Илияна Илиева – Един свят време

Борислав Янев, В галерията, 42х33см.

 

Бръчки

Душата няма бръчки,
а е набраздена с белези
от хубави неща
и не малко лоши случки

Душата няма бръчки,
но в гънки се превръща
и е мозъкът на чувствата ни

Душата няма бръчки,
а само линии от бремето
и колкото са по-дълбоки
толкова по-напред
препуснали сме с времето

 

На поезията ми

Човек е поезията си,
красотата му е поезията му,
ако има хубава поезия
значи е красив,
Красотата е много
Ако си без поезия си просто
Красота, а в поезията откриваш красотата на годините,
пълната красота
Другото е плоска красота
Привидна, безсмислена..
Поетичната красота е пълнотата на празното,
празнината в най-пълното.
Тя е това което другото изкуство не е е и не е това, което другото изкуство никога няма да бъде
Поезията е изкусно изкуство
Чудото на света
Светът без поезия би бил суета

 

Ентропия

Разбъркани частици, въртящи се в пространството,
търсят изход от този въртеж,
Блъскат се и се мъчат да минат през процепа тесен, но оттам може да минат само една по една, никога заедно

Невидима ръка започва да ги подрежда в колона една зад една,
измина един свят време преди първата да премине през тесния процеп,
и в тази секунда хаосът се подреди в ред.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Душа

Борислав Янев, Седнал човек, 340х35см.

 

Един странен образ съм съхранила в паметта си през годините от времето, когато тичах безгрижна и очарована из чистите спокойни улички на родното Павликени.

Безформена, прашна женска фигура понякога нарушаваше провинциалното спокойствие и тишина на градчето. С две различни мъжки обувки на краката, в едната ръка – торба, където събираше подадената й храна, а в другата – пръчка. С нея ни гонеше, ако прекалено се приближим към нея, обладани  от детско любопитство и неясен страх. Приличаше на подвижен гардероб, защото носеше на гърба си всичките си дрехи, една над друга… Рада Гардероба, така й викаха…

Щом прекаляхме с лудориите, с нея ни плашеха…

Понякога това даваше резултат и ние прилежно се навеждахме над уроците, домашните и книжките.

От пестеливите думи на възрастните разбрахме, че някога е била красива госпожица, учителка по литература в местната гимназия. Но фатална любов убила завинаги разума й  и сега като призрак броди из града, докато Бог се смили над нея и си я прибере горе…

„Красива? Глупости!“ Някак си нашите чисти, детски сърчица не можеха да повярват, че една раздяла с любим човек може да изтрие красотата и младостта така, завинаги.

Един ден Рада Гардероба дойде вкъщи. Майка ми я извика, беше по Великден. Даде й храна за торбата, но я прикани да поседне край градинската маса. Сложи пред нея чиния с козунак, писани яйца и чаша мляко.

С нарастващо любопитство следях всяко нейно движение.

Тя не говореше. Много рядко отронваше дума. Беше затворена в оня свой свят, невидим за нашите очи.

Ядеше бавно. Едва преглъщаше. В движението на ръцете й, с изпочупени нокти и загрубяла, спаружена кожа, имаше нещо , останало от финеса на някогашната красавица. Разумът е покосен, но тялото е запазило във всяка своя фибра спомена за добри обноски и  чар. Това, което най-много ме порази бяха очите й – две тъжни метличини, които озаряваха това безформено, преждевременно състарено лице. Като че от тях надничаше нейната осакатена, но светла като небето душа.

Вече не изпитвах страх, а някакво необяснимо за детското ми сърце състрадание и съпричастност.

Когато приключи с храненето, тя много внимателно отмести чинията, пророни едно „мерси, госпожа“ и тогава стана чудо. Тя започна да рецитира:

Ще бъдеш в бяло с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

„Яворов…“ – прошепна майка ми.

Думите се ронеха от беззъбата й уста като пролетен цвят.

Една красива, наранена душа беше оцеляла в това безформено, непощадено от  бурите и времето тяло.

Човешката душа – най-голямото чудо, с което Бог ни е дарил!

Но това го разбрах едва, когато превалих хребета на живота си.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Илияна Илиева – Очите на Атия

Мрачни фигури 2, 110х90см.

 

Бяха около десетина, идващи от социален дом. На всяко дете се падаше по една учителка-повелителка. Децата бяха с увреждания. Всички. Не разбрах дали са изоставени от родителите им или ежедневно ходят в този дом. Не искам и да знам, още повече би ми станало неприятно, ако са изоставени. Това, което ми направи впечатление, бяха живите им погледи. Погледи, които не можеха да стигнат много далеч предвид това, което бяха виждали, но погледи с желание, което в много нормални беше изчезнало, което беше отдавна закърняло, умишлено потиснато до степен на доброволна изостаналост, която се забелязваше в голяма част от хората, които срещах и с които общувах. Макар и неразбиращи почти нищо от глуповатата беседа на гида относно културния паметник, те се опитваха да надхвърлят собственото си състояние като ми се усмихваха и задаваха едни и същи въпроси. Приблизително еднаквите заболявания не бяха попречили на природата да изрази и прояви своята индивидуалност във всяко от тях. Най-ярко това личеше в смеха им, да, всички се смееха. За един обикновен средностатистически човек каквато бях аз, с ежедневните проблеми от воденето на градина на детето навреме до въпроса: какво ще сготвя довечера, този смях беше странен, защото на повечето от нас все ни трябва причина за да се смеем, сериозна причина, я някой глупав скеч, я приказка по хората. Но не беше ли животът, тая простичка даденост, достатъчна причина, за да се смеем?

За разлика от нашето праволинейно невежество тяхната причина за смеха може би беше именно животът, който макар и непълноценен за нас, е самодостатъчен за тях и за смеха им. А учителките? – повелителки, жени на средна или след средна възраст, облечени типично по даскалски, както се обличам и аз, излъчваха една самоуверена любов – но не към високите заплати, които никога няма да получат, защото правят това по призвание и не са мракобесни печалбарки, а към децата, за които дават времето, уменията, грижата, любовта си. Жени, достойни за уважение и подражание. Жени-майки, някои може би и баби. Жени, които са нужни повече от всякога днес, на нас – морално оскотелите, търсещи само материалното и почти нищо друго от оня свят, което може да ни донесе истински живот или ако не да го донесе, то поне да ни доближи до него и за кратко да усетим диханието на Абсолюта, в който всички мирски дадености потъват и се обезличават до степен незнайна. С изгревите и залезите, там на изток са и очите на Атия.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Александър Йосифов – Най-лошият път

Борислав Янев, Кола, 45х60см.

 

„Не всичко, което блести, е злато.“ – Народна поговорка

 

Маршрутката се поклащаше ритмично по главния път и унасяше многобройните си пътници в тежка, неспокойна дрямка. Сънят им биваше периодично прекъсван от внезапните пропадания на някоя от изтърканите летни гуми в многобройните дупки по асфалта – големи и малки, дълбоки и плитки, широки и тесни. Тогава малцината разбудени потъркваха учудено очи, оглеждаха се сънливо, протягаха се, подхвърляха си един на друг по някоя случайна дума, без обаче да навлизат в какъвто и да е смислен разговор, прозяваха се и отново заспиваха. Някои случайно се заглеждаха през прозорците, където крайпътните дървета сякаш се разбягваха като пилци покрай летящия по пътя микробус. Очертанията на околния пейзаж се размиваха и сливаха пред очите на учудените наблюдатели. Това, разбира се, окончателно приспиваше дори онези от тях, които бяха благоволили да се събудят и да се опитат  поне за миг  да се насладят на красотата на природата.

Така протичаше около 2/3 от цялото пътуване. Само по спирките хората се оживяваха и шумно напускаха моторното превозно средство, препирайки се помежду си или ядно гълчейки децата си да побързат. Всеки тичаше нанякъде, впускаше се в безумна надпревара с отминаващото време – и защо? Защото точно половин час по-късно шофьорът щеше да ги призове с клаксона – „Хайде, тръгваме, имаме график да гоним!“

Чиста проба ерес би било, ако имате глупостта да зададете на някой от тези вечно бързащи за някъде индивиди най-простичкия и близък до ума въпрос – „Къде отивате?“. В такъв случай запитаният ще се усмихне леко подигравателно, като че си има работа с освидетелстван луд, и ще изстреля в отговор : „Как така –  къде? Ами че това няма никакво значение?! Та аз закъснявам, оставете ме!“ – и ще отмине, клатейки дълбокомъдрено глава.

 Така един принципен въпрос ще остане без отговор и ще се скита в пространството години наред, докато накрая вземе, че вампиряса. И в един прекрасен ден (или нощ) той ще се върне при своя адресат, само че вече ще се е превърнал в ужасяващия призрак на безвъзвратно пропиляното време, на неизживения живот. Привидението ще изгъгне с гробовен глас : „Ти все бързаше, човече, но докъде всъщност стигна? Профуча през живота си с 320 км/ч. А живя ли изобщо?“. Как мислиш, драги читателю, дали и този път нашият герой ще намери начин просто да се измъкне от този толкова неприятен за него разговор?

***

Без да терзае  хубавата си главица с подобни безплодни размишления, към поредната спирка на белия микробус вървеше с решителни крачки едно високо, стройно момиче. Тя държеше гордо изправена хубавата си глава с изкуствено изрусена коса и  добре гримирано лице, украсено с  един впечатляващ по своите размери пиърсинг, заел половината й горна устна. Тя мълчаливо плати билета си при шофьора и седна на единственото свободно място, което можа да намери.

