Никол Димитрова – Магията на една цигара

Магията на една цигара

Паля я, бавно я докосвам с уста и си
дръпвам. Усещам как дъха й прекъсва моя. Изпълва
ме с пушек. Целувката й ще бъде моята последна –
суха, но нежна.

 

На Д.

Беше вечер без луна,
а въпреки това виждах луната в очите й.
Лунните лъчи бяха вплетени в косите й,
а звездите бяха мен.

 

Той

Гледам те, разглеждам те – син си.
Очите – прозорец,
устните – кафе,
езика ти – цигара,
самия ти небе си,
златен небосвод свети душата ти,
осветява и най-тъмната ми уличка,
защото сънят ми мечта е утро като това.

 

Муза

Музата ми идва на топли и студени вълни и ако всичките
мъже на света ме оставят заради нея, няма страшно,
защото водката ще утоли всичките ми жажди.

 

Въображение

Още чувствам устните ти оставили следа по тялото ми.
Пръстите на ръцете ти,
грубо разкъсващи външността ми – още сънувам ги.
Усещам теб, сънувам душата ти, чувството за теб и твоята
страст не ме напуска.

 

Ти

Гол живот и оголени книги с разголени страници и
истории без дрехи

разказващи по-чисто от твоята уста – вече и в
библиотеката.

 

Когато съм с теб

Винаги имам какво да кажа, но ако не мисля това което мисля,
защото „обичам те “ са две прости думи, а как един глагол
показващ състояние и лично местоимение може да съдържа
толкова много чувства.

А ти, ти си океан, син и зелен и виолетов като в космос, море със
светулки покрито и залято от самота.

Красив като самодива убиваш ме с погледа си и къпеш ме гола в
твоя воден басейн.

Наобиколи ме и танцувай върху сърцето ми с обувки на шипове
докато не се смачка и не знам дали очите ти са студени или ме
парят като горещ пламък вода.

Не зная кога ще ми дадеш да си дръпна като от цигара от душата
ти и дали ще си дръпнеш от моята и ще изпълниш дробовете си с
мен или ще ме отблъснеш отново.

А да не знам какво знам и да не ми харесва какво не мисля, не
знам да не знам и не мисля да не мисля и така ще е докато се губя
в теб.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Светлина Фотева – Човек свиква със студа

***

човек свиква със студа
като бездомните кучета
човек не е длъжен
да бъде сред другите
приетата самота е свян и смирение
затваряй вратите
към своите навици
изгони псетата
които те ръфат да бъдеш в глутница
и макар в теб да е ледено
епически болно
изпий няколко глътки вино
и сънувай мечтите си

 

***

на нова година
въздухът е наситен с отсъствия
излизам на балкона
както съм го правила безброй пъти
в главата ми
телефони на уж приятели
плюя фасове от много цигари
един клошар си купува подарък
от кофата за смет
квартален пияница
пее за дядо коледа
вместо да се хвърля
през перилата
лягам преди полунощ
пълна със спомени

 

***

любовта ми е картина в охрено жълто
блясък на сняг
скърца под нозете
когато рисувам
четката ми удря маслиновите дървета
в райската градина
питам се
да бъда ли с теб или не
чувствата казват да
разума не
желанието боли
Ван Гог е изпускал четките
от ръцете си
там
сред жадните глави на слънчогледите

 

Испания

На кръглия площад в Памплона
в петък се изсипват бикоборците
Разпъват се сергии с плодове
Кафетарии отварят врати
На ъгъла
в бара
испанци пият бира
В ресторанта
дървените маси
лъщят от лактите на южняците
Гордеят се с Гауди
Барселона е наблизо
От прозореца на хотел „Бяла перла
с Ерика
Виждаме конкистадорите
После…в кръчмата
на масата
където Хемингуей
е дишал гениално вдъхновение
смес от гозби и бича кръв
подправки и лютиви изпарения
ще пием с нея чай
А вечерта
ще ни затвори в окото си

 

***

опитах да стигна окото на бога
невъзможно
питам се
има ли същност която се достига
с разум
или всичко е относително
ние сме само пътници
минали за малко през пътя
търсим нещо
а не знаем какво е
оплитаме се в
схеми закони норми
остава спомен в другите
мястото на което сме били накрая
мъртвата птица поемам
в ръката си
гроб преди земния

 

***

удариха с камък очите на звяра
сега не вижда добре
но плаче
и е по-добър с
птиците
котките
кучетата
и с човеците

