Елена Вълчева – Когато викът стане толкова силен

***
Когато викът стане толкова силен,
че се изгубва в пространството,
когато самотата е толкова осезаема,
че парализира сетивата,
когато раната е толкова дълбока,
че краят й е началото.
Тогава ще разбереш защо мълча.

 

***
Всяка илюзия
бе ново перо
в конструкцията на крилата ми.
Имаше два варианта –
да полетя и
никога да не се върна
или перата да натежат
и никога да не се извися.

 

***
На лъжата краката са къси,
а тя бе дългокрака лъжкиня.
Спускаше сладките думи и
като рибарска мрежа омотаваше
душата в поза митична на
пълно бездихание.
Трите желания не съществуват.

 

Sangre Azul

Спускаше сините си коси
право в артериите на сърцето ми.
Синята кръв шуртеше от миглите ми
и се сливаше с небето.
Мъглата обгръщаше болните ми въздишки.
За аристократ имаше прости маниери,
не знаеше как се обича.

 

***
Стъпките напомнят
тиктакането на часовник.
Колкото повече се приближавам до теб,
толкова по-малко време
ти остава.
Няма те.

 

***
Стъпваш накриво,
падаш от пътя.
Не разбирам защо
животът напомня
ходене по въже.
Не съм акробат.
О,бес(их)ове(се) мои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Лили Йорданова – Ти си повече от Лолита

***
Утехата не я намерих
на дъното на чашата.
Намерих я в пясъка
на морето.

 

„Ти си повече от Лолита“
Не разбрах тези думи,
когато ги каза,
не осъзнах грижата, която
имаше в тях.
Бях просто дете, което
порасна пред очите ти.
И те обичаше.
Не посмя да ме докоснеш,
с ръце, но с поглед го правеше.
Други цапаха душата ми, пречупиха цветята, които ти засади, но твоите цветя
са вечни и след
най-студените зими, отново цъфтят.

 

***
запали печката
ще направя
кафе на джезве
ще седнем по турски
на старата черга
няма кой да ни намери
не бързаме,
животът ще ни изчака
така както ние го чакахме
да ни срещне отново

 

***
в съня си
ще тръгнеш
да ме търсиш
и когато ме
откриеш
ще се събудиш
с празнина
в душата

 

***
Не е нужно
да те виждам,
за да те
усещам.

 

***
Спрях да те търся,
защото знам, че
не искаш да те
намеря,
но понякога,
не съзнавайки
гледам хората,
за да намеря
твоето лице,
да срещна пак
твоите очи, усмивка.
Напразно,
защото си
незаменим.
Спрях да те търся,
но искам ти
да ме намериш.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Ванеса Димитрова – Работя усилено върху вътрешното си самоунищожение

***
Работя усилено
върху вътрешното си
самоунищожение.

 

***
По Коледа ставали чудеса.
Цяло чудо е,
че дишам без
Теб!

 

***
съжалявам
и за нещата които направих
и за тези които не съм
съжалявам за лошите думи
за това че не само думите бяха лоши
за това че тъмната ми страна бе по-ужасяваща от мрака
за болката която причиних
и за тази с която довърших себе си
наказанието ми бе жестоко
не колкото мен
но достатъчно за да изгубя всеки атом
който кара устните ми
да са в скоби

 

***
Ограничи влюбванията
поне
до броя на животите си.
Щастието – до броя на вдишванията.

 

Сделка

за да те обикна
трябва да ми дадеш
нещо повече от външната си красота
нещо повече от тялото си
за да те обикна
дай да поделим сърцата си
за вечеря

 

***
толкова съм беззащитна
защото човекът от когото трябва да се пазя
се крие
в мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Росица Бакалова – Революционно ноктюрно

Революционно ноктюрно

Времето ни се надсмива –
няма нежни революции
в очите на удобно лудите
не се разсъмна
когато спря да ни боли,
болеше най-безумно
в етюдите на болни вестници
плениха всички знамена
Богоявленски.

 

Мадам Бътерфлай

Жените плачат пеперудено
подир децата си, за свойто пладне
ръцете им са празни до безумие
изгарят в пазвите им клади.

Над тях жените пеперудени
опашката на времето ще сготвят,
ще срешат спомен в миглите на лудите
и кладенецът ще удавят в локва.

Със длани пеперудени жените
петичката целуват на сърцето
разплакват Господ в другото му някъде
и върху устните им става светло.

 

Смокиново сладко

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката

Сиропено, захарно
мъркане
ми преде на живота неделите,
и сладко, и зърнесто
право в душите ни цели се.

Канелена есен
се втурва в леглото ми
под езика си скрила е паяче
протяга се нежност
до карамелено сгушена
открила утеха в гнездото си.