 После се облегна на седалката, извади новия си телефон и нервно, с резки движения, се зае да разгъва заплетените кабели на слушалките. След като нетърпеливо ги свърза към апарата, тя пусна музиката и се опита да потъне изцяло в звуците й. Напразно се опитваше да изхвърли всички мисли от ума си. Не че това похвално занимание по принцип не й се отдаваше, ала сега разсейващите фактори бяха прекалено много. Можем да започнем от яростното ръмжене на стария съветски двигател, който  безуспешно се мъчеше да запали вече петнадесета минута. Освен това наоколо бушуваха няколко безсъдържателни, но затова пък толкова по-разгорещени дискусии, засягащи проблеми от обществена значимост –  като например спора за ползите и вредите от премахването на външните тоалетни в крайпътните бензиностанции.

Момичето въздъхна недоволно и се зазяпа през сваленото стъклото на прозореца. Тя вдишваше чистия планински въздух с пълни гърди.  Въпреки това очите й не съзираха дори и частичка от прелестите на планината , която се издигаше от двете страни на пътя. Далечните сини върхове блестяха като скъпоценни камъни под лъчите на безмилостното лятно слънце. Хребетите на гористите склонове преливаха във всички възможни нюанси на зеленото  и трептяха мечтателно в обедната мараня. Двигателят изхриптя за последно, запали и маршрутката потегли през прохода.

 Отначало се движеше бавно и колебливо, но след няколко минути вече летеше по нажежения като скара асфалт. Горещината и монотонното бръмчене на разваления климатик постепенно унесоха пътуващите в блажена, безпаметна дрямка…

***

Изведнъж телефонът на момичето иззвъня. Пронизителния му зов сепна пътниците и ги събуди от сладкия им сън. Те недоумяващо примигваха, търкаха очи, озъртаха се объркани и се питаха тревожно един друг : „Какво става?!“. Девойката се изчерви от срам и плахо обяви :

– Моят телефон е – и побърза да отговори на обаждането, без дори да си направи труда да види от кого е.

Хората от съседните седалки й хвърлиха по няколко сърдити, почти гневни погледи. Две възрастни жени шепенешком се възмутиха от невероятното безочие, което проявяват днешните младежи в отношенията си с тях, старите. След това духовете се успокоиха и всички се върнаха към привичните си занимания.

– Оо, ти ли си, дръвнико? – възкликна момичето веднага щом чу кой е на телефона – Не ти ли казах вчера ясно, че…

– Да, да, кристално ясна беше – прекъсна я един треперещ, притеснен младежки глас – И все пак не успях да разбера…

– К’о не мойш да разбереш, пропаднал интелигент такъв? –сопна му се тя.

– Такова… – смути се той – защо…

Ала не довърши. Спря се насред съдбоносната фраза, която, както разсъди младежът по-късно, може би щеше да я върне у дома.

– Е?! К’о не разбираш? – настояваше момичето.

Чудно нещо – отговорът изведнъж му беше щукнал от главата, като че никога не беше съществувал. Трагична въздишка ознаменува напразните му опити да си спомни. Но умът му упорито продължаваше да мълчи.

  Някак си неволно отчаяният младеж се заслуша във фоновите шумове. Те караха телефона й да пращи заплашително, като че връзката щеше да се прекъсне всеки миг поради липса на обхват. След  миг проговори и в гласа му звучеше тревога:

– А ти сега къде си? Струва ми се, че се намираш в някакво превозно средство.

– Да, в кола съм.

– Накъде бягаш този път? – той звучеше уплашено и загрижено – Върни се, моля те! По пътищата се срещат всякакви хора и …

– Въобще не ми пука, подъл мазник такъв! – изруга го тя и гневно му затвори.

Един дядо от предната седалка се обърна към нея и с провлачения си говор й прошепна успокояващо:

– Не викай така, дете. Онзи негодник там сигурно не си заслужава да си вдигаш нервите заради него.

Тя не отговори, само отвърна сърдито глава и наду до максимум музиката, която пищеше в ушите й.

„Откъде ли се взе тоя сега? – мислеше си тя – Само той ми липсваше… Ама нищо, ще взема да бъда откровена с него, току-виж сам се отказал… Даа, така е най-добре. Не е мъжът на мечтите ми все пак…“

***

След минута телефонът на момичето отново звънна.

– Пак ли ти? – кресна тя, но гласът й бе заглушен от усилващия се рев на двигателя – очевидно маршрутката се изкачваше по някаква стръмнина – Не разбра ли, че не искам да имам нищо общо с тебе?!

– Но защо? – прозвуча умолително от другата страна – С какво те отблъснах? Обидих ли те с нещо? Нараних ли те? Не ме мъчи с тази неизвестност, бъди милостива към мен! Обичам те с цялото си сърце и душа, мила моя!

– Ха – лицето й се изви в подигравателна гримаса – Обичал ме бил, виж го ти! Това ми го повтаряш кажи-речи всеки ден, писна ми вече!

– Но нали ти самата изрично ме помоли да бъда честен с теб, защото всичките ти приятели досега са те лъгали безжалостно?

– Както те мене, тъй и аз – тях – изсумтя презрително тя – Ако не друго, те поне бяха пичове със страхотни коли, не като теб, дето ‘се́́ пеша ходиш на работа. Те не ми се кълняха всеки ден в любов, ами направо действаха. Корави момчета – не говореха много в трезво състояние, ала знаеха как да заинтригуват една жена! А ти – скука, адска скука! Бутне ме неволно – „Извинявай, заболя ли те?“. За всяко дребно нещо – „Прости ми, прости ми“. Еми,  аз пък няма да ти простя – това е!

– Просто не исках да те нараня! Грижа ме е за теб, не разбираш ли? – извика той.

– А когато се скарахме и преспах с онзи твой колега, ти, вместо да ми удариш един зад врата като истински мъж, ми пращаше писма, молеше ме да се върна! Стоеше на вратата ми и звънеше кат’ някой луд, вместо да влезеш направо през прозореца като по филмите. Толкова романтично щеше да е, ако го бе направил. А ти…

– Не съм крадец, нито някой нахакан фукльо, та да се вмъквам по прозорците! – най-после събра сили да отвърне той, – А твоите филми не показват действителността такава каквато е, а подправена и променена според вкусовете на публиката. Хората искат зрелища, искат екранните герои да представят техните митове и кумири – на първо място стои, разбира се, Златния телец. Ала не бива да превръщаш тези комерсиални образи в свои идеали за живота. Вредно и опасно е, Мише! Осъзнай се!

Тя хладно изслуша словото му и го скастри :

– Виж го ти него, златното говедо – акъл ще ми дава! Кой си ти, бе, че да ми казваш как да живея?

– А кои са те, че да ти пълнят главата с лъжи и да те учат кое е добро и кое е зло?

– Кого имаш предвид? Филмите ли? – гласът й беше леден.

– По-точно масовите заблуди, чиито проводник произведенията на седмото изкуство често стават – изясни се той.

– Така ли?! – изсумтя презрително момичето – В тия „лъжи“, както ти им викаш, мъжът винаги води жената на скъп ресторант, дава й красиви бижута… А ти – едно просто тенекиено колие не ми подари през всичките тези години!

– Мислех си, че истинската любов не се мери с такива дребни, незначителни подаръци. Мислех си, че…

– Прекаляваш с мисленето! – скастри го тя и отново му затвори.

***

Тя тъкмо се унасяше в сън, когато телефонът й иззвъня за трети път. Момичето измърмори нещо нечленоразделно и през полуотворените си клепачи провери кой я търси. Пак същия човек. Тя сърдито вдигна и му изкрещя :

– И не смей да ме търсиш повече! Забрави за мен и изтрий номера ми от указателя си, разбра ли?

– Но, гълъбче – упорстваше младежът – Та аз съм цял твой! Ето – ще променя навиците си, ще ти осигуря необходимия съспенс в живота, както казват в твоите любими екранни личности!

– А пари откъде? – практично попита тя.

– По дяволите, ще работя на две места, ще преобърна света, ще се трепя като вол, но пари ще намеря!

Снизходителна усмивка полази по лицето й.

– Не мислиш прагматично, не си в крак с времето. Сега такива като теб вече не са на мода!

– Ами кой е на мода?

– Хора, които са…по-дръзки, направо нагли. Те внушават респект с походката си, с мускулите си. Законите не чинат и пукнат грош за тях. Те заобикалят правилата и им се плезят зад гърба. За да се издигнат в обществото, те вършат тайни, вълнуващи, опасни дела. На по-прочутите от тях се подчиняват най-изтъкнатите граждани на страната, а останалите или се страхуват, или ги уважават – то е все едно. Те…

– …са мошеници, рекетьори и престъпници, – ужасен довърши мисълта й той.

– Е, а ти какъв си? Дрипльо – едва свързваш двата края!

– Какво мога да направя, щом твоите любимци безпрепятствено ми крадат хляба, който съм изкарал с пот на челото си! – подхвърли саркастично той.

– Ами ти що не си го вземеш обратно?

– Не бих паднал толкова ниско, че да стана като тях.

– Страхливец! – и момичето се накани да му затвори.

– Чакай, спри! – примоли й се той – Нима не осъзнаваш в какво блато от пошлост и лъжи се хвърляш? Помисли хубаво, преди да вземаш крайни решения, Мишенце! Сега светът на тези морално и физически оскотели люде може да ти изглежда бляскав и привлекателен, но, повярвай ми – веднъж, щом го опознаеш, ще разбереш какви празни, лъжливи кумири си следвала, в какво заблуждение си живяла!

– От теб акъл не ща.

– Позволи ми да ти разкажа една история.

Тя въздъхна отегчено :

– Давай, ама по-кратко.

– В лапидарен стил ще говоря – каза той –  Някога на един студен, негостоприемен остров в полярните ширини група мъже открили тонове злато. Безмерна била радостта им, защото те изведнъж се видели богати и могъщи – заветната мечта на мнозина пропаднали типове. Но химическият анализ доказал, че те били попаднали на железен пирит – метал, който блести с цвета на златото, ала сам по себе си е най-обикновено парче скала.

– И к’о общо имат с мене няк’ви си там будали от Северния полюс?