 

***

носи тялото си като черупка
срамува се
знае
всички
виждат несъвършенствата
мълчи
затворена в себе си
неразумни са сълзите
все по-лошо ще става
плодовете имат една история
загниват

 

***

небето явно не ми дава знаци
вселената не ме предупреждава
за
скъсаната връзка помежду ни
защото
тази вечер есенна и топла
се срещаме
в средата на циганското лято
сред пеперудите на щастието
и мушиците на някаква досада
защото
в пиршеството на вселената
климатът е само настроение
и ние задвижваме природата
само когато не сме заедно

 

***

на свети валентин
от скъсания джоб на живота ми
скача
призрак на любов
но не вярвам в илюзии
сърцето
отдавна е клошар
и ще чакам
другия

 

***

отварям и затварям прозореца
за мен са две действия
в права линия
за другите – кръгово движение
само мравките и гълъбите
ме разбират
знаят че баланса на природата
не е в кръговото движение
а в спиралата
затварям
отварям
и отново
вземам чашата
гневно удрям
частици от стъклото
се посипват по паважа
вече всички ме аплодират

Стихотворения от книгата „Метафизика на любовта и раздялата“ ( ИК „Жанет 45“, 2016)

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Ива Спиридонова – No fear

No fear

Страхуваше се
някога
от тъмното
у себе си.
Да не погълне
хищно мене.

Сега съм там.
А ти – свободен.

 

Криеница

Така добре
се скри от себе си,
че постоянно
те откривам
в мене.

 

Религия

…а устните ми
рана
върху дланта
на Господ,
който те
покръсти.

 

Предвидливост

Преди лягане унищожавам
сънищата с тебе,
за да мога да достигна
края на нощта.
Утрото е предвидимо.

 

Сутрин

Аз пак закъснявам,
понеже избързах
да стигна навреме
в душата ти.

 

Зависимост

Ти си сянката
на всичките ми
полети
без която,
ще съм болна
от безплътност.

 

Усмирителна риза

На любовта ни ризата е бяла.
А по статут е усмирителна.
Възкръсването в лудостта
е смисъл.

 

Вярност

…а цялата оставаща любов,
когато някога ще правя,
ще бъде само с теб.

В пространството,
където ще останем.

Между устните.

 

***
Тъгата е зараза,
прихваната
от случване
на невъзможното.

Мечтателите –
нейни жертви.

 

Тиха война

Ръба на устните
по-остър
след всички
премълчани
многоточия.
А раните ни
стрелят
с удивителни
виновните
за тази
споделена
лудост.
….
Понеже искаме
да изговорим
с действия
желаните
глаголи.

 

***
Нямаш сянка
и място под слънцето
ако в Някой
не си
у дома си.

Вратата
отворена.

 

***

/ По дъртия мръсник
Хенри Чинаски и неговия
„близнак“ Чарлз Буковски
/

На хиподрума на живота
със теб сме куците коне,
които в крайна сметка
ще спечелят.

Не бой се.
Заложи на мене.

 

***
Не ме питай защо пиша!

Това е единствената
форма на любов,
която мога да ти давам
ненаказана.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Елена Вълчева – Когато викът стане толкова силен

***
Когато викът стане толкова силен,
че се изгубва в пространството,
когато самотата е толкова осезаема,
че парализира сетивата,
когато раната е толкова дълбока,
че краят й е началото.
Тогава ще разбереш защо мълча.

 

***
Всяка илюзия
бе ново перо
в конструкцията на крилата ми.
Имаше два варианта –
да полетя и
никога да не се върна
или перата да натежат
и никога да не се извися.

 

***
На лъжата краката са къси,
а тя бе дългокрака лъжкиня.
Спускаше сладките думи и
като рибарска мрежа омотаваше
душата в поза митична на
пълно бездихание.
Трите желания не съществуват.

 

Sangre Azul

Спускаше сините си коси
право в артериите на сърцето ми.
Синята кръв шуртеше от миглите ми
и се сливаше с небето.
Мъглата обгръщаше болните ми въздишки.
За аристократ имаше прости маниери,
не знаеше как се обича.

 

***
Стъпките напомнят
тиктакането на часовник.
Колкото повече се приближавам до теб,
толкова по-малко време
ти остава.
Няма те.

