Ан Секстън – Невежият поет

Борислав Янев, Фигура 2, 30х27см.

 

Моят женен любовник

Тя цялата е тук.
За теб усърдно се разтапя,
от детството те е пленила,
от училището, от стоте ти фаворитки.
Тя винаги била е с теб, любими.
Перфектна е наистина.
Да, фойерверк е скучен, проблеснал във унилия февруари,
тя истинска е като тенджера чугунена.
Признавам си, че бях прехо̀дна.
Аз бях обекта на страстта ти. Онази лодка с
алени платна в пристанище попътно.
Косите ми набързо ще излетят
като цигарен пушек от прозореца автомобилен.
Необичайна съм – парченце мида в необикновен сезон.
Но тя над всичко е. Това, което ти е нужно.
И най-доброто. Това е притежание.
Това е практика, тропически растеж.
Не е експеримент, то е хармония.
Греблата движи тя и превключвателя,
и дивите цветя в прозорците накисва сутрин,
до обед – грънчарско колело върти
и три деца ще доведе на двора под луната,
три херувимчета в картина нарисувана от Микеланджело,
направил е рисунката тогава с краката си
в ужасните си месеци в параклиса.
Навсякъде като погледнеш все висят деца
като балони от тавана.
Вечерята ви после поотделно на всеки ще пренася
през коридора, с глава приведена, с крака послушни,
лицето ѝ възбудено от детски песнички и сънища.
Аз твоето сърце ти връщам, мили
и разрешение ти давам за:
да се завърнеш вътре в нея,
и да пулсираш озлобено във калта,
за кучката ти давам разрешение, за земните ѝ рани,
за да заровиш миниатюрната червена рана, която ми нанесе,
за бледото трептене на светкавицата под реброто,
и за пияния моряк отляво, и за коляното на майката, чорапите, и за жартиера, за телефонното обаждане във полунощ.
И щом започнеш с ръце да стискаш нейните гърди
и смъкнеш портокаловата панделка в косите ѝ
ще отговориш на обаждането ми, най-любопитното предизвикателство.
Защото тя е гола и единствена в нощта.
Това сте ти и твоята мечта.
Изкачвай я стъпало по стъпало, тя е монумент.
Гранитна е.
А аз съм само акварел –
боите ми ще можеш да измиеш.

 

Целувката

Устата ми цъфти до кръв като порязана.
Годината премина със обиди в мрачни нощи
и няма със какво да се запомни, а само лакти, груби коленѐ, кутии с нежни кърпи Клиникс, обидни думи: ревла, ревла, ти си глупак!

Довчера тялото ми беше безполезно.
Сега по ъ̀глите се къса,
и роклята на Мери, старата, разкъсва възел подир възел.

Виж! То е изпълнено със страст
и сякаш преминава през дефибрилатор.
Живее! Възкресение!

То беше лодка дървена преди,
забравена самотна на брега, безцелна безполезна,
не морската вода, а пясъкът под дъното лежеше,
безцветна, избеляла
и нищо повече от купчина дъски. Ти я издигна на вълните,
обгърна я с любов.
Избра я.

Сега опънатите мои нерви чувам като музиката на оркестър.
След дългото мълчание – днес барабаните и струните играят.
Ти го направи.
Е, просто ти си гений в работата. Влязъл в огъня
любимият ми
композитор.

 

Невежият поет

Може би земята плува.
Не знам.
Може би звездите са малки дупки във вестника,
прорязан от гигантски ножици.
Не знам.
Може би Луната е замръзнала сълза,
Не знам.
Може би Бог е само нисък глас,
за да го чуят глухите,
Не знам.

Може би аз съм никой.
Вярно, имам тяло,
и не мога да се измъкна от него.
Бих искала да се отделя от главата си,
но това е невъзможно.
Написано е на плочата на съдбата,
че съм заседнала тук, в тази човешка форма.

Така е,
бих искала да споделя проблема.

Звярът заседна в мен,
сграбчи сърцето ми
големият рак.
Бостънските лекари
вдигнаха ръце.
Опитаха със скалпел,
игли, отровни газове и други подобни.
Ракът е още там.
Той тежи много.
Опитвам се да го забравя и да си върша работата,
да готвя броколи, да отварям книги,
да си измивам зъбите и да си връзвам обувките.

Опитах с молитви,
но щипците ме сграбчват по-здраво
и болката се усилва.

Веднъж сънувах,
може би е сън,
че ракът е моето невежество за Бог.
Но коя съм аз, че да вярвам в сънища?

Превод от английски Илеана Стоянова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Осип Манделщам – Да доживея чувствам страх

Борислав Янев, В мъглата, 150х100см.

 

***

За достойната слава на бъдещи дни
за елита на този народ –
аз лиших се от бащина чаша за пир,
от веселие в този живот.

На плещите ми хвърля се век-вълкодав,
но не вълчи е моят адет:
по-добре ме пъхни като шапка в ръкав,
в топла шуба на сѝбирска степ…

Да не виждам страхливец, ни хлипаща кал,
ни от кървави кости следа;
само сини лисици да светят в нощта
с първобитна за мен красота.

Заведи ме в нощта, где тече Енисей,
борът там на звездите шепти,
щото не вълча кръв в мойте вени тече,
аз от равния ще съм убит.