– Също като тях ти се лъжеш по фалшивия блясък на една бездушна лъжа. Това, което днес ти се струва тъй загадъчно и привлекателно, утре ще се окаже просто поредния капан за глупаци, в който ти си попаднала, подведена от собствените си прищевки. Не се оставай илюзиите ти да те погубят, умолявам те! Не продавай душата и тялото си на тези съвременни дяволи, не ставай тяхна робиня! Опомни се! Нима искаш от скука да провалиш живота си?! – зовеше я той с надеждата, че ще го чуе.

Но момичето не искаше да слуша повече.

– Ти от дума не разбираш ли? Остави ме, ти казвам, не се занимавай повече с менe ! Ако някога пак посмееш да ме търсиш, моят нов приятел – а той със сигурност ще бъде богат и могъщ, не като теб – ще те смаже като дървеница! Ясно ли е? Айде сбогом тогава!

И затвори на изумения младеж.

***

Той я търси още много пъти, но тя нито веднъж не му вдигна. В първия по-голям град след прохода, където спряха да обядват, момичето захвърли в крайпътната канавка старата СИМ-карта на телефона и си купи нова. Сега онзи досаден моралист и многобройните й стари познати нямаше да имат възможността да се свържат с нея – никога вече. Така тя изхвърли на боклука цялото си минало. И нищо, че това й струва последните й пари – тя беше убедена, че лесно ще се сдобие с достатъчно средства веднага щом си намери мъж по свой вкус. 

Впрочем така и стана – впоследствие. Ала това  вече  е дългата, тъжна и банализирана от непрекъснато повтаряне история на нравственото падение на цял един народ, оскотял от немотия и робско мислене.  Нея обаче не можеш я помести и в хиляда тома, а камо ли в едно кратко разказче…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ангел Ангелов – Алпинистът

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

На Р. Ш.

Висенето, както всички свойски го наричат, протича почти обикновено – в шеги и закачки, с обичайните „номера“ на по-старите. Височината на Стената се устремява все така към небесната вис, мами погледа, но нищо не съобщава за земното притегляне, за безкрилите свойства на телата, увиснали между небето и земята. Проточилите се осигурителни въжета предупредително се поклащат, помахват с пръст, грижат се незабележимо за всички на земята и над нея, а те неосъзнато им вярват…

Дългите крака на стройното Момче провисват от люлката, към която се е привързал и е политнал с нея към върха на Стената. Окачената до него кофа се поклаща, вниманието му не й позволява да се разплиска, лепилото в нея се вълнува умерено, запътено към очакваното втвърдяване. Алпинисткият начин за изолиране на стени, височинни монтажи, почистване на всякакви високи сгради не е за всеки, но Момчето го владее, показвал го е вече. Търсят го, вярват му, доволни са от работата му, а и са спокойни, че нищо лошо няма да го сполети. Имаше неприятни случаи преди време с негови колеги – лоша осигуровка, скъсано въже, неправилна преценка, невежо изпълнение, дори злополука имаше… Момчето се усмихва с белозъбата си усмивка, пее си почти наум любима песничка и работи. Спори му, Стената отгоре надолу полека лека се снабдява с ново лице – може и защитна маска да се нарече. Защитава я от студени, влажни пориви, от неканено проникване, от следите на неумолимото Време, от естественото стареене. Краси я новата изкуствена премяна и погледната отдалече Стената изглежда като стена на току-що съградена постройка. Момчето е с лице към нея, близо е та не може да я обгърне с поглед, но отдалече тя изглежда точно така – като нова премяна…

Но той е другаде. Поредният осемхилядник се е изпречил пред взора му, мами го с недостижимото си величие, дъхът му става на пресекулки, кислородната маска е забравена в някой от базовите лагери, а крачките му са бавни, мъчителни, спънати от редкия въздух, от космическата мъка стелеща се сред нечовешките височини, наобиколили го като невъзмутима глутница. Лебедките, подвесните люлки, въжетата на промишления алпинизъм са разтворени в обикновеното всекидневие, в което тече животът му, а сред бляновете му се настаняват карабинери, котки, клеми, пикели, клинове, самозатягащи се възли на Прусик, високопланински цветни палатки, тежки раници и въжделени върхове, а елонгацията на въжето го дарява с безтегловност и летеж, с гонитба между душа и тяло, с извънземен живот…

„Пак ли си по върховете?”, настига го викът на Бригадира. „Зидаро-мазач си, не си алпинист, не го забравяй…“, продължава да дере глас шефът. Момчето се опитва да не го чува, работи си, но и продължава да се рее сред осемхилядниците. А тук, с лице към стената чува и други гласове – на многобройните неверници, на стадото, на устремените към пълзене, на примирените, поробени от всеобщата ентропия, проникнала в обикновения безцветен живот…

„Какво дирите по тия безжизнени чукари… Нито едно животно не се катери в тоя джендем, дори птици не прелитат там…“

Чува ги, но си мълчи, а на ум си казва: „Няма да разберете… Има връх, мами те, кани те, привлича те с величието си. Не можеш да му кажеш, че не те интересува. Него го има, значи трябва да го изкачиш… Там е студено, почти е безвъздушно, но не можеш да откажеш поканата му. Не е човешко някак си… Опасно е, мъчнотия е, изпитание си е, но нали труднотиите са за човеците – пробват се чрез тях…“.

Премяната на Стената пълзи надолу, но земната твърд все още е далече – необятно е пространството под люлката на Момчето. Тукашната празнота, тукашното висене не са като сред осемхилядниците – там студовете-убийци, ветровете-палачи, въздухът-удушвач са естествените спънки изпречили се пред порива към висота. Спънки, които примамват да бъдат преодолени, които водят към пристрастяване, които те канят на проверка – проверка на човешкото…

Тук спънките са други. Тук допаминът е в минимални количества, тук човешката обикновеност, дребнавост, алчност, липса на полетели блянове, на възвишен човешки дух са обсебили мъчителните дни на Момчето. Опитва се то да ги преодолява, бяга сред осемхилядниците, дори понякога си представя как се е загнездил в някоя скална ниша, обгърнат от ледена завивка, намерил вечно жилище – цял, непокътнат, далече от червеите и всепроникващото тление, вековечно запазен в планетарния фризер…

Понякога насочва взор към върха на Стената, съзира новата й дреха, сътворена от ръцете му, радва й се незабележимо, а над нея искри небесният лазур, зачертан от бели отровни следи. Порунтавяват те, бавно и необратимо се разполагат върху свода небесен, обсебват го и го затулват с чужди облаци, от които капят непонятни вещества вместо дъждовни капки, а снежинките родени в тези облаци са с разкривени лица, гримасничат болезнено и умират в мъки…

Не го спохождат радости, тъжно е Момчето и в трескавата му глава кънти:

Утре свършва завинаги страстната седмица.
Нито вик, нито стон, нито пламъци. Никой.
Аз намразих до смърт тая черна врата
и разбих като в сън оня светъл прозорец.
Пепелища от ярост.
Пепелища от ярост.
Мой единствен, отчаян, любовен Великден.
Днес умира последният двойник на Яворов.
Страшно късно е, двойнице бяла на Лора.*

Издига се, не знае защо са му няколкото метра височина, не му се спуска в равното, виси му се, но гласът на Бригадира отново го настига: „Спускай се, нямаш вече работа горе. Долу, долу ти е мястото… Разтвор трябва да се забърка, ново лепило трябва да се подаде…“ Гласът заглъхва залутан сред оглушките, които си прави Момчето, но мократа вонлива следа от бригадировия глас остава да виси като черта от кемтрейлс. Става болнаво, парцаливо, дори за гняв не остава място, а спускането заприличва на поражение. Задържа люлката, виси почти неподвижно, повикът за приземяване все така остава нечут и почти е сигурно, че вече нищо не го свързва с досегашното му битие. Издига се, достига върха на Стената, подминава го, освобождава се от грижите на предпазното въже, което с почуда, неохотно го изоставя. Момчето се рее, свободата му го въздига, усеща се настъпването на рехав въздух, празнота спохожда алвеолите му, лекота го завладява, възвиса го обгръща – досегашният му живот маха за сбогом…

Гласовете на стадото, на неунищожимите неверници, бригадировият глас остават в някогашното битие. Освобождават го, летежът му е всячески, не го преследват разтопени криле – все по-студено става – укрепват крилете му, втвърдяват се. Помагат му в бягството. И чудно, промяната, като всяка промяна не го потиска, не всява смут и безпокойство в Душата му, но и не го успокоява – в новия свят, като във всеки нов свят се пристъпва внимателно, почти опипом, едва ли не на пръсти. Не се знае сигурна пътека ли ти предлага или минно поле, не се знае въздух годен за дишане ли се стеле наоколо или коктейли създадени от кемтрейлс.

Момчето усеща вътрешностите си, чувства как те се изкачват към гърлото и си обяснява това явление със стремителното спускане, което го е обзело. Освободен от въжената защита Алпиниста се отдава на земната привързаност, а в такива случаи необузданото падане е неизбежно… По време на летежа Момчето се замисля дали бягството от бригадировия свят е едно истинско бягство, дали в края на летежа ще го споходи блян, дали няма да се превърне в един Грегор Замза, окован в хитиновата обвивка на Битието – осемхилядниците са далече, а висенето е непоносимо…

Погребението е човешка суета – никой от бригадата не разбра същността му.

*От стихотворението „Пепелища от ярост“, включено в новата поетична книга Небесното момче от Иван Здравков.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Петър Пейчев Щурмана – Град Единствен…

 

“… за това, което се случи, и за други неща, повече истински, отколкото разумни…“

За да стигнеш дотам, трябва да преминеш през води, обозначавани като Малкия Бискай, с внезапно връхлитащи щормове, оставили своите “черти и резки“ върху сърцето ти, но тази вечер е тиха и спокойно можеш да чертаеш маршрутите си по градския транспорт дори без да пресмяташ дълбочината на локвите, появили се след някой ненадеен дъжд.

