ.

[6] „И ни церковь, ни кабак  – Ничего не свято! Нет, ребята, все не так, Все не так, ребята!“ – Ни в църквата, ни в механата – нищо не е свято! Не, момчета, не е така. Не е така, момчета! (превод П.М.). Текстът е от припева от песента на Владимир Висоцки „Моя цыганская“ (Моята циганска).

[7] „Мой адрес – не дом и не улица, мой адрес – Советский Союз… Ищите на стройках меня.“ – „Адресът ми – не е дом или улица, адресът ми е – Съветски съюз… Търсете ме на строителните площадки.“. Текстът е от едноименната песен на група „Самоцветы“ („Скъпоценни камъни“ – бук. превод).

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Николай Фенерски – Февруарски разказ

 

Малък Сечко му викат на този чудесен месец, в който се чудиш от какво да умреш по-безболезнено… Щото е по-малкият брат на януари, ама да ви кажа студът си е все същият и даже понякога още по-свиреп, та да не се подлъгвате по името му. Да не говорим, че гладът на Малък Сечко е няколко пъти по-силен от разточителството на декември с неговия мизерен хохохо старец с тъпата му брада и гадната му червена шапка с пискюл. Не мога да го дишам тоя, казвам ви. Дебелак самодоволен. А как ненавиждам цялата олелия с пълните торби и опашките в магазините… Къде са те сега? А? Изпариха ли се, скриха ли се? Бъзльовци и лицемери!

А Жони си виси пред супера както през декември, така и през февруари. Може и на него да му е малко по-гладно, щото милостинята намалява правопропорционално с потреблението, ама за него понятията „повече“ и „по-малко“ са размити, относителни и без смисъл. За него битието е права линия от събуждането върху кашона край супера от национална верига магазини до изпадането му в транс вечер все там върху велпапето. То от студ не пази много, но поне държи по-сухо. И още нещо да уточня, за да не стават обърквания. Когато говоря за Жони, думата „глад“ всъщност означава „жажда“, защото организмът му от доста години се изхранва само и единствено от въглехидратите на алкохола.

Жони не е просяк. Не протяга ръка към минувачите. Но кварталът го знае и му съдейства в снабдяването с вино за лев и петдесет литъра и ракия на същата цена. Искам да кажа, хората не го оставят без нищо, трезвен не съм го засичал. Никога. Имам чувството, че неговият черен дроб може да си съперничи с двата черни дроба на Ози Озбърн и Кийт Ричардс взети заедно по преработени химически съединения. Дробът на Жони би представлявал научен интерес за най-големите светила в медицината, ако изобщо имат интерес. Такова… Разбрахте ме. От тоя дроб поне два могат да се направят. По обем. А по съдържание той е вечен, консервиран за хилядолетията, в които човечеството вече няма да съществува и ще бъде изследван от извънземните като един от малкото запазили се артефакти. Ние с вас отдавна ще сме изгнили, червеите ни също, а този дроб ще изглежда все така свеж и пресен. Това е може би космическата мисия на Жони и като си го помисля, уважението ми към него расте.

И не че исках да му отнема това право, още по-малко желаех да бъде подложен на шокова детоксикация, щото това би довело до мигновена смърт за тялото му, но студът сви така мръсно през тая февруарска вечер, че на излизане от супера се изплаших за Жони. Седеше отпред на една циментова кашпа без цветя и не издаваше звук гадината. Жони, подкачих го. Ей, приятел… Никаква реакция. Леко помръдна едва когато изпречих пред наведените му очи половинка червено вино. За да разберете притесненията ми, трябва да ви опиша неговото обичайно състояние. Или се беше гътнал зад ъгъла на сградата да спи, или говореше с побратимите си на някакъв таен език, или се шегуваше с клиентите от магазина и близкото пазарче, като им демонстрираше прав удар и кроше във въздуха с огромния си десен пестник. От клатушканията и мъглата в главата му тези движения бяха трудно различими, неартикулирани, но го бях наблюдавал толкова пъти, че го заподозрях като много бивш състезател по бокс. В съпровод на движенията от устата му се дочуваха звуци и покрай скимтенето му можеше да се разберат някои думи: „Джон Рамбо… Джони, ела бе… ашвбмгдлмз… Джон Рамбо… същото там нещо си…“ И дори нотка на закачка се долавяше в интонацията му, демек, шегувам се, не бойте се.

Студът обаче го беше сковал здраво и едва пое подадената му бутилка. Нито Рамбо, нито бокс, нищо. Жони, айде с мене, ще те туря да преспиш тая нощ в мазето, а утре ще подирим къде да те приютят в тия най-студени дни. Не ме схвана от първия път, много ясно. Но криво-ляво проумя, че ако не дойде с мен, ще пукне. Ще рече пук. И край. Дробът ще бъде завещан на археолози, геолози, патоанатоми и малки зелени човечета от други планети. Обаче Жони още не искаше да се разделя с него. Още си му беше мил. И се повлече. Оттам нататък историята добива други измерения. На сутринта го събудих и му рекох да си хвърли две шепи вода на очите и да тръгва с мен. Все някоя институция в тази страна ще може да му помогне.

Първо влязохме в Социалните служби край Общината. Така и така, обяснявам им, този човек (соча го с пръст, докато той седи в транс върху диванчето) трябва да бъде настанен временно в някакво топло жилище, докато отмине февруари поне. Господине, идвате тъкмо навреме, съобщи ми усмихната служителка зад гишето, тъкмо е в разгара си нашият проект по европейска програма за разясняване на правата на хората в неравностойно социално положение и гражданите в риск. Ето ви тези брошури, в тях всичко е описано много подробно и разбираемо. Надявам се да ви бъдат от реална помощ, за да знаете, че имате право да се стремите към по-добър живот. Също така можем да ви насочим към експертна правна помощ, която ще откриете на нашия уеб сайт. Радвам се, че ни потърсихте.

Благодарих и поведох Жони нататък. Айре, Джонка, тук няма да ни огрее, брат, обаче имаме надежда. Отведох го в Института за подпомагане на лица, потенциално застрашени от социално изключване и дискриминация. Следващо гише и следваща любезна госпожа с голям бюст и начервени устни. Добър дееен, заповядайте, с какво можем да ви помогнем. Така и така, Жони е в беда, има нужда от подслон за една-две седмици, докато отмине студеният фронт. Просто няма къде да спи, а кашоните не могат да го предпазят. Вижте го колко е симпатичен, нямате ли някаква възможност да го настаните някъде. Господине, разбирам ви и ви съчувствам. Имате пълната ми подкрепа в това благородно начинание. Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници. Имаме червени шапки с пискюли, балони и знаменца. Ако мога да помогна по някакъв друг начин, ще се радвам да го направя, приятен ден ви желая.

Така с Жони продължихме нашия тур по града, минахме през Агенция за закрила на бездомниците, Филиал на Министерството на милосърдието и чистотата, през Асоциацията за подкрепа на унижените и оскърбените, обиколихме всички възможни организации. Спряхме се и в няколко НПО-та със стъклени офиси. Получихме много разбиране, съчувствие, усмивки, още балони, още знаменца, дадоха ни и чисто нови цветни моливи, а на едно място даже ни почерпиха с лукчета, напълнихме две торби с брошури, поканиха ни на концерт, изпяха ни една песен, прегърнаха ни и всички бяхме щастливи.

Малко преди свечеряване с Жони крачехме протяжно накъм неговия магазин и кашоните му и размишлявахме. И размишлявахме. Много задълбочено. Имам идея, Джони, рекох му накрая. Каква, попита ме той с омърлушен поглед. Ела да идем на ъгъла на улицата. Оттук патрулката минава често, нали? Идеята ми проработи. Когато се зададе полицейската кола, изчакахме да наближи достатъчно, че куките да ни виждат. И с пълните с подаръци торби нарочно хукнахме, все едно бягаме от тях. Жони не можеше и да бяга, само се тътрузеше. Полицаите, разбира се, веднага заковаха. Слязоха и ни погнаха. „Спрете на място!“ Не ни гониха дълго, туриха ни белезниците и ни натовариха на задната седалка. Намигнах на Жони, е това ни е играта, брат, тая нощ сме на топло в ареста. Там и храна ще ни дадат. А за утре ще му мислим.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Ружа Велчева – Мъжете на Марина

 

Борис припряно изтри очите си и тихо каза: „От дългото взиране в свещта е!“ Но знаеше, че напразно лъже и Александър, и себе си.

Тя лежеше там, сред цветята, набрани от нейната градина. Крехкото пламъче на свещта озаряваше лицето й, така спокойно, сякаш вглъбено в това, което й предстоеше утре.

Александър, също криейки очите си, напусна стаята, хвърляйки в тишината едно безлично: „Ще изпуша една цигара“ и се скри на верандата.

През широко разтворените прозорци долитаха протяжните писъци на гларусите и тъжния зов на прибоя.Тя им липсваше и те тъгуваха по своему…

Когато преди 3 месеца ги потърси адвокатът на Марина, и двамата първоначално изпаднаха в шок.

След прекаран тежък инсулт, Марина беше решила да направи ревизия на живота си и да преподреди остатъка от него. Нямаше деца. Не искаше малкото, което ще остане след нея, да стане повод за крамоли сред роднините й. Искаше да го сподели с тези, които беше обичала някога и които сега се нуждаеха от нейната подкрепа. Михаил си беше отишъл завинаги преди година. Обгърнаха го необятните небесни океани и тя като че ли загуби желание да чака. Знаеше, че той ще я посрещне там и това я изпълваше със светло очакване.

Александър и Борис бяха толкова различни. Огън и вода. Земя и небе. Приличаха си само по това, че бяха мъже с характер, със силно развито чувство за справедливост и чест, същински рицари, оцелели през вековете. И още нещо – и двамата бяха със синьо-зелени очи, като нейните.

Когато се запознаха с Александър, той беше абитуриент. Очакване го казарма, а нея втори курс в Техническия. Той – талантлив млад художник, тя – поетеса с амбиции за първа книга. Красива връзка, въпреки малката отрицателна разлика в годините. Нейните дълги, поетични писма долитаха често през казармения портал. Сашо ги четеше с разтуптяно сърце, но пишеше рядко. Радваше се на посещенията й в поделението, но кой знае защо преглъщаше нежните думи, които напираха в него. Това беше основната разлика между тях – тя смяташе, че е проява на сила да си открит в чувствата си, а той, че e слабост. Тя чакаше тези думи. Той така и не ги изрече на глас. Нелепо недоразумение веднага след като се уволни от казармата стана причина тя да си тръгне. Но запази връзката им. От нея извая едно красиво приятелство завинаги. Знаеше, че преди години е напуснал семейното огнище само с един сак дрехи и верния му другар компютъра. Едва оцеляваше.

