Кристиан Илиев – Мъртво течение

мъртво течение

на кораба има място
единствено за екипаж
и пътници
екипажът е семейството ми
пътниците са приятели
и познати

на рамото на капитана
има още едно място
то е за мен
като папагал

 

бряг

студът сутрин
е начинът на морето
да ти каже
че не те обича

 

***
разтягам всичките си спомени
като използвана струна
след това свиря на нея
докато с нетърпение чакам
да се скъса

 

бъдещето
ме превърна
в празна закачалка
от гардероба ми
която никой
не използва

 

играем на таблата на дядо ми
преди да те чукам

хвърлям чифт
печеля сърцето ти
но губим играта

 

светлината
си отиде
всяка нощ заспивам
на студения под
от страх
да не се върне

 

еретици

гориш
на клада
в къщата си
или за собствено удоволствие

а аз обичам
да те гледам

 

носталгия

страх ме е от смъртта
която още
не се е случила

 

тихо решение

взел съм пистолет
взех и заглушител
днес ще отида в мазето
където никой няма да ме види
ще броя до три
и ще го оставя на масата
и ще мълча
за да чуя
всичките си
неспазени обещания

 

***
задуши ме с признания
опъни органите ми като акордеон
сложи ми кърпа на очите
и провери дали виждам
дали още свиря
и дали искам да те слушам повече

 

тъмнината
си отиде
онзи ден пак се засякохме
но
ме посрещна като слънце
в летен ден –
светло
нежно
топло
с планове
да ме изгори целият

 

когато ръцете ми са вятър
а очите ти – звезди

ще заживеем
но този път
без пунктуационни грешки

 

любов

погрижи се за мен
преди да ме осъдят
на вечно спокойствие

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Стефани Гончарова – Кома

кома

в дни като този
светът е възпалено гърло
бялото е най-самотният цвят
а ти си твърде близо
за да ми липсваш

 

***
запомни ме с лошо –
ангелите винаги
избледняват първи

 

той не е мъж а херувим
движи се ограничено
в човешкото си тяло
трябваше да знам
че огънят е най-чувствителен
към студ
а тези най-близо до него –
изгарят

 

изчезваш
като коричка на рана
и вместо сълзи
валиш от очите ми
когато светът
е забравил да диша
а викът ти се скрива
в гласа му

 

завещание

от решенията ми ще остане
облак с формата на кон
който някой друг ще оседлае
със задна дата
когато вече съм разпръсната в небето
с по-тънки пръсти
и ще тръгне напред

 

***
погледите ни се срещат
в обща точка над мъглата
разменяме местата на това
което ни дърпа надолу
и продължаваме да падаме –
един до друг
като посока

 

тези нокти които
се впиват в късите дни
и изстискват цветовете като гной
празни празници
далечни близки
а сърцето е балон пред спукване
(като хоризонт от който
само миналото стърчи)

 

***
разбрах че си
мълчание
когато още с първия поглед
каза че ме обичаш

 

живея на ръба
на нечий поглед
където сълзата граничи
с премигване
и се стъмва първо
отвътре

 

***
колко струва
една тъга
взета назаем
и колко често
бъркаш името си
докато се опитваш
да я забравиш

 

***
обичаш ме само когато си тъжен
с всяка усмивка
умирам все по-твоя

 

***
знам че има бог
защото е последователен
в мълчанието си

 

сълзите ни
напояват леглото
хлябът облизва
пръстите които го разчупват
тази сутрин вместо изгрев
гледаме отделянето
на любовта от тялото

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Диляна Велева – Графити

Графити

Тази нощ
някой
се е промъкнал
в сърцето ми
и го е нарисувал
с графити.
Мен и теб
във
райската
градина.
Ябълката
е все още
там.
И само
небето
знае
какво
ще се
случи.

 

Отмъщение

Очите ми –
зрели
черници
откъсни
да
оцветят
тишината
в тебе.
Ден и нощ
по света
да те гонят
докато
накрая
ми ги
върнеш
прогледнали.

 

Смисъл

Ти си моето
летище.
Светиш в мрака.
Тук посрещам
и изпращам
всички мои
желания.