Стълби нагоре, стълби надолу в подлезите, слизането е мъчително, мамка му, особено когато трябва да се приближиш до някое предполагаемо хубаво момиче, за един бърз, дискретен оглед, или според наставленията на Стария: „Не бива да зяпаш като невидял. Невъзпитано е!“ Господи, ако това момиче е толкова хубаво отпред, колкото изглежда отзад, си струва усилието за изпреварване и поглед през рамо. „През рамо“ – лесно е да се каже, но как да развъртиш натежалото туловище и вдървения врат? “Стегни се, прибери лактите, изнасяй високо и напред колената, изравни дишането!“ – навърташ обиколки по късата, с остри виражи писта, издълбана високо в склона над градчето.

Стария ми обясни ползите от спортуването – накара ме да прочета Илиадата за голямото търчане под стените на Троя и цитира маршал Ней: „Сега, господа, ще трябва да извършим най-трудния маньовър – бягството!“ Побеснях, а той се съгласи да замени “бягство“ с “отстъпление“ и ето ме на пистата, а Стария подхвърля след мен: “Върши работа и при гоненето на момичета“ – а аз се правя, че не го чувам.

Чувам те, лежа край вира на благословения Тонзос, заровил ръка в пясъка, усещам твърдите зърна на моята синеока атлетка, легнала по очи до мен, мамка му, трябва да сменя позата, но сме разкрити, старт и водата ледено скърца в ушите ми. Задържам дъх, после бавно издишам, вирът отваря зелените си врати. „Ще ти се, но няма да те огрее, дърта вещице“ – викам към майката на отсрещния бряг. Тя е втрещена, обвинението е абсурдно – отправено от възрастния, натежал мъж, изплувал от речните води.

Има три места, където пътеката пресича серпентината на шосето, и там можеш да пресрещнеш колата с бягащо еленче на капака.

Пясъчната ивица на сипея се навива. Равномерно вдишване и издишване. В неговия бяг има прецизно отмерени дози атлетизъм и самолюбуване. Гмурва се в сянката на гората. Сухите игли безшумно поемат дългия размах на краката… върху плочките на опустялата „Ramblas“, оставил зад гърба си „Sagrada familia“, Монхуич с пленените републикански знамена, портретите на Санхурхо, Мола, Куейпо де Ляно, очуканото хотелче в китайския квартал, тичаш покрай прибраните маси, белите престилки, Фундадор, 501, кафе и мляко в двучучурни кани, тичаш, защото испанската полиция, а и родните слушалки, не гледат с добро око на прибирането след полунощ, о, соцпепеляшко, тичаш и се надяваш часовниците да са назад, но добре знаеш, че и по GMT и LMT са точни до секунда, защото ти отговаряш за сверяването им с корабния хронометър. Къде е любвеобилната Нели от Филибето, която връщаше единствения часовник в дома им с поне час назад преди да излезе на среща с теб? 12 без пет, синият паспорт е хвърлен в дървеното сандъче, отметнат в екипажния списък. Отивам при пазача от гуардия сивил на трапа. „Как върви конkистата?“ Свивам рамене. Някой иска огънче. „Abajo con los huevos fritos“ смигвам на жандамериста. Той се хили. Стара шега – кварталните доносници винаги си поръчват най-евтиното ядене – пържени яйца. Любопиткото отминава, а стражът ми подава мехче. „Salud“. Той знае, че мога да пия, без да се оливам. Запътвам се към кабината си, а светлината от корабните „слънца“ върху палубата очертава пряката, по която бия задъхано с пети, изгубил ритъм, стръвно забързано момче, понякога се мъча да превключа, да разтегна крачката, да изравня дишането, нетърпеливо зарязвам всичко и очаяно топуркам нагоре. Там милостиво ме чака колата, сядам до нея отзад и се опитвам да пусна ръка по бедрото, без да мърдам рамена, докато майка ѝ късогледо се опитва да види нещо в огледалото за обратно виждане. След комплимент за правилния ми говор, бащата се опитва да разбере кой му е счупил един от стоповете. Аз го счупих, авер, аз. Счупих го в рамките на правилата на класовата борба – блажени времена без аларми и други подобни издайнически джаджи.

Дъждът плисва след поредния подлез, явно лазарските обреди на екипажа преди години край Нуадибу най-после са дали резултат, но вече не е време за точна навигация – трябва да цепиш направо през водата със скъсани ботуши, защото момичето /предполагаемо красиво/ вече се губи сред редките мокри гърбове. Стоиш пред дилема, приятелче, да се катериш, измокрен, гладен, уморен по пафоските възвишения или да се приютиш под главата на Горгоната /без да я поглеждаш/ с чаша в ръка и чанта, пълна с книги, оцелели след прочистване на приятелска библиотека. Б. твърди, че за целта най-практична е употребата на огнепръскачка, но го разкандардисах. Ще опитаме калвадоса, изпратен от сина му, запилял се нейде из французко, и ще си припомняме стари любови, а сега съм се приземил в градчето след учебно плаване, Стария води някакъв важен разговор с госта си, аз мрачно зяпам, пресмятам шансовете си пред гостенката, нулеви естествено, подхвърлям името на някое друго пристанище, тя явно се забавлява, баща ми иронично ме облича в син фрак и жълта жилетка, гостът се наслаждава на ситуацията. Поставям бутилка уиски на масата, Стария ми пожелава следващия рейс да си купя колан за джинсите, с които съм се накиприл, аз му обещавам гондола с гондолиер и лампичка, която свети отвътре. Той ме пита колко съм висок / 1.85 / и ме съветва да опитам над тази летва, защото му е писнало да го осведомяват, че ще ме изритат от морското поради неподчинение, системен мързел, вироглавство. Обяснявам какво ще направя с “осведомителите“ и тръшвам вратата. Той се опитва да каже нещо, но съм твърде бързоног за добрите съвети – трудно ме застигат, особено когато навъртам обиколки по единия стадий на малката писта, виснала в прозрачния въздух, между измамно близките склонове в невярната светлина на залеза. „Давай, колкото можеш!“ казва тренерът и аз давам, давам без да броя обиколките, давам заради Маги, синеока скачачко, за тебе, Нели, кучеока манипулаторке на времето, тичам в твоя чест, Наталия, моя одесоска музо на ненаписаната ми поезия, бягам към тебе, Меги, преставам да дишам, тялото ми изчезва, рея се безчувствен, празен, несъществуващ. Поставя ръка на рамото ми тренера, бавно намалява темпото и ме извежда от пистата. „Усети ли?“ – опитва да види очите ми в тъмнината. Спуснал клепачи, мълча, а заранта, гостенката обхваща тила ми, приближава лице, свирепо ме ухапва, отблъсква и се обляга на рамката на вратата, поклаща крак със стоманени нокти. Облизва зъби, езикът ѝ се стрелка между устните, твърдо насочва зеления си поглед, издува тънки ноздри. Вкусът на кръвта е като на морската вода. „Само първата ни глътка е горчива“, Богиньо. Изтеглям лявото рамо назад /удрям еднакво и с двете ръце/, знам какво трябва да направя – завъртане от глезените, през кръста, до раменете, клъвване с ръката, през защитата, със събрани пръсти към гърлото. Клаксон. Мъжът ѝ затръшва капака на мотора, отваря вратата, тя се смее. Познавам терена и мога да срежа завоите на пътя като пустинен нож край бреговете на Мавритания и да те хвана, зеленоока тонзоска менадо, но има ли смисъл, след като последната лодка за рейда вече е заминала, непрекъснатите „Есенни промени“ на Дона Съмър в „ла бел епок“ най-после са замлъкнали, корабите следват посоките на вятъра около котвените си вериги, а ти трогателно се опитваш да запазиш равновесие по пустите улици на „Люлин“, нарамил тежка чанта с книги, докато стигнеш буренясалата градина със супената пейка, срещу обраслата с буен къпинов храст катерушка и чакаш да чуеш Гласа да ти казва така очакваната след дълги пътешествия команда: “Така оставаме. Свободни от места. Така оставаме!“

 

Диляна Първанова, Триединство

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Алексиева – Свети Вълк (роман, откъс)

 

Богиня отново беше разпалила огъня и пържеше мекици на печката. Върху дебелата бархетна нощница беше облякла лилав пеньоар, а на главата си, като тюрбан, беше увила зелен хавлиен пешкир. Измила беше косата си, за да прогони останките от нощта и да заличи безсънието. Изопнатото ѝ лице блестеше неестествено под дебел слой сутрешен крем и само веждите, които току-що беше изскубала, се открояваха върху него с болезнена червенина. Но Богиня нямаше илюзии за красотата си и не за нея се стараеше толкова. Тя имаше други, по-важни дела и тъкмо за тях искаше да бъде достойна.

                Когато бутна вратата и застана в рамката ѝ като кралица, странникът си каза, че тази жена по нищо не приличаше на онази, която беше заварил предния ден в библиотеката. Той дори се уплаши малко. Спомни си думите на стареца, с които се бяха разделили, понеже още не беше имал време да ги забрави, и от тяхната отчаяна мъдрост го побиха тръпки. Но старецът, като нямаше нищо друго, имаше поне своята пещера, където разумно се криеше. А странникът беше беззащитен пред жената и нейната стихия, затова се зави отново презглава с юргана, обърна се към стената и притихна.

                – Закуската е готова – оповести Богиня и млъкна, сякаш очакваше да протръбят фанфари и да литнат три бели гълъба. Никой от мъжете ѝ не помръдна. Тя се покашля и хвърли нетърпелив поглед първо към единия креват, после към другия. Забеляза гаванката и лъжицата на пода и с глуха въздишка ги вдигна. Стремеше се да пести движенията си в домакинството, защото не го чувстваше свое призвание, но все не успяваше да спести достатъчно. Разгледа критично лъжицата, дъхна отгоре ѝ и енергично я обърса в пеньоара си. Тури я на перваза на прозореца заедно с гаванката и отново се покашля. – Днес няма да ходя в библиотеката. Взех си отпуска. Цял ден ще съм си вкъщи, така че… Закуската е готова.