Връзката й с Борис беше различна. Лишена от напрежение и изненади. Познаваха се от ученическите години, но се откриха истински на 20-годишнината от дипломирането им. Технократ, праволинеен, запазил още чист и светъл детския копнеж по непознатото и красивото. Прелиташе от брак в брак в търсене на истинското, а то все му се изплъзваше. Няколко съпруги, пет деца и сърце, разкъсвано от проблеми и жажда за любов и спокойствие. Докато един ден остави последния дом и семейство и нарамил любимата раница тръгна по гурбетчийските друмища. Последно го чу от едно селце в полите на Балкана – беше намерил спокойствието сред стадото юници, за които се грижеше. Мечтаеше да се пресели в Нова Зеландия, а се приземи като самотен каубой сред българските пасища.

Затова, когато Марина усети, че дните й са преброени, извика адвокат, на който имаше доверие, и двамата съставиха нейното последно разпореждане. Завещание, което изправи и двамата на крака.

Когато адвокатът ги събра в дома на Марина, тя беше вече изпаднала в будна кома и на следващия ден щяха да я изпишат от болницата, за да изтлее тихо в собственото си легло.

Завещаваше правото на двамата да живеят до смъртта си в нейния дом, но ги молеше да останат край нея до сетния й час.

Спогледаха се. Двама мъже с посребрени коси , непознати един за друг, въпреки, че години наред бяха живели в един и същи град. Съперници? Врагове? Не, просто мъже, които Марина беше обичала.

Кимнаха в знак на съгласие и запретнаха ръкави. Почистиха, проветриха общия им дом, почти без да отронят дума.

На другия ден с линейка докараха Марина. Тяхната Марина, която от болестта се беше смалила, останали бяха само очите й, две бездънни синьо-зелени морета, вгледани отвъд тях, там някъде нагоре, към другите светове.

Лекарят им даде напътствия за всичките  тръбички, оковали крехкото й тяло. Медицинската сестра щеше да идва всеки ден. „Говорете й, каза лекарят, това може да я върне! Хубавите спомени от миналото може да помогнат ! Но надеждата е малка!“ И си тръгна, като ги остави безмълвни и отчаяни.

Но неволята и мъката са добър организатор. Скоро двамата станаха отбор. Независимо от това, че понякога в очите им проблясваха искри. Тя беше още жива и те вярваха, че скоро отново ще чуят гласа й.

Някога тя през смях казваше: “Моето име идва от испанското „мар“, което значи „море“. Затова морето е моята първа и най-голяма любов!“

Александър пое пазаруването и готвенето. Борис – дома и  градината. Заедно правеха ежедневния тоалет на Марина. Грижеха се за тялото на Марина, това толкова желано някога тяло, което сега беше крехко и неотзивчиво, стъклена черупка, която все още привързваше към земята душата на Марина.

Редуваха се да й говорят. Връщайки спомените и пътувайки назад във времето, я молеха за прошка. Изричаха на глас онези думи, които беше чакала някога от тях. Закъснелите думи изпълваха стаята. Но очите на Марина мълчаха. И от това болката по нея ставаше още по-непосилна.

Един ден Борис, търсейки книга за четене в библиотеката, попадна на дневника на Марина. Беше го водила през целия си съзнателен живот.

Така научиха и за Михаил.

Беше го срещнала на 19 години. Морето ги събра. Любов от пръв поглед. Любов завинаги. Беше го обичала цял живот. До смъртта му и след това. Съдбовна любов. Невъзможна любов. Но толкова красива, неподвластна на времето. Бяха си разменяли писма през повечето години. Тя ги пазеше и сигурно често ги е препрочитала. В тях бяха думите, които тя беше  чакала от тях. Морски човек, Михаил в тях беше и прям, и сърдечен, и с толкова свежо чувство за хумор. Беше съхранила неговите разкази за далечни пристанища и южни съзвездия. През неговите очи  тя пътуваше по широкия свят. През последните години от живота му са контактували предимно по телефона, но Марина е отбелязвала в дневника си всеки един разговор. Бяха споделяли и добро, и зло. Какво от това, че са били толкова време далече един от друг

С надежда споменът за Михаил да я върне към живота, четяха с часове на глас редове от дневника й.

Но тя не искаше да се завърне. Синьо-зелените й очи търсеха Михаил там горе и бързаха да се съберат завинаги.

Александър влезе в стаята и седна на дивана до Борис.

„Как мислиш, там дали ще я посрещне Михаил?“ пророни тихо, като че ли на себе си.

„Сигурен съм. Той я чака!“

Пред тях, сред есенните цветя, беше напусналата ги завинаги Марина. Утре ще тръгне в последния си път и домът ще опустее без нея.

Ще останат само двамата, в това тихо, последно пристанище, съхранили обичта и спомените си за тази невероятна жена, преминала като метеор през живота им и оставила звезден прах в душите им.

Не бяха врагове.

Не бяха съперници.

Те бяха и са мъжете на Марина.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва,  2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ивайло Божинов – Сю

 

Беше вечер и с Ванката пиехме бира в “Улицата” – единствената кръчма във Велико Търново, която ми допадаше. Груби дървени маси, умерено тежка музика, весели пиянски гласове и атмосфера, която всеки път, когато дойде сервитьорката, те мотивира да кажеш “Голяма наливна, моля!”.

На съседната маса видях симпатично момиче с къдрава, кестенява коса, бяла кожа, нежни устни и светло-кафяви, живи очи. Хареса ми. До ръката ѝ се търкаляше запалка с нарисувано канабисово листо. Не се сдържах и отидох да я заговоря.

– Извинявай, случайно видях, че на запалката ти има канабис. Имаш ли идея от къде мога да си купя, понеже не познавам никого тук. – Попитах аз. Опитах думите ми да не звучат като нелепа свалка в провинциална кръчма, до ден днешен не знам дали се получи.

В погледа ѝ прочетох лека изненада, уместна за случая. Секунда по-късно неудобството се разсея, веселите ѝ очи се раздвижиха и насочиха към мен в чаровна усмивка.

– Не знам за купуване, но ако искаш, може да останеш с нас. По-късно ще ходим на купон. Там със сигурност ще има.

Още по-добре, казах си наум. Погледах Ванката продължително и когато погледите ни се срещнаха му показах, че оставам при тях. Момичето се казваше Силвия, но всички ѝ викаха Сю. До нея седеше неразделната ѝ приятелка Катя. И двете пиеха изключително много за габаритите си (както щях да се уверя по-късно).

След кръчмата отидохме до неин приятел, после трябваше да тръгнем към купона. По пътя взехме водка „Търговище“, за да поддържаме огъня жив. Момчето се оказа свестно, а разговорът – увлекателен. Беше пуснал за фон “Beastie boys” – банда, която ме предразполага да се чувствам в свои води.

В апартамента имаше котка. Заиграх се с нея. Ноктите ѝ бяха остри и докато се усетя, цялата ми ръка бе надраскана. Сю се присъедини. След няколко минути двамата бяхме надрани и ухилени един до друг. Изведнъж ръцете ни се докоснаха, погледите ни се срещнаха, тя затвори очи и се целунахме.

Обичам първите целувки. Те са кратък момент на пълна отдаденост с романтичната представа за човек, когото все още не познаваш. Така започна всичко. Запалихме онова малко огънче, което с времето малцина успяват да запазят живо. Капчицата топлина, която всяко човешко същество търси, за да се почувства у дома. Устните ни бавно се разделиха. Очите ни все още бяха затворени. Сякаш не искахме светлината да прогони този момент.

Усещането да сме заедно бе прекрасно и изобщо не разбрахме как за нула време сме изпили литър водка. Тръгнахме към купона. Когато започнах да се движа усетих, че може би идеята да продължа с алкохола няма да доведе до нищо добро. С плавни, неравномерни движения се запътихме към “Улицата”, откъдето трябваше да вземем Катя. Сега кръчмата бе придобила друг чар. Музиката бе силна, светлината – приглушена, хората живо щъкаха наоколо.

Реших да не влизам навътре със Сю. Щях да я чакам на входа. Докато стоях, фиксирах две мършави скинарчета, седнали на маса близо до мен. Никога не съм обичал хора с бели връзки на кубинките и плешиви глави, не заради вкусът им към облеклото, а заради безсмислената агресия и враждебност, която излъчват. Във всеки друг момент от живота си в подобна ситуация бих се навъсил недоволно за секунда и забравил за неприятната гледка. Не и днес.

Изпитата водка се надигна в мен и вместо да излезе оттам, откъдето е влязла (един процес, към който изпитвам само уважение, защото след него винаги се чувствам по-добре), стигна до мозъка ми и подаде безразсъдна и самоунищожителна команда.

– Какво става момчета? Никога не съм разбирал колко тъп трябва да си, за да станеш скинар. – Това бяха мои думи. Мършавите скинарчета спряха да си говорят, застинаха и заеха отбранителна поза. Напрежението се покачваше, нещо което вероятно щях да усетя, ако алкохолът не бе прерязъл пътя за бягство към здравия разум. В следващите няколко секунди не се случи нищо. Вероятно дебелото яке, с което бях облечен, създаваше илюзия, че всъщност съм здравеняк, а пълната липса на страх, благодарение на водката и бирата – че сериозно ми хлопа дъската.

В този момент отнякъде се появиха Сю и Катя. Силвия изненадващо бързо се ориентира в ситуацията, приближи се тичешком към нас и извика:

– Хей, спокойно момчета. Той е много пиян. Моля, не му обръщайте внимание!

Мършавите скинчета се отдръпнаха леко назад, без да казват нищо. Единият махна одобрително с ръка в знак на примирие и ни оставиха спокойно да излезем от кръчмата. След минута тотално бях забравил какво се е случило и вече спокойно говорех с момичетата. Те минаха на другия тротоар, аз се забавих с няколко крачки зад тях и… Всичко изгасна.

Когато отворих очи, алкохолът си беше отишъл, сърцето лудо блъскаше в ушите ми и бях облян в кръв. Скинчетата вече бяха на стотина метра и бягаха, все едно ги гони самият дявол. Бяха ме ударили с бокс в тила. Изправих се и започнах да викам с цяло гърло след тях:

– Страхливци! Само в гръб ли можете да нападате!

Сю и Катя бяха застинали на съседния тротоар. Все още не осъзнаваха какво се е случило. Когато излезе от това състояние, Силвия се затича към мен и ме прегърна. Кръвта се стичаше по врата ми и бавно напояваше ръкава на якето ѝ.

– Трябва да те закараме в болница – каза притеснено тя.

– Дай първо да викнем полиция. Не искам да им се размине – нервно просъсках аз. Думи които никога досега не бях казвал и нямаше да повторя. Половин час по-късно пристигнаха “органите на реда”.

– Добър вечер. Документи за проверка моля.