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката.
И някак естествено,
до ужас е есенно –
сезонът, когато прощаваш..

 

***
Слънцето разстреля
време за вечерня
времето когато
се обръщат дните
времето защото
вълците са сити,
времето което
си признава съвест
времето откакто
лъган си и лъжеш.

 

Непоправимата

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази – непоправимата.
Толкова много и дълбоко е пусто,
че не търся даже причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва-
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен на пролет.

 

Време за апостоли

Тази рана, в която живеем
и наричаме още Родина,
продължава все още да тлее,
и дори да ни дава причина.

И знам, че измислил Си вечност,
но аз пък се спънах обаче
в онази черта на живота
след която той спира да значи.

И ето ни тук сме, смирени,
пред Теб сме, разбира се, Господи!
Готови сме. Само кажи ни,
че трябват ти нови Апостоли.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Мария Стоева – Мълчанието е разказ с неочакван край

***
мълчанието е разказ
с неочакван край

 

***
в търсене
на причините
се отклоних
в невероятното

 

не мисля за теб
просто
си спомням
погребаните
мисли

 

***
твоите думи
са отговорите
на моите молитви

 

***
обещах ти това
което
искам да чуя

 

***
стъпки
по времето
пак ме връщат
към това
от което
се отказах

 

играеш си
със сърцето ми
както котка с кълбо –
за удоволствие

 

***
неговите причини
не измениха
на неговите чувства

 

***
паднах толкова ниско
че не можа
да ме видиш

 

***
мълчаливи въпроси
ръкопляскаха
на скалъпени
отговори

 

***
ще те забравям –
така както не съм те и запомняла
така както не съм те и мислила
ще си отивам
така както не съм се връщала –
тихо смирено
а после –
с гръм и трясък
ще съм отново
там
където съм била
и не съм била

 

***
въпросите
прошепнаха
безсмислието
на
отговорите

 

***
ако ти не направиш крачката
аз ще направя две –
за да те подмина

 

***
взех си чантичката
и си тръгнах
а той ме дочака
на ъгъла

 

***
важно ли е
къде водят пътищата
щом накрая
все ни събират

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Десислава Събкова – Като скеле, по което се изкачваш

***
Душата ти
е гола
като скеле,
по което
се изкачваш
и преоткриваш
самотата си.

 

***
Толкова ли е трудно,
мамка му?
В свят,
в който
не можеш
да намериш
една работеща химикалка
да намериш човек,
който да разбира
мълчанието ти?

 

***
Чувствам себе си
като Едуард Ножиците –
ти искаш да ме достигнеш,
а аз препречвам пътя
до сърцето си
с глупави предмети,
които за теб
не биха имали значение,
ако ме обичаш.

 

***
Да ме лижеш толкова дълго,
че да заспиш между бедрата ми
и когато се събудиш
да продължиш от където си започнал
само за да гледаш
как се гърча под теб
от наслада.
Пожелай ме
и ще имаш всичко,
защото
аз ще ти позволя
да бъдеш мъж.

 

***
За любовта на една жена
смъртта е
самотен мъж
с обеца на езика
разрошена кестенява коса
и много тъжни очи.
Намира ме
предимно привечер
след залез,
за да ми говори
за любов.
Описва поетично
как ще ме има
ще вземе тялото ми
ще отдели душата
и ще я захвърли при всички останали.
Като най-обречената жена
на най-самотния мъж
се опитвам
да го накарам
да види сърцето ми,
но той се нуждае само от тялото,
за да попие сълзите си
и се превърна в моята смърт.

 

***
Заспивам на пусната лампа
с надежда, че ще отвориш вратата
и ще ми се наложи да ти направя място.
С две възглавници и открехнато одеяло
за всеки случай
може да се объркаш да се върнеш.
Надеждата ми няма да умре
както изчезна любовта ти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ружа Велчева – Меню за бездомници

Болка

Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране
подивели от самота –
моят дом далече в България

 

Съновидения

Под вехтия юрган
старицата насън мечтае –
за Коледа да паднат
през студения комин
топли пантофи,
десетина вафли „Ная“
и лъскава кутия с агнешко
на „Фрискис“…

 

Меню за бездомници

Скитникът и кучето
преглъщат отдалече
трескаво

и чакат последното парче от баницата,
толкова желана
и лъскава от мазнина,
да полети към кошчето…

Останалото
е въпрос на глад.