                Богиня си отиде в кухнята, но остави вратата разтворена. Оттам, заедно с топлината, нахлу и миризмата на пържено. Странникът водеше битка със себе си. Той още не отмяташе юргана, а душата му вече страдаше. Страдаше и стомахът, който отдавна беше изцедил и последната хранителна молекула от нощната филия и я беше изразходвал в съня. Като човек нищ и онеправдан, странникът не беше свикнал дълго да се съпротивлява на щастието, затова съвсем скоро се предаде и изпълзя от кревата. В своята пещера старецът дори не го чу, когато излезе от стаята, защото не беше обул ботушите. Чу само как се затвори вратата и изчака, но повече никой не го повика. Мина му през ума, че Богиня никога не му беше пържила мекици, явно не го смяташе достоен за любовта си. При тая мисъл даже мъничко си поплака. После се унесе и съвсем изчезна в дрямката си – толкова тънка беше станала нишката, която го свързваше с живота.

                Докато гледаше как странникът унищожава мекица след мекица, Богиня пиеше чая си и правеше планове за бъдещето. Тя не закусваше. Храната сутрин я измъчваше. От нерви имаше лошо храносмилане и предпочиташе изобщо да не яде, отколкото да си проваля деня в стомашни неблагополучия. Не разбираше човешката склонност да се яде редовно и това беше едно от основните ѝ възражения срещу извънземния разум. Богиня никога в живота си не беше готвила само за себе си. На нея хранителната радост ѝ беше чужда. Тя беше жена и черпеше силите си от другаде. Затова, докато наблюдаваше ядящия насреща й мъж, не изпитваше грам умиление. Напротив, на лицето ѝ беше изписан хладен размисъл, примесен с лаконично учудване.

                – Яж по-бавно – посъветва го. – Ще си имаш неприятности.

                Странникът само кимна мълчешком и продължи да нагъва. Той окончателно се беше предал и гладът беше взел връх у него. С разума съзнаваше падението си, но чрез стомаха се възнасяше. А уж беше навикнал на недохранване. Залъгвал се беше, че с една суха филия може да запълни всичките си нужди. Излизаше, че сам себе си не е познавал. Не беше светец. Беше си най-обикновен голтак.

                Скоро обаче възнесението му дойде в повече и главата му се замая. В чинията пред него имаше още две мекици. Той ги гледаше безпомощно, оцъклен от преяждане, и полека-лека започваше да ги намразва.

                – Аз ти казах – рече Богиня, захлупи чинията с една празна и я прибра в шкафа. – Я иди си полегни, ще ти размине.

                – Не – възпротиви се странникът и тя за пръв път видя преял човек да се държи като препил. – По-добре да си вървя.

                – Остани да си починеш. За къде си се разбързал? Чака ли те някой?

                На странника изобщо не му беше хрумвало, че движението във времето и пространството може да има за своя цел и първопричина друго човешко същество. Той чисто и просто не виждаше връзка между двете, затова предположението на Богиня силно го озадачи.

                – Никой не ме чака. Само пейката. Но дотогава има време. Те ще ме повикат.

                Тя обаче се усъмни.

                – Коя пейка? Дето лежеше вчера ли?

                Странникът понечи да се засмее на глупостта на жената, но не можа. Целият се беше парализирал от изобилния прилив на хранителни вещества.

                – Не – отвърна немощно. – Друга.

                Като видя, че няма да излезе на глава с него, Богиня престана да го разпитва и го остави, както си беше. Ошета надве-натри в кухнята и, без да се смущава, махна пешкира от главата си. Твърдата мокра коса увисна на фитили до рамената й. Сега, когато мъжът беше покорѐн, тя нямаше нужда от царска корона, за да властва над него.

                Странникът още дълго седя така. Той напълно беше изгубил порива си за действие. Изгубил беше даже способността да върви. Храната беше заела цялото място в него и той с почуда установи, че вместо да стане по-силен, ставаше все по-слаб и несвестен.

                Каква е тая работа, помисли си. Жената ме опитоми, както си пожела. Дори по-лошо: аз сам се опитомих. Тури ме в креват, даде ми да ям, и готово. Сега съвсем ще ме угои и ще ме зазида навеки тук, да ѝ крася къщата.

                Той много се уплаши и тозчас взе решение. Макар да му беше тежко и на тялото, и на душата, вдигна се, отиде в другата стая и нахлузи ботушите. После повика стареца, който се беше свил в пещерата като бобено зърно и вече не спеше, а чакаше да види какво ще стане. В краен случай беше намислил да се престори на умрял. По този начин се надяваше да предизвика ако не любовта на жената, то поне нейната съвест. Когато започнеше да се дави от вина, старецът щеше да възкръсне и да я зарадва. Този план му се струваше извънредно умен и дори беше почнал да репетира. Затова и не се обади, колкото и онзи да го викаше.

                – Дай ми кожуха, старче. Отивам си.

                Старецът не повярва на ушите си и се напрегна да чуе по-добре. Странникът обаче се досети, разбута решително парцалите и надникна право в пещерата.

                – Давай кожуха, обеща ми. И по-бързо, че трябва да вървя.

                Старецът замижа. Той искаше по-пълно да се наслади на неочаквано лесната си победа, но с бързането си онзи му пречеше. Ето, че му хрумна друг номер и старецът примлясна от удоволствие.

                – Няма да ти го дам. Върви така.

                Странникът спря да помисли и рече:

                – Все ми е тая. Със или без кожух, тръгвам. Не мога да остана повече тук. Ще се затрия.

                Старецът видя, че е сериозен, затова стана сериозен и той.

                 – Аз сега не мога да стана, затиснат съм от дрехите. Ти го издърпай изпод мен. Цяла нощ лежа върху него, тъкмо съм го стоплил.

                Странникът послуша съвета му. Кожухът наистина беше голям и много топъл. После отново натрупа парцалите върху стареца, сякаш нищо не е било.

                В това време Богиня беше отишла да си изсуши косата и да приготви банята. Тя действително беше намислила да очовечи мъжа, за да не се срамува по-късно, когато дойде ред да го покаже. На тая благородна задача смяташе да посвети деня си. Ето защо остана силно учудена, че не го намери, като се върна. Щом видя, че и ботушите ги няма, веднага ѝ просветна. Всъщност Богиня очакваше такова нещо. Ненапразно беше изчела толкова книги и погребала двама мъже.

                Наплюска се и му дойде смелост, каза си хладнокръвно тя. Като огладнее довечера, сам ще се върне и ще ме моли да го прибера.

                Странникът бодро беше хванал пътя си, но след малко силите го напуснаха. Не беше свикнал на такава ситост и топлина. Разстоянието, което беше изминал, беше толкова малко, че сякаш изобщо не се беше отдалечил. Той все си оставаше близо до Богинината къща.

                Вика ме, помисли си.

                Понеже гостът ѝ си беше отишъл, а тя не искаше трудът ѝ по приготвянето на банята да иде нахалост, Богиня се зае да окъпе стареца. За тази цел напълни печката с дърва, колкото можеше да побере, и отиде да го измъкне от леговището му.

                – Ставай! – нареди тя. – Ще те къпя.

                Богиня добре знаеше, че старецът ненавижда банята и никога не би склонил доброволно да влезе там. Той плюеше и се зъбеше, а веднъж дори я беше ухапал. Затова се приближи до кревата извънредно предпазливо. Верен на своята новоизмислена тактика, старецът се правеше на умрял. Богиня разбута завивките и ги свали на земята. Старецът не помръдваше. Тя се смути. Не че се хвана на въдицата му, просто ѝ се стори, че съвсем се е смалил. Рядко имаше случай да го види така, в цял ръст. Той все се свираше в леговището си, гледаше да не ѝ се пречка.

                Да не би да се бои от мен, мина ѝ през ума. Тази мисъл обаче беше абсурдна и Богиня веднага я пропъди от себе си. Въпреки това видът на старчето я нажали. То не беше по-едро от недорасло дете и всичко у него беше изхабено и съсухрено, като че ли някой дълго го беше киснал във вода, а после го беше забравил да се суши на слънце. Тя съвсем смътно помнеше мъжа, от когото в умалялото тяло нищо не беше останало. Старчето въздъхна във вечния си сън и с това се издаде. Богиня му отвърна с тънка, безкръвна усмивка, изтощена от нощни бдения. Ако пожелаеше, можеше да го вземе на ръце и да го отнесе в банята, без да ѝ натежи.

                – Хайде, ставай – повтори примирено. – Нали виждам, че нищо ти няма.

                Старецът отвори очи. Те бяха вече отдавна забулени от катаракта и поради това – пусти и лъчезарни.

                – Още не – рече той, – но скоро.

                – Ти все така разправяш – засмя се Богиня и го вдигна от кревата.

                Старецът също се засмя. Той се размечта за смъртта, но този път за истинската. Тя му се струваше бяла, сладка и гъста, като чашата мляко, което Богиня понякога му притопляше за закуска. Старецът щеше да се потопи целият в нея. Малко се страхуваше само как така повече няма да диша. Не му беше особено ясно. Уж беше стар, а постоянно му се искаше да диша, дори когато спеше. Това беше най-силното му желание и той не можеше да си представи какво ще е, ако и то изчезне.

                Там все ще има нещо, помисли си, не може да няма нищо.

                – Само да не ме гориш, ей! – заръча.

                – Няма да те горя – успокои го Богиня. – Ще те погреба, както си си.

                Тя му съблече дрехите и ги хвърли в един леген. Старецът остана гол-голеничък. Той изобщо не се срамуваше от мъничкото си, остаряло тяло, ами пристъпваше от крак на крак, защото нямаше търпение Богиня да почне да го полива с топлата вода.

                Виж го ти какъв е послушен, каза си тя с известно безпокойство и му насапуниса главата.

                – И с новите обувки, да не забравиш обувките – рече старчето и кихна, понеже в носа му беше влязла пяна.