 

***
Стъпваш накриво,
падаш от пътя.
Не разбирам защо
животът напомня
ходене по въже.
Не съм акробат.
О,бес(их)ове(се) мои

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Лили Йорданова – Ти си повече от Лолита

***
Утехата не я намерих
на дъното на чашата.
Намерих я в пясъка
на морето.

 

„Ти си повече от Лолита“
Не разбрах тези думи,
когато ги каза,
не осъзнах грижата, която
имаше в тях.
Бях просто дете, което
порасна пред очите ти.
И те обичаше.
Не посмя да ме докоснеш,
с ръце, но с поглед го правеше.
Други цапаха душата ми, пречупиха цветята, които ти засади, но твоите цветя
са вечни и след
най-студените зими, отново цъфтят.

 

***
запали печката
ще направя
кафе на джезве
ще седнем по турски
на старата черга
няма кой да ни намери
не бързаме,
животът ще ни изчака
така както ние го чакахме
да ни срещне отново

 

***
в съня си
ще тръгнеш
да ме търсиш
и когато ме
откриеш
ще се събудиш
с празнина
в душата

 

***
Не е нужно
да те виждам,
за да те
усещам.

 

***
Спрях да те търся,
защото знам, че
не искаш да те
намеря,
но понякога,
не съзнавайки
гледам хората,
за да намеря
твоето лице,
да срещна пак
твоите очи, усмивка.
Напразно,
защото си
незаменим.
Спрях да те търся,
но искам ти
да ме намериш.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Ванеса Димитрова – Работя усилено върху вътрешното си самоунищожение

***
Работя усилено
върху вътрешното си
самоунищожение.

 

***
По Коледа ставали чудеса.
Цяло чудо е,
че дишам без
Теб!

 

***
съжалявам
и за нещата които направих
и за тези които не съм
съжалявам за лошите думи
за това че не само думите бяха лоши
за това че тъмната ми страна бе по-ужасяваща от мрака
за болката която причиних
и за тази с която довърших себе си
наказанието ми бе жестоко
не колкото мен
но достатъчно за да изгубя всеки атом
който кара устните ми
да са в скоби

 

***
Ограничи влюбванията
поне
до броя на животите си.
Щастието – до броя на вдишванията.

 

Сделка

за да те обикна
трябва да ми дадеш
нещо повече от външната си красота
нещо повече от тялото си
за да те обикна
дай да поделим сърцата си
за вечеря

 

***
толкова съм беззащитна
защото човекът от когото трябва да се пазя
се крие
в мен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Росица Бакалова – Революционно ноктюрно

Революционно ноктюрно

Времето ни се надсмива –
няма нежни революции
в очите на удобно лудите
не се разсъмна
когато спря да ни боли,
болеше най-безумно
в етюдите на болни вестници
плениха всички знамена
Богоявленски.

 

Мадам Бътерфлай

Жените плачат пеперудено
подир децата си, за свойто пладне
ръцете им са празни до безумие
изгарят в пазвите им клади.

Над тях жените пеперудени
опашката на времето ще сготвят,
ще срешат спомен в миглите на лудите
и кладенецът ще удавят в локва.

Със длани пеперудени жените
петичката целуват на сърцето
разплакват Господ в другото му някъде
и върху устните им става светло.

 

Смокиново сладко

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката

Сиропено, захарно
мъркане
ми преде на живота неделите,
и сладко, и зърнесто
право в душите ни цели се.

Канелена есен
се втурва в леглото ми
под езика си скрила е паяче
протяга се нежност
до карамелено сгушена
открила утеха в гнездото си.

Смокиново сладко в
тавата на мама
погълна очите на котката.
И някак естествено,
до ужас е есенно –
сезонът, когато прощаваш..

 

***
Слънцето разстреля
време за вечерня
времето когато
се обръщат дните
времето защото
вълците са сити,
времето което
си признава съвест
времето откакто
лъган си и лъжеш.

 

Непоправимата

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази – непоправимата.
Толкова много и дълбоко е пусто,
че не търся даже причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва-
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен на пролет.

 

Време за апостоли

Тази рана, в която живеем
и наричаме още Родина,
продължава все още да тлее,
и дори да ни дава причина.

И знам, че измислил Си вечност,
но аз пък се спънах обаче
в онази черта на живота
след която той спира да значи.

И ето ни тук сме, смирени,
пред Теб сме, разбира се, Господи!
Готови сме. Само кажи ни,
че трябват ти нови Апостоли.

