Ивайло Мерджанов – стихове

***
да те забравя
и да вървя напред
означава да те чакам

 

окончателност

никакви наркотици
не могат да ми дадат
това което ми взе ти

 

егото е обречено

ако чакаш слънцето да
изгрее заради теб
ще разбереш че нощта е
безкрайна

 

любов

душата ми е некролог
на който пише
твоето име

 

каспар давид фридрих

ти си черната птица — любов
върху надгробния кръст на живота ми
отлитай
когато влиташ в душата ми като истина
когато загракаш упоително и тревожно
когато разперваш крилете си от мрак
отлитай
зовях те
от кристалното ядро на добротата си
зовях те от златните клонки на душата си
зовях те от небесния замък
на неразрушимия си дух —
но сега ти казвам само
отлитай

 

с един изстрел

да обичаш –
да убиеш двама

 

сбогом кажи

литературата
не просто свързва
тя разделя

 

онтология

търсиш любов
намираш поезия

 

изгрев над пустинята

знаеш ли
сърцето ми
е фараонска пирамида –
ограбено е преди три хиляди години

 

краят на войната

времето за война е изтекло
преди да се завърна
ти отдавна победи
а аз още не съм проплакал
за пръв път

 

***
целият мрак и тъма
на вселената
са просто някакъв стар килер
в който
Господ още не е сменил
изгорялата
крушка

и горко ни
когато това
стане

 

***
без теб и най-белият ми стих е черен –
като липсата ти
като забравата и нощта
като смъртта

но реалността
няма нужда от описания
остави тази игра на децата и телата ни
остави я за онези
които имат надежда вяра звезда
но нямат любов

 

***
червеният лак
червената коса
червеният цвят
на кръвта ми

далтонист
като всички мъже

 

охлаждане

ако писателите поетите
драскачите и авторите
знаеха истината –
щяха да млъкнат
завинаги

Стефан Гончаров – стихове

меланхолия

бих дал всичко за теб
но не знам какво ще правиш
с толкова много
тъмнина

 

***
не познавам човека
в който се превърнах
но гласът ми трепери
всеки път когато
сгрешиш името ми

 

***
слухът е глас
изгубил способността си
да наранява

 

***

смъртта
не се чака
само се натрупва
като мръсна сълза
в затворено око

 

любов от пръв поглед

да видиш някой без дрехи
и да го гледаш
в очите

 

семейство

издълбай сърце
на гърдите си
и предай нататък
ножа

 

***
всяка пейка
върху която
съм плакал за теб
вече гние

 

амнезия

забравям дните в които
дори циментът крещи
а ти стоиш
с гръб към мен
и слушаш

 

***
сигурна ли си
че не обичаш
някой друг
който прилича на мен
и вече си го срещнала

 

***

вината расте в мен
като дете в ръцете на педофил
и дърво на дъното на небето
като облак неспособен
да извали кръвта си

 

***

котката изчезва
в тъмните ъгли на стаята
като ръцете
които плъзгам
по тялото ти

някой ден ще се изгуби
като мен

 

хищници

опитоми ме
няма да избягам
ще ям цветя в утробата ти
цял живот

 

***

изправи се в мен
има място
няма нужда да пълзиш
и да се увиваш
като змия около костите ми
да гледаш от ниско
как смъртта
хвърля сянка
във формата на сърцето ми

Васил Прасков – Няма живот след любовта

няма живот след любовта
никой не се е върнал оттам
за да разкаже

 

доживотен затвор

ще те убия в себе си
и ще те излежа
на различни места
с различни хора

 

***
всеки стих
е сбогуване с поезията
отдалечаване от думите

мълчание

 

***
хората са
поети без поезия
живеят без живот
умират без смърт
обичат без любов

 

невъзможната любов

знаеш че пътя към леглото ми
минава през поезията
а към сърцето ми –
през смъртта

и винаги избираш живота

 

всяка сутрин светът е отново на своето място

винаги когато
минавам покрай надписа
люлин мрази мвр
се успокоявам
за природата на нещата

 

смърт в люлин

в тази стая започва тишината
а когато отворя прозореца никой не скача
(свършват педерастите
свършват наркотиците)
кой ще ме избави от тялото на тази смърт
и ще ми даде твоето

 

***
поезията е болест
предавана по полов път
не се умира
но и не се живее дълго
а лекарствата са безплатни

 

не искам
да те чукам
докато смъртта ни раздели

не искам
да оставям белези
по душата и тялото ти

не искам
да те връзвам
и да те бия

не искам
да те душа
докато си с белезници

не искам
да свършвам
дълбоко в гърлото ти
нито на лицето ти

не искам
да пикаеш върху мен
нито да сереш в устата ми

не искам
да не се къпеш няколко дни
преди да свърша
на потните ти стъпала

не искам да стискам зърната ти
докато ръката ми прониква
дълбоко в тебе

не искам
да стигам през джи точката
до сърцето ти

не искам
да кървиш
нито да плачеш
от болка и удоволствие

искам
да погледна в очите ти
и да видя смъртта си

 

прайд

ако имах дъщеря
щях да я кръстя
калин терзийски
щеше да стане
хетеросексуална
православна
алкохоличка
сутрин щяхме да ходим на църква
после цял ден да пием
и пишем поезия
нощем щеше да е наше
царството небесно

 

лайфстайл

ремарк преписва
от августин

пайнер преписва
от августин

господинов преписва
от августин

аз преписвам от господ

Дом

Аз, Владимир Сабоурин, роден от майка българка от македонски произход и
баща кубинец от френски произход, декларирам, че

мразя българския дом, началото и края на всички злини, майка на насилието,
властта, отчаянието
мразя майка си, която намери, избра, изплащаше този дом
мразя баща си, който остаря в него
мразя смъдящата сладка рана Македония
мразя неоколониалната позорна франкофония.

Мразя притежаващите собствен дом, собствениците на недвижими имоти.
Мразя обитаващите Оборище.
Мразя умиращите у дома.

Горко им.

Блажени живеещите под наем.
Блажени живеещите по общежития.
Блажен незримо, неведомо, непостижимо пребиваващия сред нас в последната
Надежда.

Блажени умиращите по болници.
Блажени умиращите в старчески домове.
Блажени направените на препарати.

Защото тяхно е царството небесно, небето над София.

Владимир Сабоурин