                Богиня хвана голямата гъба и взе да го търка. То нямаше сили да се задържи на едно място и се клатушкаше на всички страни. Тя го подпря, да не се катурне, и продължи да търка, докато старецът не се разпищя.

                – Стига, стига!

                Беше порозовял от глава до пети и приличаше на новороден. Освен това миришеше хубаво. Богиня с гордост огледа резултата от труда си. После взе една голяма хавлия и го уви. Замъкна го в кухнята и го настани до печката.

                – Аз скоро ще умра – заяви отново старецът радостно.

                – Я първо да закусиш – предложи тя и извади от шкафа чинията с двете мекици.

                Старецът остана очарован.

                Значи все пак ме обича, помисли си той и задъвка мекиците бавно и на мънички хапки, без да скрива наслаждението си. Богиня вършеше своя си работа и от време на време го поглеждаше, да не би да се изгори на печката. Нали обичаше топлината, старецът все напираше да е близък с огъня. Когато приключи със закуската, той доволно обърса уста в крайчеца на хавлията и заяви:

                – Най си е добре, като сме двамата. Не ни трябват други.

                – Че къде видя други? – отвърна Богиня, без да се обърне.

                – Знам аз – хитро подметна старчето. – Иска ти се да се прежениш. Ама изчакай, моля ти се, докато умра. Инак ще ми се пръсне сърцето.

                И то подсмръкна хем на шега, хем наистина.

                Глупав си като детенце и също толкова невинен, помисли си Богиня. Стана ѝ мило, че старостта толкова му приличаше. Едва сега си обясни защо не го помнеше като мъж. Ами че като по-млад той не се беше откроявал с нищо сред всички останали. Чакал беше търпеливо да достигне същинската си възраст. Тя вярваше, че всеки човек си има същинска възраст, която не е непременно в младостта. Ето, че старецът най-сетне беше достигнал своята.

                Богиня остана много доволна от това си прозрение. Най-накрая главата ѝ се проясни, понеже отдавна я мъчеха угризения.

                – Слушай – рече му тя. – Ще ти кажа нещо, но няма да ми се сърдиш, защото то е чистата истина, а на истината не си струва човек да се сърди. За мъж вече не те бива. Но пък от тебе става чудесно детенце.

                Старецът чак плесна с ръце, толкова му хареса тая идея. За него тя беше не само изгодна, но и напълно естествена. От доста време насам – откак беше съвсем остарял – той не спираше да се чуди как така продължава да върви по пътя си, след като пътят отдавна е свършил. Сега разбра и се зарадва на късмета си. За него още щяха да скърбят и да го обичат, дори повече отпреди. Почувства се важен. Бузите му, сгорещени от банята, лъснаха като ябълки.

                – Може пък и да поживея още някоя и друга годинка – съобщи той. – Може даже ти да умреш преди мене. В тия работи ред няма.

                – Няма – съгласи се Богиня.

                – И тогава – продължи старецът – ще ми оставиш къщата. Току-виж съм решил да се преженя.

                Богиня се засмя. Както беше угрижена, изведнъж ѝ дойде настроение. В гърдите ѝ се блъскаха чувства и щом достигнеха до лицето ѝ, я разхубавяваха. Тя отиде в другата стая и извади от гардероба кат чисти дрехи. После хубаво подсуши старчето и го нагласи като кукла. Получи се извънредно приятно за гледане. Богиня приседна срещу него да му се полюбува. След това го заведе обратно в кревата и взе да трупа завивките отгоре му.

                – Аз излизам – предупреди го. – Да слушаш!

                Старецът ѝ намигна.

                – Пак ли при любовника?

                – Пак.

                Старецът замълча. Той потърси в сърцето си одевешното огорчение, но не го откри.

                – Да не се бавиш много, чу ли? – заръча ѝ. – Скоро ще огладнея.

                – Няма – обеща Богиня.

                Старецът остана сам. Банята и закуската съвсем го бяха изтощили. Затвори очи и си представи, че е скъпоценен предмет в мъничко ковчеже. Всички го търсеха, а никой не го намираше. Само той знаеше къде е. Ето, че и последната грижа беше изчезнала от живота му. Като не се сети повече за какво да се оплаче, прииска му се да извърши някоя пакост. Но и за това бяха нужни сили, каквито старецът повече нямаше. Тогава реши да спи. Сънят обаче го изпревари и го взе в обятията си като пеленаче. Не след дълго към него се понесоха отломки от собственото му детство и старецът засънува бъдещето си, грижовно предрешено от съня като минало, за да не го изплаши.

 

Диляна Първанова, Идея

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Николай Фенерски – Планинският фар

 

– Познавах един пич от Угърчин, който стана добър инженер, издигна се още тук и отиде да работи в Унгария, в завода на Сузуки. Издириха го крадците на глави и му направиха добро предложение. Мина интервюто и му съобщиха, че стартовата му заплата ще бъде шест хиляди еврака. Толкова пари накуп аз не съм виждал, а одъртях вече. Ти обаче със сигурност си виждал и повече. По очите те познавам. Хем не те познавам. Но имам версия за теб. Чакай да ти доразкажа за инженера и после ще се върна на твоята версия за живота.

С Дани трамбовахме по билото, имахме си цел и за два часа и нещо щяхме да я достигнем. В планините вълните не са от вода, а от букове и скали. Аз му бърборех, той, както обикновено, си мълчеше. Бях го срещал четири пъти вече, това беше петата ни среща, веднъж ме спаси от изгубване през зимата, маркировките бяха затрупани, а ориентацията ми не е много уверена. Мисля, че вървя на запад, а то било на север. Не мога да се оправям с тези посоки. Трябва ми ясен ориентир. Добре, че има хора като Дани, за които този свят е по-прост.

– И тоя от Угърчин, дето отиде в Сузуки, имаше здрави принципи в битието си. До днес ги има. И той обикаля баирите като нас. Идвал е в хижата при теб, но не сте се запознавали. Съобщили му началниците какви отговорности има в завода, да следи и направлява процеса по производството и монтажа на двигателя на един от новите модели. Обаче нали във всеки такъв завод има и отдел „Планиране на повреди“. Не се казва така, но това му е предназначението. Нашият човек получил инструкциите от какъв материал да са агрегатите, как да се захващат, всичко било предвидено така, че автомобилът да влезе в сервиза за ремонт малко след сто и двадесет хиляди и малко преди сто и тридесет хиляди километра пробег.

Разказвах му го всичко това на Дани, за да разчупя ледовете, защото с него по принцип бе трудно, не говореше много. Исках да разбера повече, да надникна зад маската. А той само кимаше и се усмихваше загадъчно. Нямаш шанс, братле. Но все пак продължих:

– Та инженерът успял по някакъв начин да удължи здравето на двигателя, вдигнал издръжливостта до петстотин хиляди. За него било въпрос на чест. Казваше ми, че инженерите трябва да полагат инженерна хипократова клетва да служат на човека, а не на корпорациите и бизнеса. И за две години успели да произведат партида от петнайсет хиляди суперздрави коли, преди да се усетят босовете. През това време той въвел доста подобрения, непланирани от Централата. Когато го разкриха, първата им реакция бе да заведат дело и да си поискат парите обратно, най-малкото. Искаха да съсипят живота му. После обаче се досетиха, че ако медиите се докопат до историята, ще бъде в техен ущърб. Всички ще разберат за мръсната работа на оня таен отдел. Казаха му да подава оставка доброволно. И сега човекът си е тук. Работи фрийланс, не докарва по 6 ка, ама и на убежденията си не плюе. Сещаш ли се? Не всичко е в парите. Не можеш да се продадеш за стотинки. Ако ще да са в несметни количества.

Спряхме за две минути почивка. Фарът изглеждаше по-близо. Монасите наричат планините „пустиня“. На такива места чувствителността се изостря. Всичко може да те убие. Студ, пропаст, лавина. Или гръм от ясно небе. Дани запали цигара и ме изгледа изпитателно. Как да ми има доверие? Ако ми разкаже подробности, ще стана съучастник. И ще трябва да ме убие, както казват по филмите. Налагаше се да го улесня. Да поднеса всичко лековато, а той само да си мълчи в потвърждение. Почнах отдалече с историята за инженера, която доукрасих, за да стигна дотам, че понякога не е престъпление да свиеш голяма сума от гадовете.

– Дани?
– Кажи, Пешо.

– Ти изобщо не си никакъв Дани. Убеден съм в това. Може да си Дидо. Може изобщо да не си с „Д“, може да си Антон или Атанас. Приличаш ми малко на Атанас, но нищо не пречи и да си Стилиян. Не очаквам да ми кажеш името си, много ясно. Заподозрях те, когато те видях за втори път и забелязах как отначало оглеждаш помещението, в което влизаш, за камери и фотоапарати. Теб те няма на нито една туристическа снимка. На нито една. Предполагам, че си изгорил и личната си карта. Имаш принципи. Като този инженер. И това ми харесва. Никога не говориш тъпотии като повечето. Мълчиш и знаеш много неща. А помниш ли колко глупаво и аз като останалите те попитах преди две години за Афганистан? Чух, че си бил войник там и те питах как си го преживял, стрелял ли си. Убивал ли си. После обаче осъзнах, че твоите демони са си твои и няма никаква нужда да научавам повече.
Сега обаче сме само двамата, далече от всичко, на хиляда и осемстотин надморска, няма камери и микрофони, няма чужди уши и аз ще ти разкажа твоята история, за да се уверя в нея. Защото ако това, което кажа, е лъжа и измислица, ти ще се издадеш, ще отречеш. А ако се доближава до истината, ще се подхилкваш, както го правиш и в момента. Чудя ти се, кинта и двайсет, нямаш шейсет кила, но си смел за десетима. Ако трябва да обера банка с някого, ще те извикам теб. Окото ти няма да мигне. Вярно, искаш ли да оберем банка? Какво те питам, ти вече си го правил. И си дошъл тук в тая хижа, до която автомобили не стигат. Колко години са минали? И колко още ще се криеш? И с колко успя да ги делнеш тия боклуци? Сто хиляди? Триста? Не вярвам да са повече. За повече щяха да те намерят дори тук. Трябва да има хора като теб.