Започнах да бъркам, но не открих нищо. Явно мършавите скинарчета ги бяха свили.

– Сигурно са ми ги откраднали, когато съм паднал. До преди малко бяха в мен.

– Тогава ще трябва да дойдете да напишем акт.

– Не виждате ли, че ми тече кръв от главата! Искам първо да отида в болница! – развиках се аз осъзнавайки, че съм направил грешка като съм ги извикал.

– Като свършим може да ходите където искате – без емоция отвърна куката.

И Сю се развика, но резултат нямаше. Качиха двама ни в патрулката и докато тя се ядосваше, негодуваше и се караше на всички, стигнахме до районното, написах обяснение и ми връчиха акт. Главата ми все така си кървеше.

Пуснаха ни и пеша тръгнахме към болницата. Междувременно се обади Катя, която се беше върнала в кръчмата и разпитала за скиновете. Викали им “Пижо и Пенда” и били от Пловдив. Стори ми се подходящо. Малки, парцаливи кукли на конци. На думи се заканих, че ще ги намеря и “ще видят те тогава”, но ефектът от алкохола бе отминал и започвах да осъзнавам, че сам съм си виновен. Мотивацията ми за отмъщение отслабваше с всяка минута. Не и тази на Сю. Говореше така, сякаш ако ги хване, ще им причини неща, на които и при най-добро желание едва ли съм способен.

Влязохме в болницата и ме насочиха към кабинет, където да ме закърпят. Сю влезе с мен в манипулационната и чинно следеше как ми зашиват кървящите рани. Не издадох и звук до последния шев. След това я изпратих до вкъщи.

На сутринта главата ме болеше ужасно. Не знам дали беше от ударите или от алкохола, но подобна болка съм изпитвал единствено след като съм смесвал българско уиски с ракия. Веднага се сетих за Сю. Когато погледнах телефона си, имах ново съобщение: “Искаш ли да се видим на пазарчето в три?”. Пристигнах в уречения час.

– След случилото се вчера мислех, че няма да дойдеш – каза Сю. Усмихнах се, защото и аз не бях сигурен дали ще звънне.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на момиче, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Алекс Томов – Скъпо дете

 

1.

Потап беше свикнал с това, че когато жена му е в такова състояние, най-добре е първо да мълчи и така мълчаливо да приема всичко, което тя казваше или изкрещяваше, но и да внимава какъв е езикът на тялото му. Нито усмивката можеше да се приеме добре, нито прекалено сериозният или намръщен вид. Трябваше му онази „маска“, която се намираше между двете. След това идваше ред на прегръдката. Тя беше завършващ щрих, с който обгръщаше тресящото се вече от плач тяло на Андриана.
Но за прегръдката все още беше рано.
– Едно единствено нещо! Помолих те. За. Едно. Единствено. НЕЩО!
Потап се сви от болка. Но само вътрешно. Отвън крепеше маската.
– Исках да ме отмениш и да отидеш до Лидл, за да купиш храна на детето за вечеря и продукти за сандвич за утре. Исках да му направя сандвич! Писна ми да яде боклуци в МакДоналдс! – продължи да крещи Андриана.
Потап неволно чоплеше с нокът ръба на масата, седейки леко настрани, с крак върху крак, гледайки жена си внимателно. Когато се усети, че го прави, веднага свали ръката си под масата и я покри с дланта на другата си ръка. Погледна много бързо и виновно към масата, а след това и към Андриана. После светкавично възвърна предишното си изражение. Тя скоро щеше да се разплаче.
– Помолих ли те да изпереш? Не. Помолих ли те да сготвиш? Не. Помолих ли те да простреш прането и да го прибереш след това? Не. Какво те помолих? М?
– Да купя храна за Джулия – отговори с равен тон Потап.
– Да купиш храна. За Джулия!
Скоро щеше да започне да плаче.
– Ходя на работа и работя не по-малко от теб!
– Така е, скъпа.
– Но след това работата ми продължава и тук – вкъщи.
– Знам, скъпа. Съжалявам.
Имаше само едно единствено нещо, което Потап да направи. Да изчака и да прецени колко още време го делеше от плача. Тогава тя щеше да има нужда от него и той трябваше да е там. Но можеше и да не е скоро.
И този момент изглеждаше такъв.
– Ще отида до магазина, скъпа. Ще напазарувам всичко от списъка – каза той и внимателно стана, облече си якето и излезе. Надяваше се правилно да е преценил времето.
Потап излетя светкавично от входната врата, отключи колата, скочи в нея и мина на два червени светофара, за да стигне до Лидл. Напазарува всичко от списъка и повтори всичко това със скачането и светофарите на връщане. Напоследък все по-често забравяше да изпълнява поръчките от този списък.
Прибра се.
Жена му седеше на масата и не мигаше. Гледаше в пространството пред себе си и сякаш душата й беше другаде. Тук беше останало само тялото – чакаше я да се върне.
Скоро.

 

2.

Тя се сви като малко дете и се сгуши в Потап. Скри лицето си в гърдите му и заплака.
Потап изпусна плика с покупките на пода и обви жена си с ръце. Сякаш за да я предпази от света.

 

3.

Тревата вече имаше онзи особен зелен цвят, който през останалото време от годината забравяме, че съществува и остава само в снимките – пролетен. Макар да беше добре окосена и поддържана, вятърът успяваше да се заиграе с нея и я раздвижваше. Това движение напомни на Потап движението на морски вълни. Онези вълни, на които се радваха всяко лято – той, съпругата му и дъщеря им, когато отиваха до плажа и прекарваха там по цели дни.
Вятърът спря.
– Здравей Джулия. Ох, скъпо дете, не знам как да ти го кажа. Не мисля, че майка ти е готова да се върне у дома. Сега за кратко е вкъщи. Отново. Но отново започна да… отново се появиха онези настроения. Пуснаха я от клиниката за кратичко и мислехме, че всичко ще е наред. Но и този път не е. Както преди е, но й отне малко повече време… забави се малко повече.
Потап млъкна за кратко.
– Извинявай, че те занимавам с това. Не е твоя работа. Просто вече си голяма и те приемам като пораснал, голям човек и знам, че мога да си говоря за такива неща с теб. Знам, че мога да си говоря за всякакви неща с теб.
Потап въздъхна, но този път не изтри сълзите си. Остави ги да се стичат по бузите му.
– Знам, че скоро ще се оправи и ще се прибере у дома. Знам, че скоро ще е готова… Знам… – последната му дума се задави от напиращите нови сълзи и излезе трудно от гърлото му, – Знам – повтори още веднъж с малко по-уверен тон и се покашля. После се опита да се усмихне и стана от тревата.
Потап се наведе леко. После сложи ръката си върху надгробния камък и го погали. Целуна го и се изправи.
– До утре, Джулия – каза той с малко по-спокоен глас и потегли към колата.
На път за вкъщи мина през магазина и напазарува храна от новия списък на Андриана.
Усмихна се на касиерката и й пожела лека вечер.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Николай Фенерски – Аз, бройлерът

 

Абе носят се тука някакви слухове. Имало, казват, някакви чудни гледки навън. Други цветове, миризми и въздух, други светила и храни. И никакви решетки… Ама тия гадини какви ли не слухове са способни да пуснат само и само да ни нарушат рахатлъка. Не знам кой ги измисля, но не е добре така да ни разстройват. В нашата ферма и бездруго животът е кратък, та тия се опитват още да ни го съкратят с такива инфарктни информации. Аз съм на попрището жизнено в средата, още двайсет дена ми остават, докато… Такова. Тия нашите господари може ли да са такива долни създания, а? Конвейерната линия за обезглавяване и почистване се движи пред очите ни без никакъв свян.

Но ние не униваме. Аз и моите съседи искам да кажа. Отляво е един жизнерадостен тип с по-бяла перушина от моята, а отдясно е един спокоен сангвиник с леко сивкав оттенък. И двамата наедряват по-бързо от мен, само аз като че ли си задавам някакви сложни проклети въпроси и това се отразява и на физическата ми кондиция. По-слабичък вървя, но все пак се храня, за да успея да изживея живота си на спокойствие. Иначе ще ме помислят за болен и ще ме изнесат на бунището без време.

Та Сивкавият отдясно понякога ми говори за Задкулисието и че над нашия господар имало много по-висши господари, които определяли дължината на живота ни. Твърди, че до него е стигнала по неведоми пътища информация как в далечните страни на Запад от нас събратята ни бройлери живеели по цели 45 дни, а на Изток положението било по-лошо дори от нашето, на трийсет и третия ден обезглавителят ги завъртал. Жизнерадостният отляво само му се присмива. Казва му, че животът си е прекрасен сам по себе си и от тия конспирации полза никаква няма. И допълва, че живеем в най-демократичните клетки, които може да съществуват и че трябва да гледаме позитивно на съдбата си. Това последното не го разбирам. Ще го питам какво значи, като се събуди.

Даа, нашият господар не е от Задкулисието, той си е съвсем откровен с нас. В прав текст ни говори. “Хайде, миличките ми, хапнете си, че бързо да порастете”… Защо се е разбързал тоя човек? Колко му е да ни отпусне още пет дни? Имам подозрения, че е сключил договор с ония над него и че там са упоменати сроковете… Опитвам се да не бъда нещастен. Наистина, сутрин рано, докато другите още спят, често ми се случва да ме обземе необяснимо усещане за празнота и тъга. Не е свойствено за нас бройлерите да страдаме от депресивни обсесии, явно това е някакъв недостатък в моите лични гени.

А главите… Да не мислите, че постъпват човешки с главите ни? Хей там встрани е Центрофугата, под Обезглавителя. И при отделянето главата пада в нея. От долната й част стърчи една тръба, от която след финото смилане потича розова течност. Събират течността, в нея добавят още толкова друга някаква кафеникава течност и пускат субстанцията да тече по едни маркучи от тънък найлон. Маркучите се губят от погледите ни. И телата на другарите ни се губят от погледите ни. Конвейерът ги носи около минута пред очите ни, накачени за шиите на десетина сантиметра едно след друго, ние живите ги наблюдаваме и това са най-вълнуващите мигове от съществуването. Всички те притежават големи закръглени сочни гърди. Предполагам, че съм от мъжки пол, но и моите гърди се закръглят, а Жизнерадостният и Сивкавият имат по-красиви предници и от женските на поточната линия. Понякога се обзалагаме, докато гледаме линията – опитваме се да отгатнем тялото на женска или мъжки е принадлежало. В редки случаи успяваме да установим истината за части от секундата, когато забележим някой прокраднал се вторичен полов белег.