 

Пространство

Отвъд теб
е само
сянката
на вечността.

 

Смърт

Мене ме
няма.
Във теб.

 

Снежинки

Дългият път
на снежинките –
от небето до земята.
Как само коронясват
в края шипките принцеси.
Дългият път на думите –
от теб до мен.
Натрупват пред прага ми
пластове диамантено небе.

 

За теб

Бих ти
дала
даже сянката си.
Да я зазидаш
в основата
на чешмата.
Там при
белите череши.
Така ще
бъда
завинаги
твоята
вода.
И напролет
вятърът
ще навява
цветовете
в мен –
бледорозови,
почти
прозрачни.
И аз ще се
стичам в
теб
като
спасение.

 

Туптене

През
милионите
вечности
ще те настигна.
Забравих да
ти кажа нещо
много важно:
извивките
в сърцето ми
са те запаметили.
Всяко туптене
е повторение
на теб
във мен.
И заедно,
само
заедно
можем
да летим.
Аз в твоето небе.
И ти в моето небе.

 

Предложение

Обича ме.
Не ме обича.
В сърцето
на маргаритката
видя образа на
майка си.
И се затича
по равния
селски път.
И го видя в
далечината.
Стои пред
къщата
и маха.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ради Йовчев – Стихове

Любов по време на апокалипсис

и ако някой ден пандемията
почука на вратата ни
търсейки единствените хора
които не е заразила
ние няма да се уплашим
и ще я поканим да влезе

тя ще се нахвърли върху нас
ще открадне сетивата ни
ще ни остави без обоняние
вкус слух и зрение
и с дяволска усмивка
ще си тръгне мислейки
че ни е убила

тогава ние ще допълзим
в мрака ще докоснем
своите тела и ще докажем
че с едно едничко сетиво
дори и в края на света
само любовниците
побеждават
смъртта

 

Welcome to the jungle

бъди хамелеон
веднъж ми рече тя
а аз си помислих
че ако го направя
ще стана като нея
вечно променящ се
и криещ своя облик

не мерси казах й аз
моят истински дом
винаги е било небето
след което разперих
криле и я оставих
сама на земята

 

Математика на отсъствието

когато бяхме заедно
ти ме научи да събирам
красивите спомени
да изваждам негативните
мисли от главата си
да умножавам миговете
щастие изпитани с теб
и да деля сърцето си с твоето

математиката обаче никога
не ми е била силен предмет
може би затова така и не успях
да реша уравнението
с милионите неизвестни
на нашата раздяла

 

Пиеса

всяка една бутилка
която той счупи
беше аплодисмент
за театъра който
тя му разигра

 

Каталог на самотните души

7-годишно момче търси момиче
с което да събира покемони
16-годишно момиче търси момче
с което да се целува в парка
24-годишен поет търси муза
с която да бъде завинаги заедно
33-годишна жена търси мъж
с работа апартамент и кола
50-годишен мъж търси жена
която да му бъде любовница
67-годишна баба търси дядо
който да цепи дърва през зимата

има толкова много самотни души
а няма нито един сватовник
който да им намери
подходящите половинки

 

***

Свети Валентин.
Изоставено мече
се прегръща само.

 

Творческа криза

той искаше да стане художник
беше превърнал таванската
си стая в малко ателие
и там прекарваше часове
наред с любимите си учители

сутринта посрещаше изгрева
с Моне на обяд играеше
карти със Сезан в следобеда
свиреше на китара с Пикасо а през
вечерта броеше звездите с ван Гог

липсваше само онази жена
която да забрави на слънце
сандвича му с камамбер

 

В сигурни ръце

снощи се напих
но този път
наистина безпаметно
защото исках поне
за малко да забравя
колко много те обичам

на сутринта се събудих
и се огледах
всичките ми вещи
бяха изчезнали
телефона
портмонето
ключовете
часовника
тефтерчето
не след дълго ги намерих
тогава обаче
се пипнах по гърдите
и разбрах
че сърцето го нямаше

усмихнах се
поне едно нещо
бях оставил
в сигурни ръце

 

Plovediv

този град е като паяжина
и в която и посока да отида
спомените ме улавят в своята мрежа