И бързина…

 

Битие – 2009

Телефоните с отрязани езици
увиснаха
обесени
във лепкавия полумрак
Внезапно ослепеният компютър
сънен прилеп
на порции предъвква
светлината
От тишината
на пълчища
изпълзяха паяците
оплитайки във здравите си мрежи
празната утроба на хладилника
Въздухът отчаян
всмуква
въздишките
на сетната цигара
Пред прага
само бирници
и фарисеи
Една изтъркулила се от скъсания джоб монета
отмерва със насмешка
пътя през пустинята
на времето
И даже не боли
Парализа
Клинична смърт

Безвремие

 

Полет

Цигането –
босо, голо, мърляво,
днес открадна с хитрост
къшей хляб.
Ръсна тил пипер,
две капки олио
и, щастливо,
затупурка там,
по слънчевата стълба,
да го сподели
със гълъбите…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Георги Николов – Поезията убива

КЪЩА МУЗЕЙ „ИНГМАР БЕРГМАН”

Фани и Александър пораснали –
баба и дядо с алцхаймер.
Забравят си чехлите под дивана,
докато играят на криеница във времето,
втренчени в прозореца,
където луната се отразява като магичен фенер.
Забравят си чехлите.
А прислужницата
е все така нежелана персона.

 

ДОСТОЕВСКИ

С брадва да убиеш на книга някаква старица
заради евтините й обеци.
За да не заложиш на рулетката
чистата като брилянт сълза на едно дете.
И да не загубиш.
На книга.

 

ТУРИСТИЧЕСКА ОБИКОЛКА НА КОЛИЗЕУМА

Работници от поддръжката
посипват по арената пясък.
Слънцето блести в очите като гладиаторски щит.
В императорската ложа –
турист с фотоапарат. Вдига палец,
че снимката се е получила.

 

СТРОГО ОХРАНЯВАНИ ВЛАКОВЕ

Храбал
сякаш е обърнал наопаки телескопа Хъбъл,
за да види отдалеч

своята гаричка.

В чакалнята й натъпкан
целият свят.

 

ЗА ВРЕДАТА ОТ ПИСАНЕТО И ЧЕТЕНЕТО НА ПОЕЗИЯ
И КАК ДА СЕ ПРЕДПАЗИМ ОТ НЕЯ

Би трябвало, полезно би било
и човекозащитно някак
на стихосбирките, както на кутиите с цигари,
освен заглавието,
да има и надпис предупредителен:

„ПОЕЗИЯТА УБИВА!”

На задните корици на книжките,
заедно със снимката и творческата справка за автора,
могат да се поставят и гадни картинки
със самоубили се и убити поети,
с една дума трагични: Едгар Алън По – в делириум,
с изкълвани от гарвана му очи;
Артюр Рембо с ампутиран крак
на хамак между два хоризонта;
Силвия Плат под стъклен похлупак,
изпълнен с мъглата на отровния газ;
астралното тяло на Иван Методиев,
подмятано по талвега на смъртта;
Христо Банковски, политащ от един висок балкон
с размахани ръкави на износен балтон;
Яворов с трето око от куршум на слепоочието;
Вапцаров, завързан на релсата за разстрел
като Одисей за мачтата…

„ПОЕЗИЯТА УБИВА, ОСОБЕНО
АКО СЕ ВЗЕМА В СВРЪХДОЗИ!”

Една органична метафора например
може да заседне в тялото като парче от шрапнел
и след време на предизвика неизбежна смърт.
Същото може да причини и една точна дума,
придвижваща се като тромб към сърцето.

„ПОЕЗИЯТА УБИВА!”

Накрая на книжките със стихове
може да се посочи телефона на автора –
за оказване на помощ при отказ от поезия.

 

ЕСЕНИН И АЗ

Казват, че Сергей Есенин
бил машина за поезия,
голяма машина –
нещо като параход с присадени воденични колела,
нещо като комбайн
за бране на четирилистни детелини,
нещо като машина
за произвеждане на есенна мъгла,
като дирижабъл
със заточен в него вятър.
Моята машинка за поезия е по-малка –
нещо като машинка
за свиване на цигари от хвърчащи листчета
с тютюн от лайкучки.

 

КУЧЕТАТА НА И. П. ПАВЛОВ

С първата си сигнална система
кучетата на Иван Петрович Павлов усещат,
че Иван Петрович Павлов
се прибира вкъщи и звъни инстинктивно
винаги два пъти.

 

ПЛЪХЪТ, КОЙТО НЕ НАПУСНА КОРАБА

След сблъсъка плъховете
започнаха да напускат потъващия кораб първи.
Наскачаха в спасителните лодки
преди хората. Само един плъх
остана на палубата, остана дори
и след капитана на кораба.

Бе опитен лабораторен плъх
с висок коефициент на интелигентност,
участвал в много експерименти
и научни изследвания,
както и в други потъвания на кораби.