Всяка втора нощ ме измъчва един кошмар. Сънувам, че гърдите ми не са толкова кръгли, че гребенът ми е пораснал няколко пъти, а бялата ми опашка е станала буйна и гъста, разперена и красива. Разхождам се по някаква зелена настилка, мирише ми на нещо приятно и непознато, а около мен обикалят спокойни кокошки от всякакъв цвят. Събуждам се изпотен и се ядосвам на тия долни типове, които разпространяват слуховете. Няма такива неща и никога не е имало, разбира се. Има очевидности. Има демократични клетки, има сива настилка, лампи с неприятна светлина и господар, който ни храни, а понякога ни говори. Всичко останало си го измисля бройлерското им въображение.

О, не! Пак се започва. Двайсет и първият ден от моя живот. Останалите се разбудиха и господарят след малко ще дойде да ни огледа дали се храним. Хранилките вече започват да бръмчат. Тая блудкава гадория едва я преглъщам. След като се натъпча с нея, воденичката ме боли, гърдите ме болят и ги усещам как набъбват, гласът ми изтънява и ми става скапано. Намразвам господаря и за миг усещам, че ако ме пусне от клетката, ще скоча да му изкълва очите… Но това желание трае съвсем кратко, защото гърдите ме заболяват още по-силно. Бутчетата ми също се закръглят и ханшът ми някак срамно се заформя… Нямам много място за ходене, но си мисля, че ако тръгна, трътката ми ще се върти съвсем по женски. Ще ме познаете ли, като ме видите на витрината след около месец? Аз съм вашият бройлер, да. Онзи, депресираният…

Хайде, пиленца. Стига сте чели, и бездруго само слухове се разпространяват из тоя интернет. Имало било господари, ха-ха. Идете си хапнете от ония прекрасни неща, дето си ги купувате от хамбара за жълти стотинки. Те ще ви помогнат да узреете по-бързо. Да заформите трътки. И после така. Там. Нали си знаете. Защото дните ви са преброени. И онези, дето ги няма, имат нужда от енергия. А вие живуркате прекалено дълго и им издишвате залежите от кислород, отнемате от жизненото им пространство.

Бройлерчета мои сладки.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Богомил Иванов-Богè – История с чорапи

 

Здравейте, следите ли ми мисълта? Нормално, нея никаква я няма. Проблема с чорапите, по които има изобразени животни от саваната, е силно потиснат от морето чорапи с всякакви белези от използване и изображения, намиращи се в магазините за втора употреба.

Закупете си чорапи със зебри, слонове, жирафи, антилопи. Избягвайте с лъвове, хиени, леопарди, защото когато си обуете краката с двата различни чорапа, както му е реда, и се съвпаднат хищник-тревопасен, ще се установи гонка на живот и смърт. Краката ви ще се развъртят като перки и ще се намерите на земята с най-вероятно строшена в захвърлена бутилка брадичка. Не си обувайте и два чорапа с едно и също животно. Размножителния период сред текстила не страда от паузи. Затова срещайте антилопи със слонове. Зебри с бизони. Относно обуването на чорапи с хищници… Внимавайте! Може да усетите хапеща болка в стъпалата, която би секнала скоро само ако гъбичките между пръстите ви са достатъчно отровни и са налапани по невнимание. Може да прихванете изменения в поведението си. Идват дни на повишена консумация на месо. Но най-дразнеща е онази лъвска царственост, с която някои ще започнат да тормозят света. Проклети доминанти, второразредна кръв. Ето на, личното ми озлобление изскочи и предричам плашещото му развихряне, което ще ни струва раздялата с досегашната тема. Хайде!

Чорапите, господа и дами безделници, превърнати в баби, поради една особена икономическа причина, са особено обвързани с народната култура. За момента тази връзка се изразява в нищото. В бъдеще обаче… Мой човек добре постави въпрос, защо липсват шарени чорапи за мъже. Възприето надълбоко от мен, усетих как това треперещо от неизясненост терзание се взриви и освен да се подуе стомаха ми за два дни, получих отговор. Плетете чорапи с мотивите на черги и народни килими. Пъстрота колкото желае човек! Плетете чорапи с кройките и вида на народни носии-ризи, елеци… Нека има гайтани, шевици по тях! Кой си облича краката в носия?

Остана проблема с търсенето на баба, защото кой друг тип човек е способен да плете за без пари? Такива не открихме, но жив и здраве да е моят приятел безделник, пияница с особени цели, който с добродушието си така ми напомняше на някоя баба. Отворих този клуб на ,,Анонимните хора не правещи нищо“. И вие дойдохте! После дръпнах  грозната табела с кривия надпис и под нея изскочи ,,Цех за чорапи тип носия“.

Работата да струи, защото иначе ще търпите лишение от бира. За преизпълнение на нормата – голям резен сланина!

На работа хора без работа! Накарайте стъпалата ни да се чувстват българи! Бирата ще се разлее в дванадесет без пет. Сланината се размразява. Къде е солта?

                                                                                   

                                                            Речта на един загубеняк два дни преди да се загуби

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Мариан Желев – Култура с дистанционно

 

Какво бе учудването ми, когато разбрах, че дистанционното за централното заключване на стария ми пикап може да действа и на различни други механизми. Аз много често, докато си вървя, си го натискам по навик – все там с нещо да си играя. И веднъж, както си вървях в Морската градина, една ограда взе, че се отвори. Огледах се в началото колебливо – оградата бе плъзгаща, през нея минаваха автомобилите на баровци, които владееха имот в съответното блокче. Оттам съм виждал да влизат и излизат все коли с над 300 коня под капака. Предимно с 4х4 задвижване, с чудовищно боботене на мотора и поне няколко галона гориво, които остават за спомен на тичащите и играещите деца в Морската градина под формата на газове. След това същото това чудовище се прибираше зад въпросната ограда и се кротваше защитено от друго черикрако, но лаещо животно.

Та вървя си аз и си щракам – хоп! Врата се приплъзна. Помислих, че някои от живущите баровци се е прибрал или ще излиза. Почаках известно време. Вратата се затвори. Отново натиснах копчето – и ето, тя отново взе да се отваря. Поиграх си известно време. Кучето, вързано на синджир, ме налая минута-две, па като се умори, кротна се и взе да смуче стар кокал от младо агне, докато около него не се появи локва от собствените му лиги.

На другия ден пак бях пред оградата – отвори се, затвори се. Току като Али Баба, който държи в плен четиридесетте баровци в тузарското блокче на Морската градина. Един с джип, чийто гуми бяха като на Боинг 747 половин час не можа да излезе. Той отвори, аз – затворя, той отвори, аз… ама съм се скрил зад едно цъфнало храстче, цялото накичено с мартеници. Накрая онзи не издържа, слезе от джипа, изкърти кабелите, качи се в колата и излетя със свръхзвукова скорост, от чиято въздушна струя хиляди мартеници се разлетяха край мен.

Да се призная – доскуча ми. Беше време да пробвам на друго място силата на вълшебното дистанционно. Не мислих дълго. Тръгнах към училището, където учат децата ми. Там всяка сутрин става стълпотворение от бързащи майки и татковци, газят се един друг, ругаят се, вадят бухалки – и се бият, само и само да докажат, че могат да стигнат максимално близо с кола до входа на училището. Един път бяха попаднали в задръстване; крещяха, нервничеха родителите, докато една едра майка не се качи на капака на колата си и… се изкряска: „Грабвайте телата!“ Живи деца фръкнаха завчас. Учителките ги ловяха пред класните стаи с помощта на специално акредитирани психолози и хора от Гражданска защита… Та застанах на пост една сутрин. Изчаках родителите да изхвърлят децата си от колите пред училище и – щрак! натиснах копчето на дистанционното…

Никакъв ефект. А исках да ги заключа в колите им. Да блокирам с дистанционното ключалките им, водните и горивните им помпи, делкото, както и цялата електрическа система на автомобилите им и те да останат там, вътре в тях, като паметници. Да видят хубаво ли е да дишаме газове, да мачкат пешеходците и да вдигат врява до небесата. Но не стана моята.

Смених батериите. Сложих ултраскъпи и много мощни. Цъфнах пред училището и отново зачаках. Точно когато се насъбра множеството с нервни майки и бащи в своите МПС-та, врякащи, бибиткащи, каращи се и гледащи да се докопат с колата си едва ли не до класната стая, та точно тогава натиснах дистанционното…

Настана такава тишина, че и аз се изплаших. Такава трябва да е била атмосферата преди големия взир, затишие пред буря и челен сблъсък на стар Зил, прелетял през мантинелата към прохода Витиня. Двигателите на абсолютно всички коли изгаснаха, цялата им ел. система изключи и поради това никой не можеше да ползва клаксоните. Родителите крещяха вътре вцепенени, но никой не ги чуваше заради доброто уплътнение; а децата, тръгнали с подскок към училището си, им махаха, защото си мислеха, че мама и тате са се развълнували нещо и преживяват бурно родителщината си.

Сърце не ми даде да ги държа повече от половин час в това състояние. Натиснах отново копчето и… като ревнаха тия ми ти коли, като наизлизаха едни ми татковци с дебели бицепси и широкоформатни татуировки… Изкараха си го на боклукчиите, които също стояха притиснати в камиона, току-що обрал развалените яйца от Великденските празници.

Тръгнах си развълнуван и добре настроен. Викам си – няма да променя статуквото, но поне опитах.

Ред бе на моята улица. На моята кална, изтърбушена, вечно неасфалтирана и трудно проходима улица. Същата, която пази прокървяването на стотици картери, оставили маслата си там, както и труповете на непотребни мотори. От петнадесет години тя бе виждала толкова асфалт, колкото сираче шоколадов сладолед. Що оплаквания, жалби, протести бяхме организирали. Писах статии, писма до медии – нищо. Накрая със съседите се грабнахме с по лопата и кирки, почистихме улицата, запълнихме с бетон дупките, направихме малка дига, за да отвежда дъждовната вода, която редовно прокопаваше вадички. И тъкмо да се успокоим, когато поредната ВиК авария привика два багера, шест зли зила с треперещи предни брони, петнадесет работника – разбиха ни улицата, оставиха всичката кал на място, направиха толкова големи дупки, че дъното им не се виждаше. И си отидоха.

Знам, че прекалявах, но реших да заредя дистанционното с още по-силни батерии. Уранови някакви. Нови, секретно производство на Виетнамската армия, копирани после от китайски емигранти. Викам си: Сега ще отида на улицата, ще натисна копчето, ще изчакам минута-две-три и с хляб и мерудия ще посрещна фадромите, самосвалите с чакъл и асфалт, валяците и майсторите на тротоари… Щрак! Нищо. Отново натиснах копчето – Щрак! Пак нищо. И за трети път казах щрак!

Дали от урановите вълни, но ме заболя главата. Въпреки това изчаках половин час. Нищо. Прибрах се вкъщи, намазах си филия с лютеница, пих едно домашно вино и си легнах. И като съм засънувал – как отново мажа филия, но не с лютеница, а с асфалт. Мажа дебела асфалтова филия, играя си с едно детско валяче, за да го замажа хубаво, после си режа филията на парчета и си хапвам с такова удоволствие, че можех да мина безпроблемно на кастинг за дегустатор на нетрадиционна кухня.