Централна поща все още пази
първите думи които си разменихме
масите в Дървеното потрепват
от целувките и прегръдките ни
а улица Мадара и до днес
не иска да пусне ръцете ни

и докато телата ни пишеха
поезия между четири стени
фонтаните в Градската градина
ни посвещаваха всичките си песни
катинарите на Гребната база сами
се отключваха и потъваха в срам
а Света Петка всеки ден се молеше
да останем завинаги заедно

този град е като паяжина
и всеки път оплитайки се в нея
аз превързвам своята рана

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Лиляна Тодорова – Стихове

***
Когато съм на 30
искам да имам дете с очите на баща си.
Но дотогава има още 9 години,
още 9 кръга от Ада.

 

***
идеалната жена
била с червена коса
в твоите очи
дори кръвта ми е синя

 

***
в лилавото море
на нашите завивки
безпомощно
се давя всяка вечер
държа се за теб
като удавник за сламка

 

***
така е в любовта
когато има турбуленция
не отваряш вратата
да си тръгнеш,
защото ще умрем и двамата.

 

5 нива на скръб

отричане /от себе си/
ярост /към другия/
сделка /с дявола/
депресия /или няколко/
приемане /на поезията/

 

***
бяхме на по двадесет години /5 по 4/
живяхме в доста малка стая /5 на 4/
за жалост ме обичаше пак толкова
5 за 4

 

***
Нямам какво да ти кажа – ми каза.
Обичам те – си замълчах.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Жара Гавран – Стихове

Левски Г

В гетото на дякона
На стария таван
От вар
Чиито дупки от мизерия
отразяват сенките в себе си
В шест лилави цъфнали очи
Увили двете си тела в чаршафи от лайна
Там виждах хилядите образи
На хора край огньове
Съблекли от плещите си
Кожите на роби
Но мисълта ми ги жигоса
И сенките им отново ги погълнаха
и от единствената здрава крушка се
Излъчи
Сътворението –
От Господ чак до Бог

 

Шопска салата

хайку на гърдите ти, трицветна жено
там пише:
харакири – кръв изстинала
мащеха в бяло
и черво от мухъли –
зелено.

 

* * *
Смъртта ми е близо.
Направи си арфа от гласните ми струни.
Набучи отгоре сърцето ми.
Докато танцуваш над ковчега ми,
посвири на нея.
Тя ще ти каже всичко,
което приживе
ме е задушило.

 

***
Откъсни лицето от главата ми,
искам да пипна голите си, кървави мускули
и да усетя как пари,
искам да посвиря на нервите на челюстта си
малко весели мелодии
и да поздравявам хората
по улиците
с песента на истината,
докато им се усмихвам,
и вместо шапка – да им свалям скалпа си.
Съблечи и останалата ми кожа,
закачи я на стената пред леглото си,
и после ме хвани за ръка,
и потанцувай с мен,
докато стържеш месото ми.

Искам да остана само по кокали,
искам да остана само по череп,
нека вятърът ме свири по-добре.

 

* * *
Трупът е седнал удобно на дивана
и натиска клавишите на
космическото устройство с интерес.
А кораба майка отсреща седи
и го превключва.
– Боже, колко много мухи има в душата ти –
замисли се по едно време трупът.
От черната кутия излезна клоунска глава
на пружина:
– Господ е един.
Да нямаш други Богове освен мене!

 

Малката кибритопродавачка

Три клечки кибрит –
по една за отца, сина и светия дух.
От замръзналите крака
се издигат пари
ампутирана вяра,
в които пее гласът на старата жена:
– Отрежи и другите си крайници, чедо,
позволи ми да живея в тебе.
Дай на истината да те сгрее.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Нели Георгиева – Стихове

Владимир

на Задушница
вратите са пълни
с родните хора
които никога вече
няма да минат през тях,
но въпреки всичко
ние ги оставяме
отворени.

в такова време
първо събуждам небето
с ръка
гледам как
децата на двора
берат череши –
Господ затваря така
кръга на живота

после вземам
лист хартия
пиша за Владимир,
говоря си с него на руски
разказвам
как ми беше наставник,
как искаше
да ме защитава,
но сега
него го няма
а аз мога само
да се моля.
и всичко това
от страх
че ще ме забрави,
и няма да ме познае
някой ден
на вратата.