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Мария Стоева – Мълчанието е разказ с неочакван край

***
мълчанието е разказ
с неочакван край

 

***
в търсене
на причините
се отклоних
в невероятното

 

не мисля за теб
просто
си спомням
погребаните
мисли

 

***
твоите думи
са отговорите
на моите молитви

 

***
обещах ти това
което
искам да чуя

 

***
стъпки
по времето
пак ме връщат
към това
от което
се отказах

 

играеш си
със сърцето ми
както котка с кълбо –
за удоволствие

 

***
неговите причини
не измениха
на неговите чувства

 

***
паднах толкова ниско
че не можа
да ме видиш

 

***
мълчаливи въпроси
ръкопляскаха
на скалъпени
отговори

 

***
ще те забравям –
така както не съм те и запомняла
така както не съм те и мислила
ще си отивам
така както не съм се връщала –
тихо смирено
а после –
с гръм и трясък
ще съм отново
там
където съм била
и не съм била

 

***
въпросите
прошепнаха
безсмислието
на
отговорите

 

***
ако ти не направиш крачката
аз ще направя две –
за да те подмина

 

***
взех си чантичката
и си тръгнах
а той ме дочака
на ъгъла

 

***
важно ли е
къде водят пътищата
щом накрая
все ни събират

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 2, януари, 2017

Десислава Събкова – Като скеле, по което се изкачваш

***
Душата ти
е гола
като скеле,
по което
се изкачваш
и преоткриваш
самотата си.

 

***
Толкова ли е трудно,
мамка му?
В свят,
в който
не можеш
да намериш
една работеща химикалка
да намериш човек,
който да разбира
мълчанието ти?

 

***
Чувствам себе си
като Едуард Ножиците –
ти искаш да ме достигнеш,
а аз препречвам пътя
до сърцето си
с глупави предмети,
които за теб
не биха имали значение,
ако ме обичаш.

 

***
Да ме лижеш толкова дълго,
че да заспиш между бедрата ми
и когато се събудиш
да продължиш от където си започнал
само за да гледаш
как се гърча под теб
от наслада.
Пожелай ме
и ще имаш всичко,
защото
аз ще ти позволя
да бъдеш мъж.

 

***
За любовта на една жена
смъртта е
самотен мъж
с обеца на езика
разрошена кестенява коса
и много тъжни очи.
Намира ме
предимно привечер
след залез,
за да ми говори
за любов.
Описва поетично
как ще ме има
ще вземе тялото ми
ще отдели душата
и ще я захвърли при всички останали.
Като най-обречената жена
на най-самотния мъж
се опитвам
да го накарам
да види сърцето ми,
но той се нуждае само от тялото,
за да попие сълзите си
и се превърна в моята смърт.

 

***
Заспивам на пусната лампа
с надежда, че ще отвориш вратата
и ще ми се наложи да ти направя място.
С две възглавници и открехнато одеяло
за всеки случай
може да се объркаш да се върнеш.
Надеждата ми няма да умре
както изчезна любовта ти.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016

Ружа Велчева – Меню за бездомници

Болка

Прозорец, цвете и котка
ослепели от взиране
подивели от самота –
моят дом далече в България

 

Съновидения

Под вехтия юрган
старицата насън мечтае –
за Коледа да паднат
през студения комин
топли пантофи,
десетина вафли „Ная“
и лъскава кутия с агнешко
на „Фрискис“…

 

Меню за бездомници

Скитникът и кучето
преглъщат отдалече
трескаво

и чакат последното парче от баницата,
толкова желана
и лъскава от мазнина,
да полети към кошчето…

Останалото
е въпрос на глад.

И бързина…

 

Битие – 2009

Телефоните с отрязани езици
увиснаха
обесени
във лепкавия полумрак
Внезапно ослепеният компютър
сънен прилеп
на порции предъвква
светлината
От тишината
на пълчища
изпълзяха паяците
оплитайки във здравите си мрежи
празната утроба на хладилника
Въздухът отчаян
всмуква
въздишките
на сетната цигара
Пред прага
само бирници
и фарисеи
Една изтъркулила се от скъсания джоб монета
отмерва със насмешка
пътя през пустинята
на времето
И даже не боли
Парализа
Клинична смърт

Безвремие

 

Полет

Цигането –
босо, голо, мърляво,
днес открадна с хитрост
къшей хляб.
Ръсна тил пипер,
две капки олио
и, щастливо,
затупурка там,
по слънчевата стълба,
да го сподели
със гълъбите…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 1, декември, 2016