Но някъде към полунощ се събудих от тежък грохот. Помислих, че някой разбива вратата на апартамента ми. Понадигнах се – нищо подобно. Показах се на терасата и какво да видя. Цялата ни улица осветена, един полага чакъл, друг зад него поставя асфалт, валякът бумти, трамбова и заглажда; млад техник с чертежи в ръка бърза да даде нареждания за тротоара; слагаха така ценното улично осветление. Комисия от държавни служители следеше процеса. Водещи медии правеха бурни репортажи и вземаха интервюта. Слагаха отводнителни шахти, а шефът на ВиК-то се кръстеше след всяко обещание.

Самодоволен, вътрешно и външно усмихнат, с чувство на траен победител бръкнах в джоба на пижамата си и извадих златното, безценното, любимото ми дистанционно. Господи, това бе чудо на чудесата!

Сън не ме хвана. Значи така – новите уранови батерии са стигнали където трябва, задействали са се механизми, табла, кабелащини и други електромагнитни вълни… А в главата ми – нови планове.  Чувствах се като Гандалф с жезъл, като Терминатора с двуцевка и като Стоичков в нападение се чувствах. Щях да трепя орки, да унищожа инвазията на роботизираното и корумпираното ни общество, да им……… (обърнете се към Христо за попълване на многоточието)

Станах рано, облякох се и тръгнах към София с влака. Бях решил да оправя цяла България. С дистанционното от централното на стария си пикап. Мислех да започна от Министерството на Културата. За мен това винаги е било приоритет. Оставете икономика, здравеопазване и прочее; ако културата на една страна куца, ще закуца и с другия крак цялото общество. А тя културата ни куцаше отдавна, лазеше дори. Но пък аз идвах, с дистанционно в ръка и нови батерии.

Качих се на влака. Той тръгна, но след две гари спря. Авария. Натиснах дистанционното. Влакът не само тръгна, но се изстреля като японски прототип за скоростен транспорт. Хората нямаха време да пишат благодарствени писма и да гу пускат през WI-FI-я на купетата. Никога не бяха стигнали преждевременно на гарите. БДЖ даже получи оферта да строи скоростна отсечка Бомбай Пекин с тунел под Джомолунгма, подписана лично от индийския министър на транспорта Таман Дамаджан и подкрепена от китайския му колега Ко Ся.

В София съм. С помощта на дистанционното прокопах тунел от гарата до министерството на Културата. След мен тръгна нова линия на метрото. Купих си кафе – да се ободря, но и да си вдигна малко адреналина, защото ме очакваше най-голямото изживяване в моя живот – да оправя културата на РБ – на моята Република България.

Натиснах копчето на дистанционното.

Зачаках.

Имах опит и проявих търпение. Капнах си две капки отлежал коняк Плиска в кафето и в този момент до мен се появи Евгени Бакърджиев. Не знаел още защо го викали. Предполагал само, че е заради опита му да взривява мавзолеи. Не след дълго от главните врати на Министерството на културата взеха панически да излизат чиновници, охранени творци и добре облечени чистачки. Аха, викам си, почна се. За да засиля темпото аз още няколко пъти натиснах дистанционното. Евгени Бакърджиев се скри някъде. Земята се разтресе. Машина за прокопаване на метротунели показа нос от главния вход на министерството. После се скри. Сградата бе заобиколена от хора на фирма за взривяване на стари и ненужни сгради. Отцепиха района, изведоха всички служители и работещи наоколо. Заложиха динамита, извикаха медиите и натиснаха копчето. Сградата рухна като пясъчна кула.

Стана ми тъжно. Какво ли щеше да се пръкне на нейно място. Докато се чудех, без да се усетя, пръстта ми бе поставено на копчето на дистанционното. И го натисках ли натисках.

За нула време се появиха работници, машини. Разчистиха останките, туриха темелите, ливнаха бетон, бучнаха арматура. Първа, втора плоча – цъфна нова сграда. Сложиха дограми, боядисаха, вкараха оборудване и малко преди края на работния ден се появи пикапче с голяма табела. Поставиха я над главния вход на новата сграда. На табелката пишеше: „Фабрика за макарони“. Само след десет минути се появи стрийт арт художник, в чийто патрондаш бяха натикани всевъзможни спрейове с бои. Извади един случаен и драсна пред „макарони“ надписа „Криви“.

Бях гузен. Чувствах се виновен някак. Нямах това предвид. Но досега дистанционното – странно – познаваше волята ми, следваше желанията ми, изпълняваше някои мои прищевки. И ето, че сега унищожих цяло министерство, при това на Културата, за сметка на фабрика за Макарони. При това криви вече.

И ето ме на, вървя си по улиците и по навик отново си натискам копчето на дистанционното. А хората минават край мен и ми се смеят. Що ли? Те няма откъде да са разбрали за провала ми с Културното Министерство. Но колкото повече вървях, толкова около мен се събираше народ – смееше ми се и взе да ме сочи с пръст. Ама сочеше някак надолу, в кръста ми. Погледнах се. Що да видя – копчелъкът ми, дюкянът ми стои отворен. Е, случва се. Но пък чак толкова смях да предизвикам. Пообърнах се деликатно, па се закопчах. И пак тръгнах. И току си натискам дистанционното. И пак взеха да ме сочат. Причината – същата. Разбрах каква е работата. Погледнах дистанционното. Натиснах го – беше за последно.

Урановите му батерии бяха свършили. Светът не можах да променя, но поне, викам си, в пикапа си да вляза отново.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Анри Мишо – Нощта на българите

 

Анри Мишо (Намюр, Белгия, 1899Париж, 1984) е френски поет, белетрист и художник, който обикновено се причислява към сюрреализма, без обаче да е участвал официално в това движение.

Автор на редица произведения, най-известните от които са Еквадор, Един варварин в Азия, Другаде, както и две издадени през 50-те години на ХХ век книги, плод на експериментите му с наркотика мескалин. Някой си Плюм – предпочитаната творба на Мишо, публикувана през 1938 година – представя неправдоподобните, сюрреалистични приключения на един безволев и почти безплътен персонаж (името му буквално значи перо), който живее в неразбираем за него свят и се оставя да го носи потокът от независещи от него събития.
(К. К.)

 

 

НЯКОЙ СИ ПЛЮМ

 

I

Един спокоен човек

Когато протегна ръце извън очертанията на леглото, Плюм се учуди, че не напипва стената. „Я виж ти, сигурно мравките са я изяли…“ – помисли си той и отново заспа.

Не след дълго жена му го хвана и го разтърси: „Гледай бе, мързел! Докато си спал, са ни откраднали къщата“. И наистина – цялата небесна шир се простираше на всички страни. „Ха, хубава работа!“ – рече си той.

Малко по-късно се чу шум. Един влак препускаше с бясна скорост към тях. „Както се е разбързал, сигурно ще пристигне преди нас“ – помисли си Плюм и пак заспа.

После се събуди от студ. Беше плувнал в кръв. Няколко парчета от тялото на жена му лежаха до него. „Заедно с кръвта – помисли си той – се появяват и купища неприятности; ако този влак не беше минал оттук, сега щях да съм много щастлив. Но понеже вече мина…“ – и отново заспа.

– А сега да видим – каза съдията – как ще обясните, че жена Ви се е наранила сама, как така сама се е нарязала на осем парчета, без Вие, който сте лежали до нея, да й попречите и дори да я забележите. Ето това е загадката. Тук е същината на проблема.

– Вече не мога да й помогна – помисли си Плюм. И отново заспа.

 

II

Плюм в ресторанта

Плюм обядваше в ресторанта, когато салонният управител се приближи до масата му, изгледа го строго и каза загадъчно тихо: „Яденето в чинията Ви не фигурира в менюто.“

Плюм веднага започна да се извинява:

– Как да Ви кажа, в бързината изобщо не погледнах менюто. Поръчах просто една пържола с надеждата, че тук може би сервирате пържоли или че ще намерите някъде в квартала, но същевременно бях готов да поръчам нещо друго, ако нямате от тях. Келнерът не се учуди особено, прие поръчката и след малко ми донесе пържолата. Това е…

Разбира се, аз ще заплатя колкото струва. Не отричам, че беше добре приготвена. Ще я платя без колебание. Ако знаех, на драго сърце щях да поръчам някакво друго месно ястие или просто едно яйце, но във всеки случай сега вече не съм гладен. Веднага ще Ви платя.

Обаче салонният управител не се помръдва. Плюм се чувства ужасно неудобно. След миг вдига очи… хм, сега вече пред него стои управителят на заведението.

Плюм веднага започна да се извинява:

– Не знаех, че пържолите не фигурират в менюто. Дори не го погледнах, защото нещо недовиждам и не си нося очилата, затова трудно бих могъл да го прочета. Поръчах първото нещо, което ми мина през ума, не толкова защото ми харесва, колкото за да завържа разговор с келнера и той евентуално да ми предложи нещо друго. Навярно защото беше зает, нямаше време да се занимава с мен и ми донесе пържолата, а аз започнах да ям твърде разсеяно… Както и да е, ще платя на Вас, понеже така и така сте тук.

Управителят на заведението обаче не помръдва. Плюм още повече се притеснява. Подава му банкнота, но ето че пред очите му се появява униформа – дошъл е полицай.

Плюм веднага започва да се извинява:

– Влязох тук, за да си почина. Но ето че изведнъж ми викат: „Какво ще поръча господинът?“ „О, една бира“ – отвръщам аз. „Друго?“ – сопва се келнерът. Тогава, по-скоро за да се отърва от него, поръчах пържола. Почти бях забравил за нея, когато ми я донесоха в чиния; така че, нали разбирате, вече беше пред мен… Ако искате да уредим въпроса, ето и за Вас.

И също му подава банкнота от сто франка. Щом чу отдалечаващите се стъпки на полицая, помисли, че вече е свободен. Но сега пред него застана полицейският пристав.

Плюм веднага започна да се извинява:

– Трябваше да се срещна с един приятел. Но понеже не дойде според уговорката, реших да вляза тук, защото той обикновено минава по тази улица на връщане от работа. Седнах на масата до прозореца и тъй като не знаех колко време ще го чакам, пък и не исках да създавам впечатление, че съм стиснат, си поръчах пържола, за да не стоя като кон на празна ясла. Дори и за миг не съм мислил да консумирам нещо. Но щом ми поднесоха пържолата, започнах да ям машинално, без изобщо да си давам сметка какво правя. Трябва да Ви кажа, че за нищо на света не бих отишъл на ресторант. Храня се само вкъщи. Въпрос на принципи. В случая става дума за чисто развлечение, както може да се случи на всеки изнервен човек. Просто несъзнавана постъпка и нищо повече.