 

История

разказвам ти,
как ирисите ми
побеляват без теб
и колко босилек
има във въздуха
когато ме целуваш.

твоите белези
носят форма
на цвете,
а кожата правят
с аромат,
с история,
която пишем
заедно,
за да знаят
раните,
че ти си моето
послушание
към Господ.

 

Стигма

чиста
като смокиня отвътре
същата бенка
от вчера
днес е стигма
по пътя
към съзвездието,
което ще нарека
на теб.

 

Смелостта и свободата

е да опитомяваш болката
с лист и писалка,
звучен джаз,
кафява захар
и раздвоение на личността
докато прагът на търпимост
прилича на синусоида
без обезщетение
за напомнянето,
че има смърт.

 

Фантастично

въобще
реалността изкушава
да открия
къде е пътя
към космоса
както Жул Верн
е отишъл
до края
въпреки всички
пороци на сърцето,
които
спират въздуха
всяколко.

 

Върху Борис Виан

Дишай какво чувствам,
миговете, които ни остават
са прекрасни
като прегорелите водорасли на Виан
в края на лятото
когато
по морето вече се усещат
ръжда и орхидеи,
от пътя
от кръвта
и всички други наслаждения
към които води
първата следа на превземане,

a следващото очакване
оттатък очите
ще брои бялото
като дете, което подскача
и тича след гълъбите
нагоре
където са
миговете, които ни остават
и прегорелите водорасли на Виан
толкова прекрасни,
че спирам
когато ги видя
само за да ти кажа:
Дишай какво чувствам.

 

Посветено

замълчах и подхвана
широкия пулс
на зениците,
отворени
отровени
да блъска по твоите
кръвоносни съдове
пълни с утаено помнене
жълто-красиво от сяра.
после продължи да ме води,
спира,
насочва
като малко момиче
което се учи да танцува
върху стъпалата ти
и от страх да те пусне
не слиза на земята,
заради пристъпи
полюси
прояви
на болка
от движението
на Живота
където има твърде малко
място
за обичане
и твърде много
свят
за едно Малко момиче
без стъпала,
върху които да танцува.

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Валентина Йоргова – Стихове

***
Разболяхме света
от тежка шизофрения,
в невменяемостта му
сме огледални отражения
на онези,
които сме създадени
да бъдем.

 

***
Първата крачка
към теб
е последната,
с която стигам
до себе си.

 

***
Противоречията
във вселената
на Бог
са чернова
преди да се родя.

 

***
Кървя
заради ръбовете ти,
създавам си цветна вселена.

 

***
Телефонът
ще помълчи
с разстоянието ни,
по-дълго е
от между двете слушалки.

 

***
Парадокс сме
от влюбени антоними.
Вселената
не е раждала
по-голяма загадка.

 

***
Не бягай.
Любовта не гони,
но липсата й чака.
И хапе.

 

Обич

Дори, когато съм
свита
до точица,
виждаш в мен
величие
без предели.

 

***
Галя ти мрака,
гушва се в мен
послушно
и мърка като котка,

не ме е страх
от нокти и белези,
любовта ги прави
красиво
красиви.

 

***
Ти си мое огледало,
аз – твое:

никой никого
не вижда истински,

само изкривени отражения.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Тереза Петрова – Стихове

***
да те обичам е като
да запаля цигара и да я пуша наобратно

 

***
забождам те с кламер към себе си
но сутрешния вятър е по-силен от реалността

май трябва да пробвам с телбод

 

***
заведи ме на театър
където и най-добрата пиеса
ще завижда на изкуството
което създават устните ти върху моите

 

***
Напий ме
нарисувай ме
по гърлата на
бутилките
които мислено
пия с теб
тази вечер
за да ти кажа
истината
за липсата ти
скрита в мен

 

***
душата си скрих
в стрелките
на часовниците ти,
защото както казваш
времето е сила,
която проклинаме често,
а аз нямам нищо против
да проклинаш мен,
когато бързам с времето,
а ти закъсняваш.