Той не напусна потъващия кораб.
А и корабът не потъна съвсем,
съвзе се от крена си.
Тогава плъхът, който не напусна кораба,
стана негов капитан.
Само дето корабът бе без екипаж
и пасажери.

 

ПРЪСТЕН ЗА КУКУВИЦА

Като на престъпник
орнитолозите
поставят на крака на кукувицата пръстен,
за да проследят отклонението й
от мярката за неотклонение,
GPS-а й на кукувица.
И така стигат до кукувичето гнездо
с незаконно излюпени яйца.

 

ГОЛГОТА XXI ВЕК

Разпването някак по-хуманно –
на електрически кръст.
(Тръненият венец
вече от бодлива тел.)
И тъкмо да го пуснат в експлоатация,
тъкмо да дръпнат шалтера,
някой се сеща,
че това може да даде на късо
с небето.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Румяна Данчева – Аз съм газта

аз съм газта
а ти – клечката кибрит
и когато ме докосваше
избухвах в пламъци
превръщахме се в огън
и изгаряхме
аз горях поради
теб
ти гореше поради
мен
и сега от нас
остана само
пепел

 

5 без 20

5 без 20
времето пълзи между нас
5 без 20
час на смъртта
5 без 20
раждам се отново
стаята се смалява
5 без 20
пораствам
играя с езика ти
ръцете ти ме възпитават
и първите седем години
минават като седем секунди
5 без 20
времето престава да съществува
пръстите ти с часовников механизъм
застиват върху мен
5 без 20
колана ти хапе по кожата ми
като гърмяща змия
5 без 20
реалността се изкривява
реалността свършва
започва илюзията
5 без 20
затвори очи
това е само сън

 

ще те търся
из измачканите спомени
на топка захвърлени
в ъгъла
ще търся пренебрежението ти
ще търся преградите ти
ще те намеря
ще те превърна в руини
ще те унищожа
и ще те търся

 

***
сърцето ти раздвижва
плаващите си пясъци
и ме поглъща
пулсът пропуква кожата
всеки път когато бавно потъвам
затаила дъх
с прехапани устни
спускам ръце по тялото си
рисувайки с пръсти
твоя портрет върху себе си

 

***
съзнанието се разтяга като локум
превръща се в безформена маса
изтича през устата
цапа
оставя лекета
капе върху мен
отравя кръвта
токсично ме надрусва
промъква се като черна котка
и ме превръща в
твое женско копие
предназначено да убива
всичко помежду ни

 

руска рулетка

играем на руска рулетка
ям огризките
които ми даваш от себе си
чакам куршумът ти
да пръсне мозъка ми
ще натиснеш ли спусъка
да се посипя на хиляди парчета
върху теб
като сняг
от болка

 

нека с теб сме това
което никога няма да бъдем

лежа гола
докато забиваш пръстите си
като стрели в мен
ако уцелиш сърцето
уцелваш в десетката
точка за теб

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ружа Матеева – Снимката ти е кървава маска

***
снимката ти
е кървава маска
в която
миналото и бъдещето
са мъртви
а настоящето скача
от трамплин
в празен
басейн

 

***
татуировката
на гърба ти
е музика
без усилватели
чува я само този
който се е научил
да разбира
кожата ти

 

***
песните нямат текстове
думите вътре са боси
като африкански дечица
ако искаш да ми кажеш нещо
напиши песен сам
и ми прошепни мелодията

 

***
не ми даваш утеха
тя е лукс
за невярващите

 

***
няма слепи съвпадения
и числата
не са математика
скосеният разрез
на съдбата
дели желанието
на две равни
половини

 

***
навън е нула градуса
но се усеща минус четири
защото духа
леден вятър
от твоите кости
към моите
сега и двамата
сме чупливи

 

***
светлината
не е златна
а синя
защото гледа
през ирисите
на небето ти

 

***
разстоянието
е алегория
казваш
затова не вървя
а чакам

 

***
метнах
душата си
в кофата
ти изхвърли
боклука
но пак
не я забеляза

 

***
където свършват
ресните на пердето
започва
рамката на прозореца
през който не скочих
за да изгася деня
а трябваше

 

***
знам
че можеш без мен
затова
настигни влака
който ще те отнесе
от другата страна
на живота

 

***
колко много хора
разбират от живота
в който
ме няма

 

***
никъде
не си сам
каква зловеща
представа
за щастие

 

***
посегнах
да ти пратя
думите си
но се сетих
че не помниш
езика им

 

***
дори не знам
къде си
затова те търся
винаги
в мен

 

***
никой
освен теб не знае
пътя
до дома ми

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016