Но полицейският пристав се обади по телефона на шефа на Обществената безопасност: „Хайде – каза той на Плюм, като му подаде слушалката, – обяснете всичко. Това е единственият Ви шанс за спасение.“ Един полицай го заблъска брутално и му каза: „Сега май ще трябва да влезете в правия път!“ В този момент в ресторанта влязоха пожарникарите и управителят му каза: „Виждате ли каква щета нанесохте на заведението? Същинска катастрофа!“ И посочи опразнения салон.

Агентите от Тайната полиция го съветваха: „Лошо Ви се пише, тъй да знаете. По-добре всичко си кажете. Не Ви е за пръв път. Щом сте я докарали дотам, значи положението е сериозно.“

Едно грубо ченге му каза през рамо: „Слушайте, не мога да Ви помогна. Такава е заповедта. Ако не говорите в слушалката, ще Ви цапардосам. Ясно ли е? Признайте си! Предупредих Ви. Ако не говорите, започвам да бия!“

 

III

Плюм пътува

Плюм не се радва на особено добро отношение, когато е на път. Някои направо минават отгоре му, без да го предупреждават, други спокойно си избърсват ръцете в сакото му. Накрая се примири. Предпочита да пътува скромно. Докато може, така ще прави.

Когато му сервират дебел корен в чинията и злобно му казват: „Хайде, яжте, какво чакате?“, отговаря: „Да, разбира се, веднага, ето“, защото не иска да си навлича неприятности.

Понякога отказват да го настанят в хотела, за да преспи:

– Какво? Да не сте дошли толкова отдалече, за да спите? Хайде, вземайте си партакешите и се махайте – сега е най-благоприятната част от денонощието за разходка.

– Да, да, разбира се. Исках само да се позабавлявам. Просто… се шегувах.

И тръгва в мрачната нощ.

Или го изхвърлят от влака:

– Ама-ха! Да не мислите, че сме загрявали този локомотив три часа и сме композирали осем вагона, за да возим здрав и прав младеж на Вашата възраст, който може да бъде от полза тук, а не да ходи някъде си? И затова ли денонощно са копали тунели, взривявали тонове скална маса и полагали стотици километри релси? Да не говорим, че линията непрекъснато трябва да се наблюдава заради саботажи, и всичко това за да…

– Да, да. Прекрасно ви разбирам. Качих се само за да хвърля едно око! Това е. Просто от любопитство, нали разбирате. Много Ви благодаря. – И отново потътря куфарите си по пътя.

И ако в Рим поисква да види Колизея, му отвръщат:

– А, не! Слушайте, той не е в много добро състояние. Пък и може да поискате да го пипнете, да се облегнете или да седнете на него. Заради това навсякъде е пълно с развалини. За нас това беше урок, много сериозен урок, и в бъдеще няма повече да допускаме такива работи.

– Добре де, аз просто… Исках само да Ви помоля за пощенска картичка, снимка, може би… ако имате… – И напуска града, без нищо да е видял.

И ако на кораба капитанът изведнъж го посочи с пръст и каже:

– Какво прави тоя тука, бе? Вие май нещо много сте се разпасали! Я бързо да го сваляте в трюма. Вече удари вечерният час. – И тръгва, подсвирквайки си, а през това време Плюм…

Да, но Плюм нищо не казва, не се оплаква. Мисли си за нещастниците, които изобщо не могат да пътуват, докато той все пак пътува, пътува безспир.

 

IV

В покоите на кралицата

Когато Плюм пристигна в двореца с акредитивните си писма, Кралицата му каза:

– Сега Кралят е много зает. Ще го видите по-късно. Ако искате, ще го потърсим заедно към пет часа. Негово Величество много обича датчаните и ще ви приеме на драго сърце; а докато чакате, може би ще предпочетете да се поразходите с мен.

Нали дворецът е много голям, та винаги ме е било страх да не се озова изведнъж пред кухнята; това, нали разбирате, би било толкова смешно за една Кралица. Ще минем оттук. Зная пътя. А ето я и моята спалня.

И двамата влизат в спалнята.

– Понеже разполагаме с цели два часа, може би ще приемете да ми почетете малко, но нямам кой знае какви интересни неща за четене. Може би играете на карти. Но ще Ви призная, че винаги губя още в началото.

Ама защо стоите прав – толкова е изморително. А и в даден момент на човек му дотяга да седи; я по-добре да се излегнем на дивана.

Но тя веднага се изправя.

– В тази стая винаги цари непоносима горещина. Ако ми помогнете да се съблека, ще ми доставите удоволствие. После ще си поговорим както трябва. Толкова бих искала да получа някаква информация за Дания. Впрочем тази рокля се сваля твърде лесно и се питам как по цял ден стои на мен и не пада от само себе си. Смъква се, без да се усетя. Ето вижте, вдигам ръце – само да я дръпне едно дете и тя ще остане в ръцете му. Аз, разбира се, не бих му позволила. Много обичам децата, но толкова ме дразнят с врявата си из двореца, пък и всичко обръщат с краката нагоре.

И Плюм я разсъблича.

– Ама не стойте така! Навлечен в спалнята – каква предвзетост! Освен това не мога да Ви виждам, струва ми се, че ще излезете и ще ме оставите сама в този толкова просторен палат.

И Плюм се съблича. После си ляга по риза.

– Все още е петнайсет и четвърт – казва тя. – Наистина ли знаете толкова много работи за Дания, че да ми разправяте в продължение на час и четиридесет и пет минути? Няма да бъда толкова взискателна. Разбирам, че ще бъде много трудно. Давам Ви още малко време, за да си помислите. И понеже така и така сте тук, докато Ви чакам, ще Ви покажа нещо, което много ме интригува. Любопитно ми е какво ли мисли за това един датчанин.

Вижте, тук, под дясната ми гърда, има три знака. Не, не три, а два малки и един голям. Вижте големия – почти прилича на… Много странно, нали? А вижте лявата гърда – нищо; чисто бяла!

Хайде де, кажете ми нещо, но първо разгледайте добре, на спокойствие…

И Плюм разглежда. Докосва, пипа с несигурни пръсти, изследването на реалностите го кара да потръпва. Пръстите му следват всички неравности.

И Плюм се замисля.

– Виждам, че нещо се чудите – казва Кралицата след миг. – (Сега вече е ясно, че сте разбрали как да се справите.) Искате да знаете дали нямам друг знак? Не – продължава тя и от смущение цялата се изчервява.

А сега ми поговорете за Дания, но стойте плътно до мен, за да Ви слушам по-внимателно.

Плюм се премества напред; ляга си до нея и сега вече нищо няма да успее да скрие.

И наистина:

– Слушайте – казва тя – мислех, че сте способен на повече уважение към Кралицата, но понеже вече стигнахте дотук, не бих искала това да ни попречи да си поговорим за Дания.

И Кралицата го придърпва към себе си.

– Галете предимно краката ми – казваше му тя, – иначе рискувате да ме разсеете; освен това вече не знам защо си легнах…

Точно в този миг влезе Кралят!

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

О, ужасни премеждия с невероятно начало и развой, о, печални приключения, направлявани от един неумолим враг!

 

V

Нощта на българите

– И тъй, бяхме решили да се връщаме. Но сбъркахме влака. Попаднахме в компанията на едни българи. Тогава, понеже все нещо си шушукаха и шаваха, решихме да си разчистим сметките с тях, без много да му мислим. Извадихме револверите си и стреляхме. Стреляхме набързо, защото им нямахме особено доверие. За предпочитане беше да ги отстраним от боя. Те май се изненадаха, но човек трябва да си има едно наум с българите.

– На следващата гара ще се качат сума ти пътници – каза началник-влака. – Разберете се с тези тука (и посочи мъртвите), така че да се сместите в едно купе. Вече няма никакво основание вие и те да заемате различни купета.

И ни изгледа строго.

– Да, да, ще се оправим! Как! Разбира се! Веднага!

Бързо сядаме до мъртвите и започваме да ги подпираме.

Не е толкова лесно. Седем мъртви и трима живи. Намърдваме се между изстиналите тела, а „спящите“ глави на тези трима младежи непрекъснато се люлеят на вратовете им. Направо стояха като урни върху раменете им. Като грапави урни бяха и твърдите им бради, които изведнъж бяха започнали да растат двойно по-бързо.

Само да мине нощта. На сутринта ще се изметем рано-рано. Може би началник-влака ще е забравил. Сега е нужно най-вече спокойствие. Да внимаваме да не събудим подозренията му. Да си седим притиснати, както ни каза. Да проявяваме добра воля. На сутринта ще се изнижем по терлици. Малко преди границата влакът обикновено намалява скорост. Това ще улесни бягството ни, а гората ще прекосим с водач.

И така, отдаваме се на търпеливо чакане.

Във влака мъртвите се подрусват много повече от живите. Проблемът им е скоростта. Те дори за миг не могат да стоят мирно и все повече се навеждат напред, сякаш искат да ви говорят на корема.

Трябва да ги държите изкъсо и да не ги изпускате дори за миг, да ги прилепвате към облегалките – един отляво, друг отдясно, плътно до вас; но тогава пък главите им се удрят във вашата.

Най-важното е да ги държите здраво.

– Я някой от тези господа да отстъпи място на старата дама!

Няма как да откажеш. Плюм взема на коленете си един мъртвец (от дясната му страна има още един) и дамата сяда отляво. Тя веднага заспива, но сега и нейната глава увисва и започва да се удря в главата на мъртвеца. Но само живата глава се събужда и казва, че другата е много студена и я плаши.

Но всички са единодушни, че в купето цари голям студ.

Тя иска да пипне. И към нея се протягат леденостудени ръце. Може би трябва да отиде в някое по-топло купе. Излиза. След малко се връща с кондуктора. Той иска да провери дали парното работи нормално. Дамата му казва: „Я пипнете тези ръце“. Но всички се развикват: „Не, не, тези ръце са студени, защото не се движат, няма нищо страшно. На нас тук ни е горещо. Даже се потим, пипнете това чело. От една част на тялото се лее пот, а друга е скована от студ. Така е поради обездвижването.“

– На който му е студено – казва Плюм, – да си увие главата във вестник. Ще се стопли.

Другите разбират и веднага увиват мъртъвците в бели шумящи вестници. По-удобно е – веднага ги разпознаваш въпреки тъмнината. Пък и дамата вече не рискува да се допре до студена глава.

Междувременно се качва една девойка. Подреждат багажа й в коридора. Тя не си търси място. Сдържана е, скромността и умората натежават върху клепачите й. Но за нищо не моли. А ние непременно искаме да й направим място. Тогава се сещаме да изхвърлим мъртъвците лека-полека. По-добре да ги изнесем един по един, защото така може би ще успеем да скрием работата от старицата; но в коридора има странични лица и поради това няма да ни е лесно.