 

***
не ми казвай какво да правя
ще ти направя напук
ще те искам двойно
ще валя
ще те създавам

не ми казвай какво да говоря
ще мълча тройно
само ще дишам
и ще е достатъчно
да те боли

 

***
може би
в някой друг живот
ще изпреварим времето

 

***
Ако алкохолът можеше да запали разстоянието помежду ни
щях да стана алкохоличка.

 

***
бих обичала егоизма, от който сърцето ти се храни

бих обичала червивото в душата ти
бих обичала ада на живота ти

бих чувствала мислите ти
бих дишала самотата ти

бих се превърнала в тъмнината, в която живееш
бих станала маска, която да носиш в понеделник вечер
бих изиграла ролите на игрите ти

бих избрала да те обичам
въпреки теб

и въпреки навика ти да ме убиваш

 

***
имам синини по сърцето
от ударите на твоето

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Василия Костова – Стихове

Чайки

Не е толкова трудно да видиш земята
с белите й скали и трева, и кристали,
стоейки на соления нос над водата.
Не е толкова трудно да прогониш летящите чайки,
идващи като викинги от шведския бряг,
щом стоиш на соления нос над вълните.
Крилата им сърдито докосват брега.
Без блясък пера се разпръскват по пясъка.
И само за час или два, на върха на света
не е толкова трудно да бъдеш със себе си
на соления нос над водата.

 

***
Сърцето ти издиша
В ритъма на баркод
Върху консерва риба тон,
В която ме няма.

 

12 етаж
всъщност перваза на прозореца ми
скачам и очаквам
да се ударя поне този път
да заспя в прегръдката
на изсипалите се
легло полутленни останки;
и този път се приземявам
в твоите думи, които
безгрешно отмерват
разстоянието до земята.

 

***
Отровни цветове
поникват на местата,
по които някога сме стъпвали;
пръстите достигат
еднопосочен уличен край;
а математиците се примиряват,
че уравнението не винаги има решение.

 

***
Думите са изправени
по азбучен ред
на разстрел пред
стена груби тухли.
Нищо не се чува
от задния двор на казармата;
само удар след удар,
все по-тъп удар след удар,
челна кост върху сплав
на пот, кръв и кал.
В червено обагрени мозъци
след всеки нов сблъсък.
Ако не мога да те имам
в задния двор на казармата,
ако ударите са глухи,
не мога да лазя нагоре.
Не можем да бъдем
върху празните пътнически
вагони в едно време.
Не мога да драпам
през кал и през кръв,
през бебешки плач,
през водни каньони
без въжета;
не мога да гледам
врагове да разкъсват
шевове тъкан;
не мога да спирам лавини;
не мога да застана
на пътя на зимата.
В задния двор на казармата
не мога да бъда със себе си.

 

***
Четеш Ницше сред паяжините на душата си;
пускаш Слави, за да не е самотно,
полу-чалга заглушава тишината,
в която танцуваме валс върху бетон.
В банята пускаш водата,
пускаш всичките електроуреди,
трупаш сметка за ток, докато
се унасяш в следобедна апатия;
забравяш да се молиш за другите.

 

***
Ако писателите и рапърите
и преподавателите
и шумните спиритуалисти
и техните крясъци
знаеха отговорите,
щяха да се отдръпнат завинаги.
Да убият римите и безмълвни
да хванат коси и да тръгнат към нива,
да смилат доволни сухия залък
и да изваждат влажни деца
от безжизнената почва.
Но не знаят.
И никога няма да знаем.
Не се крием в полето и не раждаме
здрави, спасителни деца.
Наша е само купчината хартия,
галила чуждите твърди мазоли,
които
са знаели повече,
са знаели всичко.

 

***
Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
обикалят в кръг,
хартиените хора не спират
за поздрав; не им е дългът
да са топли през хладното
гражданско пладне;
учтиво да предлагат дъждобран,
когато стрехите запеят
и не спрат; да бъде избран
случайно поздравеният пътник,
на който отказват посока,
не им е дългът.

Понякога тихи и пусти
като улиците, по които
чертаят траектории,
хартиените хора не спират
за сбогом.


списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016