– Добра фантазия имаш, братле.

– Чакай, не ми отговаряй. И не се притеснявай, гроб съм. Значи ето как приблизително е било. Върнали сте се от Афганистан, ти си още на държавна служба, имаш стабилни доходи, осигурен си, но те не знаят с кого си имат работа. Кандидатствал си за голям кредит. Трябвало ти е обезпечение по кредита, гаранция, имот или близки, които да подпишат. Не си искал да товариш близките си, затова си предоставил на банката фалшив документ за собственост върху недвижим имот на твое име. Взел си кинтите и си духнал. В планината, при орлите. Хижата е добра пералня, а може и да е добър бизнес, да си докарваш и тук пари. Това е единият вариант. Вторият е подобен, но вместо да фалшифицираш документи за собственост, което може да е сложно, да си фалшифицирал документи за самоличност, да си разменил самоличност с някой в армията, който не е бил вече между живите. Но това са подробности, които нямат значение. Но горе-долу в тая насока е историята. Не ми се вярва да е третият вариант. Имал си информация за някой инкасо автомобил, знаеш как се работи с оръжие, подпрял си шофьора в тила с пистолета и банката е олекнала с една много тлъста пачка. Не вярвам да е това, но и то не би ме учудило. Не. Не би ме учудило. Ти си човекът.

– Ето го. – Само това отговори на предположенията ми Дани или както там му е истинското име, дадено му от майка му, когато се е родил на този свят.

Бяхме стигнали до фара, който се виждаше в далечината вчера на залез слънце. Бяхме седнали на припек зад хижата, постепенно се здрачи и кубето заблестя. Другите ми обясниха за фара. И сега бях край него.

– Параклисът е построен от неколцина засегнати. Единият от тях беше колега, хижар откакто се помни. Но вече слезе долу и още е жив, доста остаря. Ако отидеш при него и го попиташ, една дума няма да ти каже. Една зимна привечер при него дошъл непознат младеж, съобщил му, че на триста метра от хижата, дето стоим с теб сега, в една урва е паднала приятелката му. Затичал се Георги, спасили момичето, извадили го. След час се върнали всички и гледат на пейката пред хижата седи вестоносецът. Момчето, което го повикало. Искал да отпочине, отпуснал се и не се събудил. Георги не можеше да си го прости. Останалите, включили се в строителството, са близките на друга компания, тръгнала към върховете през зимата. И те били неподготвени. Тръгнали четирима, успели да се завърнат само двама. Ще ти разкажа и тяхната история някой път. – Каза Дани и пак се загледа в мен. – Хайде да палим по една свещ вътре и да тръгваме обратно. Да не закъсняваме. Времето ще се развали.

Когато човек като Дани ти каже нещо подобно, ти му вярваш. На сто процента. По пътя има много опасности, само това да знаете.

 

Ваня Вълкова, Man 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Божидара Мавродиева – По Коледа в забравен детски дом

 

Посвещавам разказа си на всички деца с увреждания и техните близки, на които се налага да се справят с институциите в България.

Зара бутна врата и влезе в широкия, но мрачен коридор. Мозаечният под беше мокър и се предполагаше, че трябва да е чист. Лъхна я миризма на застояла мръсотия. Онази, щипеща носа, миризма на почистена и влажна кир. Мръсотия, наслоявана с месеци, а може би с години и замазвана с много вода. След всяко измиване топли талази зловоние обгръщаха помещенията. Всичко беше пропито с нея и тя си беше естествена част от ежедневието на живущите.
Несъзнателно Зара се опитваше да спре дишането си, което стана повърхностно и учестено. Белите ѝ дробове се противяха да вдишат дълбоко влажното зловоние, сякаш щяха да поемат заразяваща нищета, която ще предадат на кръвта, а тя ще я разнесе до всяка клетка на тялото. Цялото ѝ същество се опитваше да отхвърли тази реалност, която вече седем години беше част от живота ѝ.
В този момент в съзнанието й се появи странното усещане за паралел между замазания мръсен коридор и почистената замърсена съвест. Съвест, за която всеки се грижи няколко пъти в годината. Грижи се да изплакне наслоените с годините егоизъм и безхаберие с доза благотворителност. Но за Зара това не беше благотворителност, а задължение и тя правеше всичко възможно да го изпълни, спестявайки всеки месец по някой лев от малката си заплата.
Държеше голямата торта в ръце и се надяваше някоя от възпитателките в дома за деца с увреждания да се появи. Не беше идвала от пролетта. Беше благодарна по някакъв извратен начин, че Великденските и Коледни празници съвпадаха с личните празници на племенницата ѝ Велика. Имен ден на Възкресение и рожден в навечерието на Коледа. Задължителните дати за срещи, се свеждаха до две в годината. След всяко поредно посещение си обещаваше, че ще направи нещо, но това така и не се случваше, защото просто не всичко зависеше от нейното желание. Социалните служби просто приемаха молбите ѝ и обещаваха, че съвсем скоро ще се заемат с нейния случай. Имаше и посещения за оценка на условията в дома ѝ, които уж минаваха добре, но после все нещо се случваше и нещата се отлагаха. Преди година една служителка ѝ беше подшушнала, че ако Велика бъде изведена от дома, това ще намали бюджета му. Оказваше се, че всеки се бори за себе си и хляба си, а щастието на племенницата ѝ не е важно за държавните институции.
Бяха минали седем години след катастрофата. Седем години, откакто сестра й я нямаше, майка й се беше превърнала в инвалид, за който тя се грижеше, а племенницата й, която днес ставаше на десет години вегетираше тук. Точно на рождения ден на малката Велика, която тогава ставаше на три, пиян шофьор на джип беше помлял новият малък автомобил на сестра ѝ, а с него и живота на цялото им семейство. Зара се опитваше да забрави този ден, който разделяше животът ѝ на две. Всичко за нея беше преди и след този ден. На осемнадесетгодишната тогава Зара ѝ предстоеше да завърши гимназия и да продължи образованието си в чужбина. Вместо това, след дипломирането си, започна работа в новооткрития голям хипермаркет, като касиер и дните се занизаха като зърна на броеница. Сякаш някой отмяташе топче след топче и превърташе броеницата на Велик ден и Коледа, когато с трудно заделените пари купуваше подарък и лакомства за малката Велика и се качваше на автобуса, за да пропътува сто и двадесет километра с надеждата да зарадва племенницата си.
Вратата в дъното на коридора се отвори и група шумни деца излязоха от столовата. След тях две възпитателки подвикваха, опитвайки се да създават ред. Зара беше дошла навреме. Тортата за празника трябваше да е тук точно, когато децата привършат с обяда си.
Празникът… Какъв празник? Празник ли беше това? И кой имаше нужда от него? Малката й племенница, която нищо не разбираше, или нейната затлачена съвест? Много пъти си беше задавала този въпрос, но нямаше категоричен отговор и винаги пристигаше тук на този ден с поредната голяма торта. За разлика от малката Велика, другите деца я познаваха и харесваха. Радваха се на посещенията й. Директорката на дома беше споделила, че тя е единственият роднина на някое от децата, който идва и се интересува от сродника си. Питомците на дома я забелязаха и се втурнаха към нея. Някои бяха по-бързи, а други с двигателни проблеми изоставаха. Зара се зарадва на появата им. Бяха прекъснали мрачните й спомени и мисли и сега можеше да се отдаде на поредния топъл душ за съвестта си.
Този път сладкарката беше надминала себе си. Всяка година правеше специалната торта, за специалния повод на специалните деца и се стараеше, сякаш създава произведение на изкуството. Кому беше нужно? Децата тук нямаха база за сравнение. Сравняваха една с друга само нейните торти. А истината е, че те ставаха все по-красиви и накичени с всякакви детски украси. Зара трудно крепеше поредното сладкарско творение и с гордост леко се наведе за да го поднесе по-ниско и да зарадва децата.
Малкият Мишо беше най-бърз. Приближи първи и наби спирачки точно пред появилата се в коридора торта, която беше на нивото на очите му. Погледна я като хипнотизиран. Три етажа бяла сметана, направена като голяма снежна писта. Захарни скиори се спускаха край зелени борчета. Момчето гледаше с възторг тортата. Зара плакнеше съвестта си. Другите деца приближаваха шумно. Мишо разтвори ръце, издаде възторжен крясък и сплеска голямата бяла торта. В ръцете на Зара остана картонената подложка, а сметана и карамелизирани блатове се стичаха по пода. Торта вече нямаше. Измисленото и смешно тържество за неразбиращо дете се отлагаше. Суетата беше свършила. Поредната доза мръсотия се беше размазала по мокрия под.
Възпитателките настаниха децата по леглата за следобеден сън, а проваленото тържество позволи на Зара за първи път да остане насаме с Велика. Стояха и се наблюдаваха. Зара се взираше в очите й и сякаш забеляза игривото пламъче, което най-много обичаше в погледа на кака си. Сърцето ѝ заби учестено, пое дълбоко въздух и вече не мислеше за зловонието, а имаше усещане за свежест, вяра и надежда за по-добри времена.
Малкият Мишо беше размазал сметановата обвивка на суетата, за да позволи душите им да се докоснат. А Зара вече знаеше, че ще идва по-често. Не защото щеше да си обещае, а защото щеше да го иска. И щеше да се бори, независимо какво ще ѝ струва, най-после социалните да я одобрят за личен асистент на Велика, за да може да я прибере у дома.