Внимателно отваряме прозореца на купето и започваме операцията. Изкарваме ги до кръста и хоп! – прекатурваме ги през прозореца. Но за да не им се закачат краката, трябва да им прегъваме коленете – защото докато висят, главите им глухо се удрят в стъклото, като че ли искат да се върнат обратно.

Хайде! Повече смелост! Съвсем скоро отново ще можем да дишаме спокойно. Още един мъртвец и всичко ще свърши. Но влезлият през прозореца студен въздух събужда старата дама.

Докато тя се размърдва, кондукторът отново идва да провери за успокоение на съвестта и с престорена вежливост, дали при нас няма свободно място за правото момиче в коридора (макар и да е убеден точно в обратното).

– Ама разбира се! Разбира се! – отговарят всички.

– Странно – казва кондукторът, – бих се заклел…

– Наистина – сякаш казва и погледът на старата дама, но сънят отлага въпросите за по-късно.

Сега вече момичето може да спи колкото си иска! Вярно – човек би си обяснил наличието на един мъртвец по-лесно, отколкото на петима. Но по-добре е да избегнеш всякакви въпроси. Защото когато те питат, много лесно се оплиташ. Противоречието и злодеянията си проличават, каквото и да правиш. Винаги е за предпочитане да не пътуваш с мъртвец. И най-вече когато е станал жертва на пистолетен куршум, защото изтеклата кръв му придава зловещ вид.

Но понеже момичето от предпазливост не иска да заспи преди нас, нощта се очертава дълга и следващата спирка е чак в четири и половина; така че не се безпокоим кой знае колко – поддаваме се на умората и заспиваме.

Ненадейно Плюм забелязва, че часът е четири и петнайсет, и събужда Пон, защото остава още един за изхвърляне. И като преценяват, че наближава следващата спирка и че безмилостната светлина всичко ще издаде, избутват мнимия мъртвец през прозореца. И докато си бършат челата, усещат истинския в краката си. Значи не него са изхвърлили! Как е възможно? Нали главата му беше увита във вестник! Но сега вече и да се питат, и да не се питат… Сграбчват мъртвеца и го хвърлят в нощта. Уф!

Колко красив е животът за живите! Колко весело е това купе! Събуждат спътника си. Я, това било гара Д… Събуждат и двете жени.

– Събудете се, наближаваме. След малко пристигаме. Всичко наред ли е? Отличен влак, нали? Поне добре ли си поспахте?

Помагаме на дамата да слезе, после и на девойката. Тя ни гледа, без да обели дума. Оставаме вътре. Вече не знаем какво да правим. Всичко като че ли е приключило.

Началник влака изниква от някъде и ни казва:

– Хайде, по-бързо. Слизайте със свидетелите си!

– Нямаме свидетели – отвръщаме му ние.

– Е добре, щом искате свидетел, разчитайте на мен. Почакайте ме от другата страна на гарата, срещу гишетата. Веднага се връщам, да знаете. Ето ви пропуск. Само секунда и идвам. Чакайте ме.

Отиваме отсреща и веднага търтим да бягаме.

Ах! Сега вече може да се живее! Най-сетне може да се живее!

 

VI

Видението на Плюм

Едно бавно жълто сирене с конски стъпки, едно бавно жълто сирене с конски стъпки сновеше из него като крак на света. Това беше по-скоро огромна бозка, стара купчина плът, клечаща в необятна страна, която навярно бе много влажна.

Отляво слизаше кавалерията. Струва си да се види как конете набиват спирачки със задните си крака. Значи тези кавалеристи никога няма да се изкачат обратно? Да, никога.

И командирът им ръкомахаше в знак на протест, но гласът му толкова беше отслабнал, че се питахме кой би приел да обърне внимание на неговите думи – все едно да слушаш разприказвало се оризово зрънце.

Накрая те като че ли нагазиха в кал и повече не ги видяхме. После изведнъж нещо сякаш прищрака в огромната мека маса и след малко отхвръкналите на всички страни отломки образуваха една толкова дълга, но солидна пътека, че цялата кавалерия можеше да мине по нея в галоп. Но тези елементи изчезнаха. Различаваше се само силуетът на шефа. Дори бихме се изкушили да различим жеста му на негодувание, ако гордата му глава не беше клюмнала. Тогава той се изопна като талпа, сякаш главата му беше последното нещо, което все още го крепеше. По пътеката весело се изтърколи един толкова лек, като че ли съвършено кух цилиндър.

А Плюм, мълчаливо замислен, седеше в долния край на леглото си и гледаше това зрелище…

 

VII

Плюм го болеше пръстът

Плюм го наболяваше пръстът.

– Може би трябва да отидеш на лекар – каза жена му. – Понякога е достатъчно просто да се намаже с помада…

И Плюм отиде.

– О, ама пръстът ви е готов за ампутация – каза хирургът, – чудесно. С упойката ще стане за не повече от шест минути. Понеже сте богат, не ви трябват чак толкова пръсти. С удоволствие ще ви направя тази лека операцийка. После ще ви покажа няколко модела изкуствени пръсти. Някои са невероятно грациозни. Е да, малко са скъпи. Но не обръщайте внимание на разходите. За вас ще направим най-доброто.

Плюм меланхолично огледа пръста си и се извини:

– Докторе, но показалецът е един много необходим пръст. Как сега ще напиша писмо на майка си – без показалеца е немислимо. Майка ми ще се притесни заради дългото ми мълчание. Затова ще дойда отново след няколко дни. Тя е много чувствителна жена и се вълнува за няма-нищо.

– Дума да не става – отвърна хирургът. – Ето хартия, чисто бял лист, без антетка, разбира се. Няколко прочувствени думи от ваша страна ще й върнат радостта. Аз през това време ще се обадя в клиниката, за да приготвят всичко и като отидем, само да извадят дезинфекцираните инструменти. Ей сега се връщам…

Докато се усетиш – и се върна.

– Всичко е тип-топ, очакват ни.

– Извинете, докторе – каза Плюм, – нали виждате – ръката ми трепери, не мога да се овладея… и…

– Добре де – отвърна му хирургът, – прав сте, по-добре не пишете. Жените са страшно деликатни и най-вече майките. Щом стане дума за синовете им, навсякъде им се привиждат недомлъвки и от мухата правят слон. За тях вечно си оставаме малки деца. Ето бастуна и шапката ви. Колата ни чака.

И пристигат в операционната.

– Докторе, слушайте, аз наистина…

– О, не се притеснявайте! Какви са тези скрупули? Ще напишем това писмо заедно. Ще си помисля какво да напишем, докато ви оперирам.

Докторът доближи маската до лицето на Плюм и го приспа.

– Можеше поне да ми поискаш мнението – каза жената на Плюм, щом той се прибра. – Не си мисли, че е толкова лесно да си възвърнеш изгубения пръст. Какви са тези работи – мъж с ампутация? Ако ти поокастрят ръката още, не разчитай повече на мен. Сакат ли си, ставаш лош, направо садист. А аз не съм възпитавана да живея със садист. Ти май си мислиш, че ще ти помагам доброволно в тези работи? Да, ама не! Да беше мислил по-рано…

– Слушай – каза Плюм, – не се безпокой за бъдещето. Имам още девет пръста, пък и характерът ти може да се промени.

 

VIII

Късане на глави

Те искаха само да го дръпнат за косата. Не им се щеше да го заболи. Откъснаха му главата от раз. Може би не е била здраво закрепена. Иначе нямаше да е толкова лесно. Значи й е липсвало нещо.

Когато вече не е на раменете, тя притеснява палача. Той трябва да я предаде. Но преди това – да я измие, защото ще изцапа ръката на човека, комуто ще я предаде. Трябва да я измие, защото ако ръцете на получателя се окървавят, той ще се усъмни и ще започне да гледа като човек, очакващ разяснения.

– Ами… намерихме я, както си копаехме градината… Имаше и други… Избрахме тази, защото изглеждаше най-прясна. Ако предпочитате друга… можем да проверим. Но дръжте тази, докато дойдем…

И тръгват, а оня ги следва с поглед, който не казва нито да, нито не – просто един вторачен поглед.

Я да видим сега какво става към вира. В един вир можете да откриете куп неща. Може би някой удавник ще свърши работа.

Хората си въобразяват, че във вира ще намерят каквото им трябва. Но се връщат с празни ръце.

Къде да открием глави, които услужливо да ни влязат в работа? Къде, но така, че да няма усложнения?

– Сещам се за моя първи братовчед. Направо сме като две капки вода. Никой няма да ми повярва, че съм го открил случайно.

– Аз пък имам един приятел – Пиер. Но той е толкова силен, че няма да се остави да го обезглавя току-така.

Както си вървят в плен на идеята си, неусетно стигат до Пиерови. Нарочно изтърват на пода носна кърпичка. Пиер се навежда. Уж за да го изправят, го издърпват назад за косите, смеейки се. И ето че главата е откъсната.

Влиза жената на Пиер, побесняла… „Пияница, пак си разлял виното. Дори вече не можеш да си улучиш устата. Сега вече и по пода го разливаш. И дори не можеш да се изправиш на крака…“

И тръгва да търси нещо, за да почисти. Но те я сграбчват за косите. Тялото й пада напред, а главата й остава в ръцете им. Бясна дългокоса глава, която се мята насам-натам.

Отнякъде се втурва куче със силен лай. Ритват го веднъж и главата му пада.

Сега вече главите стават три. Три е хубаво число. Освен това има избор – главите не са еднакви: мъжка, женска и кучешка.

И отиват при оня, комуто вече бяха дали една глава. Той ги очаква.

Поставят букета от глави върху коленете му. Човекът поставя мъжката отляво, до първата, а женската и кучешката – от другата страна. Очевидно очаква нещо.

Зяпа ги вторачено с поглед, който не казва нито да, нито не.

– Тези ги намерихме у един приятел. Бяха в къщата му… Всеки би могъл да ги вземе. Други нямаше. Взехме само наличните. Някой друг път можем да имаме повече късмет. За щастие не липсват глави. По-скоро ни пречи тъмнината. Трябва да ги измием, особено ако са окаляни. В крайна сметка можем да опитаме… Но сме само двама – не ни е по силите да ви донесем кой знае колко. Дадено… Тръгваме… Може би в наше отсъствие са паднали нови глави. Ще видим…

И тръгват, а оня ги проследява с поглед, който не казва нито да, нито не – просто един вторачен поглед.

– Аз, как да ти кажа… Сетих се! Вземи моята глава. Занеси му я, той няма да се сети. Дори няма да я погледне. Ще му кажеш: „Вижте, като излязох оттук, се спънах в това. Струва ми се, че е глава. Нося ви я. За днес е достатъчно, нали?..“

– Но, приятелю, само ти си ми на този свят.