 

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Палми Ранчев – Меланхолични приятели

 

В стаята още не беше се развиделило. Само небето в изпотрошената капандура, слязло съвсем ниско, беше светло: син правоъгълник с няколко бодливи светлинки отстрани. Затвори очи и почти веднага ги отвори. По-приятно беше да гледа нагоре. Искаше му се всичко да продължи по-дълго. Небето да е все така синьо, заедно с двете бодливи светлинки на педя една от друга. Лъчите им се кръстосваха.
– Блус, събуди ли се? Отговаряй като те пита стария кокал!
– Спя. И въобще не смятам скоро да напускам постелята.
– А-а, значи си буден. Още не съм, казах ти.
– Ставай! Не помниш ли плана на стария кокал от снощи?
– Не. Всички планове съм забравил. И дори една дума от какъвто и да било
план не искам да си спомням.
– Значи напразно съм се хабил да ти обяснявам.
Блуса опита отново да се съсредоточи върху правоъгълника на прозореца.
Но там също бяха настъпили промени. Синьото беше станало по-светло, а в горния му ъгъл липсваха двете бодливи светлинки. От тях дори лъч не беше останал. Напълно липсваха. И небето съответно беше се отдалечило.
– Ставай да работим, казва стария кокал! Вчера старият кокал ти обясни, че
само ако полагаме усилия ще се задържим на повърхността.
– Задържам се без каквито и да било усилия. Нямам нужда от кой знае какво.
Достатъчно ми е, че се събудих и тази сутрин. Трябва ми само малко музика. По възможност Мемфис Слим да звучи в ушите ми. Друго не искам.
– Това е много лошо, смята старият кокал. Неприлично, и дори престъпно,
отношение към живота. Винаги трябва да имаш достатъчно желания и амбиции. Независимо от ситуацията, в която… За да се наричаш… Да те наричат… И така нататък, и така нататък, казва старият кокал.
– Никак не искам нито аз, нито някой друг да ме нарича, независимо как. Не
ми трябва. Нямам нито изисквания, нито цели. Нали знаеш любимия ми стих. Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи.
– Красиво звучи, казва старият кокал. Красиво и тъжно. Ала не върши работа.
– Нямам каквато и да е работа за вършене. Затова станах скитник. Омръзна ми
да съм слуга. Направи това, направи онова. С каквото и да се захвана, каквито и грандиозни намерения да имам, повтаря се тази формула. Не искам да участвам в нея.
– Още ли не си станал, пита старият кокал?
– Не съм се събудил дори.
Кокала, с когото съжителстваше на тавана от месец и половина, спеше
облечен, и след като навлече шлифера си, беше готов за излизане. Приближи неговия матрак и го погледна намръщен. Лицето му приличаше на зелена слива. Още ненапълно оформена, отдавна откъсната и затова сбръчкана. Блуса направи няколко движения под одеялата, за да набере скорост за по-решителни действия; седна и разтри с показалци очите си.
– Снощи, ако помниш, старият кокал предложи да правим всяка сутрин
комплекс гимнастически упражнения.
– Вече си облечен.
– Нямат значение дрехите. Щом сме решили да останем на повърхността нека
поне в някои неща да приличаме на останалите хора.
– Гимнастика!… Не искам!… Имам нужда от музика… Блус… Мемфис Слим,
Рей Чарълз, Били Холидей, Джони Лий Хукър, Биби Кинг… Няма значение чий глас ще чувам. Всички са ми приятели. И ги обичам. Искам да правя гимнастика на бавни блусове. Това ми е желанието, ако те интересува.
– Ебаваш се със стария кокал. Не може да се прави гимнастика на блусове.
– Може-може. Дори си представям упражненията. Ама не сам. В никакъв
случай. И тебе да те няма, това също е условие. На твое място – момиче. Каква по-хубава гимнастика от блус с красиво момиче. Даже да не е супер-красавица, а по-обикновена, няма да й придирям. Важно е, че сме заедно. Ръцете и краката ни така ще са сплетени, в такава невероятна близост, че няма да се разбира какво от общото тяло е мое и какво нейно. Ще танцуваме. Защото всичко е танц, щом не си сам. Разбираш ли за какво ти говоря?
– Стига си бълнувал, каза старият кокал. И ставай! Ще ти ги покажа как се
прави истинска гимнастика. Иначе старият кокал ще се ядоса.
Блуса отново разтри очи със свити показалци. Примигна и започна да се надига, все още увит в одеялата. В гласа на Кокала беше усетил заплаха. Не му се разправяше с него толкова рано. Искаше да му припомни, че не обича да го командват. Нито да му дават тон в живота. Началници, царе, премиери, министри или каквито там смятат, че са. Такива типове за секунди му ставаха неприятни. Особено когато се наслаждаваше на своя най-бавен блус. И си представяше утринно гимнастическо танцуване с красиво момиче. Иначе нямаше намерение да прави каквато и да било друго. Каква гимнастика бълнува Кокала. Не е чак толкова луд. Изправи се, прокашля се дрезгаво, изръмжа.
– Повдигни си ръцете, каза старият кокал. Важно е да започнеш. Началото
винаги е трудно, но без него нищо не се случва.
– Искам да бъда обикновен скитник. Не разбираш ли? Вял, уморен, без
никакви желания. И да не виждам нищо от така наречения околен свят. Околният свят не ме интересува. Само тогава в главата ми зазвучава гласът на Мамфис Слим.
– Снощи се уговорихме, припомня ти старият кокал. Трябва да бъдеш
изпълнен с желание за работа. Работа, работа и пак работа. И с оптимизъм за деня. Само така имаш шанс да изплуваш на повърхността, смята старият кокал.
Някак без да иска беше започнал да повтаря с ръце движенията. Вместо Мемфис Слим или някой от другите си меланхолични приятели, както обичаше да ги нарича, чуваше казармена тръба. Искаше да сподели колко обидно му изглеждаше точно в този момент. Едва ли щеше да направи впечатление на Кокала. Продължи да повторя движенията, всеки път по-бавно и с непълна амплитуда. Опита се да клекне с изпънати напред ръце. Коленете му изскърцаха, челото му се набръчка и той едва се задържа на крака.
– Повече не мога, Кокал.
– Не е нужно. Гимнастиката завърши. И да не забравяме целта си.
– Не искам!…
– Какво не искаш?
– Всъщност искам. Някой да ме занесе до градинката на „Седмочисленици“.
Ще се припичам цяла сутрин на слънце. И ще слушам моята музика.
– Днес няма да има слънце, сигурен е старият кокал.
– Откъде знаеш?
– След като старият кокал казва, значи няма да има. И ще разполагаме със
значително повече време за работа.
– Каква работа бе, Кокал? Ние сме обикновени скитници.
– Не сме. Заредени сме с оптимизъм и желание за успех.
– Какъв успех е да събираш по цял ден картони?
– Вечерта ще имаме пари. Ако всеки ден печелим и спестяваме накрая ще
разполагаме със сума достатъчна да започнем нещо по-сериозно.
– Предпочитам да намеря каквото ми трябва. Много пари. Или
скъпоценности. Скъп диамант, например. Или друго богатство.
– Това са глупости, смята старият кокал. Кой скитник е намерил в боклуците
много пари. Парите са в банките. В боклуците има главно боклуци.
– Ще намеря, да знаеш. Няма да ровя по цял ден в мърсотиите само за няколко
лева. За много пари може. Или за скъпоценности. После друго няма да правя. Дните ми ще следват един след друг като бавни, ама много бавни блусове.
– Тръгваме, казва старият кокал. И ще видим кой ще постигне повече.
Старият кокал, със труда си, или ти с детинските си надежди за голям късмет.
Излязоха от тавана и Кокала избърза по стъпалата напред. Блуса се мъкнеше след него, стъпи накриво, залитна. Успя да се задържи на крака и погледна през рамо да види каква беше причината.
– Внимавай, предупреждава те старият кокал! Стига с тези блусове. Ще се
пребиеш преди да намериш големите богатства.
Двамата продължиха надолу с по-ситни крачки. Често се движеха странично, търсеха места чисти от нахвърляния пясък и падналата мазилка. Стигнаха двата апартамента с метални врати и решетки. Всяка врата имаше по три ключалки. Тук с Кокала винаги преминаваха по-бързо. Не бяха сигурни кой живее вътре. И дали въобще са обитаеми. За да проверят трябваше да използват поне лост, според Кокала. Прозвуча като предложение преди десетина дни. Вероятно очакваше подкрепа от приятеля си. В отговор Блуса нарисува с дългите си пръсти два йероглифа. Така изрази нежеланието си за подобна авантюра. Оттогава само бързо минаваха покрай затворените врати. Така рискуваха по-малко да срещнат някого, който ще им задава неприятни въпроси. Кои са, защо са тук, и така нататък. Излязоха на улицата и продължиха без да се обръщат. Не искаха минувачите да ги свързват с четириетажната къща. Нека изглеждат случайно минаващи.
– Искам да се върна обратно на тавана – промърмори Блуса и продължи с
нормален тон: – И пак да заспя. Ще сънувам как седя край широка река. Припявам нещо много бавно, протяжно, от две-три ноти. Ето, чувам се как пея, без дори да съм отворил устата. Но как да направя, че и ти да ме чуеш, Кокале. Приятно ми е да споделя с тебе удоволствието. По-лесно ще стане, ако пее някой от моите любими меланхолични приятели. Знаеш, трудно вземам високите тонове. Представи си, че чуваш каквото аз чувам. И ти се свива душата. Не, отпуска се. Със сигурност няма да си същия човек.
– Още не си се събудил, смята старият кокал. Затова бълнуваш. Скоро ще
дойдеш на себе си.
– Няма да дойда. И не искам. Не знам как да ти го кажа по-ясно.
– Как тогава ще намериш пари и скъпоценности, пита старият кокал?
– Нямам желание да намеря каквото и да било.
– Само преди минути искаше.
– И какво като съм искал? Промениха се намеренията ми.
Блуса въздъхна и продължи да се влачи след него. От известно време
накуцваше, влачеше странично маратонката си и вдигаше прах.

 

Ваня Вълкова, Between

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X