– Хайде, хайде, не се разнежвай. Вземи я. Дръпни я силно, по-силно, де!

– Не. Виждаш, че не става. Това е нашето наказание. Сега опитай да откъснеш моята. Дърпай, дърпай!

Но главите си стоят на мястото. Яки глави на убийци.

Сега вече не знаят какво да правят. Въртят се насам-натам, връщат се, тръгват, а оня вторачен поглед ги следва с надежда.

Накрая се изгубват в нощта. Това им носи огромно облекчение – за тях, за съвестта им. Утре ще тръгнат накъдето им видят очите, докато могат да вървят. Ще се опитат да уредят живота си. Трудно е. Ще се опитат. Ще се опитат да не мислят за това и да заживеят както преди, като нормални хора…

 

Майка на девет деца!

Плюм тъкмо бе пристигнал в Берлин и се канеше да вземе метрото от последната спирка, когато една жена го спря и му предложи да прекара нощта с него.

– Не възразявайте, умолявам ви. Майка съм на девет деца.

И започна да вика приятелките си на помощ, вдигна квартала по тревога, наобиколиха я, дойде и полицай. След като изслуша каква е работата, той каза на Плюм:

– Не бъдете толкова коравосърдечен, тя все пак е майка на девет деца!

Тогава жените го заблъскаха и го вкараха в един смрадлив хотел, от години нападнат от дървеници. Щом има гювеч за една, значи има и за две. А бяха пет. Те веднага опразниха джобовете му и си разделиха плячката.

„Хм, виж ти – помисли си Плюм – това се нарича обир – за пръв път ми се случва. Ето докъде можеш да стигнеш, ако изпълняваш заповедите на полицаите.“

Взе си сакото и се приготви да излиза. Но ония яростно се развикаха:

– Какво! Ние да не сме крадли! Най-напред си взехме заплащането поради предпазливост, но ще ти се отблагодарим според парите, малкия.

И се съблякоха. Майката на деветте деца, както и другите две жени, бяха пъпчиви.

Плюм си мислеше: „Тези жени не са точно мой тип. Но как да им намекна, без да ги засегна?“ И отново потъна в размисъл.

Тогава майката на деветте деца каза: „Момичета, ако щете ми вярвайте, но бас държа, че този сладур е от онези фръцльовци, дето се страхуват да не пипнат сифилис. А сифилисът е въпрос на шанс!“

После една след друга го обладаха със сила.

Той се опита да стане, но майката на деветте деца му каза:

– Не бързай толкова, де! Докато няма кръв, няма и удовлетворение.

И пак започнаха.

Когато взеха да се обличат, той вече беше съсипан от умора.

– Хайде, мърдай – казаха му те, – вече е дванайсет и петнайсет, а стаята е наета само до полунощ.

– Добре де – каза той, мислейки си за тристата марки, които му бяха конфискували, – но тези пари, които ми взехте, ще стигнат до сутринта.

– Я го гледай ти него! Ние ще се забавляваме, не ти!

И като го издърпаха от леглото, го засилиха надолу по стълбите.

Хм – помисли си Плюм, – от това пътуване ще ми остане страхотен спомен.

 

Х

Плюм в Казабланка

Щом пристигна в Казабланка, Плюм си спомни, че трябва да напазарува сума ти неща. Ето защо остави куфара си в автобуса – щеше да се върне да го вземе, щом уреди най-спешните си ангажименти. И отиде в хотел „Атлантик“.

Но вместо да наеме стая, защото трябваше първо да направи някои покупки, той предпочете да попита за адреса на „Сосиете Женерал“.

Отиде в „Сосиете Женерал“, помоли да предадат визитната му картичка на заместник-директора, но когато го въведоха при него, вместо да представи пълномощното си, намери за уместно да го попита кои са забележителностите на арабския град Бусбир и къде се намират прословутите мавърски кафенета, защото човек не може да напусне Казабланка, без да е видял как се играе кючек, макар че танцьорките са еврейки, а не мюсюлманки. И тъй той се осведоми за местонахождението, взе такси и пристигна в мавърското кафене. Седналата срещу него танцьорка вече поръчваше бутилка порто, когато той си даде сметка, че всичко това са глупости. Когато човек пътува, се уморява и затова най-напред трябва да се подкрепи с нещо. Затова Плюм стана и се отправи към ресторанта „Кралят на бирата“ в новата част на града. Тъкмо щеше да сяда на масата, но размисли, че когато си на път, най-важното не е да се наядеш и напиеш, а да се погрижиш за уреждането на някои неща, така че на утрешния ден да не се притесняваш за нищо. И вместо да гуляе като бей в ресторанта, предпочете да види къде е акостирал корабът, на който трябваше да се качи на другия ден.

Ето това се казва добре уплътнено време. Но изведнъж се сети, че май ще е по-добре да се отбие в митницата. Понякога митничарите не искат да пуснат дори кибрит с десет клечки, и ако в дрехите или в багажа на някого открият такава кутийка кибрит, му правят сума ти проблеми. Когато пътува, все си мисли, че здравеопазването е поверено на толкова невежи лекари, които могат да попречат дори на съвършено здрав човек да се качи на борда. Тогава реши, че ще бъде по-хитро да се появи по къс ръкав, пращящ от здраве въпреки нощния хлад. Така направи и този път; и когато разтревожената полиция го разпита и чу отговора му, повече никога не го пусна да си върви.

 

ХI

Почетният гост на „Брен клуб“

Почетният гост ядеше бавно и методично, без да коментира.

Пуйката беше пълнена с паркетол, салатата – полята с машинно масло, а картофите – дъвкани, дъвкани, та изплюти. Грейпфрутът сигурно беше расъл върху нафталинена почва, гъбите докарваха на стомана, а пастетът миришеше на подмишници. Виното си беше направо калиев перманганат.

Плюм ядеше кротко, без да вдига очи от чинията. Една змия, изпаднала от грозд банани, запълзя към него. Той я изяде от учтивост, после отново заби поглед в чинията.

За да привлече вниманието му, съдържателката на заведението заголи едната си гърда. След това се изсмя неловко, отклонявайки погледа си от него.

Плюм продължаваше да яде, без да вдига очи от чинията.

„Знаете ли как се кърми дете?“ – изведнъж го попита развълнувано тя и го подуши. От учтивост той също я подуши нежно. След малко съседката му отдясно зарида, защото бе имала глупостта да се опита да глътне цял овнешки език. Веднага я обгърнаха с грижи. Един й беше запушил ноздрите просто така, а другите, уж за да й помогнат, притискаха глътката й. Но тя въобще не успя да изплюе езика, от който толкова искаше да се отърве.

Така животът, който често обича да се измъква по терлици, я напусна тихомълком.

– Не го вземайте много навътре – каза съдържателката на Плюм с грейнали очи, – някои хора не успяват да преглътнат езиците. Това можеше да се случи и на вас. Или на мен. Да се поздравим. Да се позабавляваме. Как искам да ни видят деца в този момент! Те толкова обичат щастливите хора!

И тя го биеше и целуваше едновременно.

 

ХII

Плюм ходи по тавана

Веднъж Плюм нещо се залиса и неочаквано започна да ходи по тавана, вместо по пода.

Уви – усети се твърде късно.

Вече се беше парализирал, защото кръвта му се беше оттекла в главата, и сега тя започна несъразмерно да натежава като желязната част на чук. Беше загубен. С ужас гледаше далечния под, доскоро толкова приветливия фотьойл и цялата стая, превърнала се в необикновена пропаст.

Той би предпочел хиляди пъти да попадне в наводнено мазе, във вълчи капан, в заключен сандък, в баня от разтопен метал, а не да стои тук сам на този смешно пуст таван. И липсата на възможност да слезе беше равна на самоубийство.

Ужас! А толкова хора, които със сигурност струват далеч по-малко от него, продължаваха да си вървят спокойно по земята.

Ако можеше поне да пробие тавана с крак и да приключи тъжния си живот на спокойствие… Но таваните са твърди и могат само да ви „отпратят“ – това е точната дума.

Нямаш избор в нещастието – дават ти онова, което е останало. Докато той се беше превърнал в таванска къртица и не можеше да слезе, една делегация от „Брен клуб“ го откри, щом вдигна очи към тавана.

Свалиха го със специална стълба, без да обелят дума.

Бяха притеснени. Молеха го за извинение. Обвиняваха някакъв отсъстващ организатор. Ласкаеха честолюбието на Плюм, че не изгубил кураж, докато редица други обезверени хора биха скочили от тавана и биха си счупили ръцете и краката, защото в този край таваните са високи и датират почти от времето на великите географски открития.

Плюм смутено си четкаше ръкавите, без да отговаря.

 

ХIII

Плюм и безкраките хора

… Плюм гледаше човека срещу себе си, но щом извърнеше поглед, лицето на оня се разпадаше и разлагаше в гримаси, а долната му челюст безсилно се отпускаше.

Ха-ха! – мислеше си Плюм – Ха-ха! Какво нещо е сътворението! Каква отговорност за всеки от нас! Трябва да отида в страна, където лицата са закрепени стабилно и където човек може да гледа някого и да отклонява погледа си от него, без риск това да доведе до катастрофа.

Аз дори се питам как тукашните хора изобщо могат да живеят. Нищо чудно скоро да ме хване някоя сърдечна болест. И се свлече в една инвалидна количка. Озова се на събрание на безкраки хора, което се провеждаше на едно дърво. Непрекъснато трябваше да се помага на нови безкраки участници да се качват на клоните, които вече бяха почернели от хора. За тях това беше такова удоволствие! Съзерцават небето през клоните, вече не усещат земното притегляне. Това е велико преживяване.

Но Плюм вътрешно негодуваше, защото все трябваше да качва безкраките на дървото. Не, той не е от най-работните. За него трудът не е необходимост.

– Купете си кученце за гроба на баща си! – злокобно настояват те.

Уморени сме! Писна ни! Няма ли най-сетне да ни оставят да си починем?

 

Превод от френски Красимир Кавалджиев

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Ружа Велчева – Здравей и сбогом в Ла Игера

 

Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива.

Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си.

Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло.

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!

Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години.

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си. Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

Първо потърси помощ и съвет от Бог.

Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега. Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се.

Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта. И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли.

– Дъще, – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

Драги Е,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем“

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химиотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химиотерапиите:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….“

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и по-човечен свят може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „Никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“ Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца. Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунлата калашник.

Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези 2 месеца оставиха незаличима следа в душата й.

Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж. Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

– Много си красива днес!… – каза Дарина.

– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Quién eres tú”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: “Коя си ти?…“

– Свободен човек като теб, Команданте!…

– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

После в сумрака настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се пресегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“ – си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018