17-28 март 1931

 

***

Във въздуха студен се стапя тънък дим
и аз, в печалната си волност разтворим,
да се издигна искал бих във тиха песен,
да се стопя, но трябва да вървя не лесно

по снежна улица във вечерна тъма
и кучешкият лай не ще заглъхне там,
и се натъквам на минаващи срещу ми.
Не говори със мен! Какво да ти продумам?

1915

 

***

Сънят ми тих, сънят ми непрестанен –
невидим, омагьосана гора,
где чува се оттам шептене странно
и полъх от копринена мъгла.

В безумни срещи, в спорове мъгливи,
във погледи кръстосани без вик –
невидим шепот, дух неуловими,
под пепел лумва и угасва в миг.

И както мрак облякъл е лицата,
и както слово секва на уста,
в уплаха сякаш птицата крилата
политна в сенчестия храсталак.

1908 (1909?)

 

***

И нека има славни градове,
да приласкават със известност тленна.
Не Рим е величав от векове,
ала човекът в нашата вселена.

Царе опитват се да ги сразят,
свещеници войните оправдават,
без негови прозрения остават
ненужни – и олтари, и домът.

1917

 

***

Напрягат остър слух платната
в широк пустеещ кръгозор
и плува сякаш в тишината
среднощен глас на птичи хор.

Аз беден съм като природа,
естествен като небеса,
дух-призрак – свободата моя,
и глас на птиците в нощта.

Аз виждам месеца бездушен,
небе с мъртвешките платна;
светът твой, странен, боледуващ,
приемам го аз, пустота!

1910, 1922(?)

 

***

Облачно, влажно, въздухът плътен;
във гората не чувствам аз страх.
Кръста лек на самотния пътник
аз покорно ще го понеса.

В равнодушна родина отново
като патица упрек лети, –
аз живея във сумрачно лоно,
гдето всеки е сам и един.

Гръмна изстрел. Над езеро сънно
патица вече е с тежки крила.
В огледалния образ без дъно
борове – с разлюлени стебла.

Мътно небето свети невзрачно –
и светът боледува в мъгли,
позволи ми и аз да съм мрачен,
да не те обичам, позволи.

1911, 28 август 1935

 

***

Да доживея чувствам страх –
като листът в дърво – отбрулен,
и нищо да не любя пак,
безимен камъкът – потулен;

като на кръста в пусти край
душата жива щом разпъна,
като Мойсея на Синай
във облаците ще потъна.

И всичко живо аз следя,
което здраво ме пленява,
рисунки пъстри от бита
със плочи мраморни сравнявам;

и трепет в птичите крила
долавям в мрежите далечни,
от страници в изгарящ плам
привличам аз праха всевечен.

Не по-късно от 5 август 1910

 

Превод от руски Мария Шандуркова

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Александър Цанков – 1ви Май

Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.

 

Дебелата кора на семейното дърво

On fire with the maple trees
On my knees with these leaves on these boston streets
Praying to a god a godforsaken summer night stole
(one night), one fight, one family swallowed whole

Patrick Flynn, Have Heart

Върбите плачем понякога,
На есен щом паднат листата.
Крачките в шумата
Заглушават ни думите,
Докато брадви се сипят,
Прорязващи дълбоки рани
В кората на семейното дърво.

Боровете пробождаме,
Кацналите птици по клоните.
Да не счупят някоя игличка,
Да не я отронят –
Щото голотата ни плаши,
И пред наши и чужди,
Стърчим към небето – облакодери.

Крушите сипем наоколо,
плодовете на своето минало,
И гледаме как изгниват
В нашия двор, а и в чуждите.
Няма дървета поникнали,
От покварено семе,
От отровени крясъци.

Черешите сме криви, по нас се катерят,
Квартални хлапета през лятото,
Сочно берат и взимат за вкъщи,
Напълнили пазви и някоя купа.
През зимата никой не се и обръща,
Снегът ни зарива и падат листата,
Не сме ли едно със безшумната градина?

Кестените цъфтим ухайно на пролет,
Премяната трае за кратко,
А после с бодливите кестени,
Замеряме по главите заплесналите се.
Лъжлива е сянката по корабната улица,
Съдрани ще бъдат листата ни.
Децата там пък ще виждат рибени кости.

Гора от семейни дървета,
Занемяла и мъглива.
Семейното дърво там тлее,
Безшумните писъци прикрива.
Посети сме в същата почва,
Един вид кал ни зарива,
Но падне ли мрак във гората,
Всяко дърво ще се отрие,
За да тръгне към своето място.

 

Плът

Човеци сме,
преди да сме друго.
Човеци сме,
преди да сме си чужди.
изядени от червеи,
превърнати в пръст,
си приличаме твърде,
отвътре и външно,
за да си се нахвърлим.

Гръбначно цвете – разцъфнало.
Сърце в компотче пенливо пулсира,
Мозък си плува залостен в ковчег,
Очни кълба пък се давят във чувства.

Припознах те за себе си,
докато се разминахме.
Клетката от ребра си бе същата.

Представих си ни разпуснати
без ръце, крака, зъби, лице.
Сянката на асфалта ни се сливаше.

Кръвта ни си изтичаше в канавката,
носеше се воня на живот,
смесваше се с всичко останало,
и се вливаше във общия път.

март ’19

 

Пъкъл

Пропадам
Припаднал
В катранена бездна
Омотан
Окован
С криле железни
Стремглаво,
Спускам се
В слузести спомени.
Изядени са сърцата
На тези
Пропадалите.
Сърца принесени
В жертва за слънцето –
Жертви на слънцето.
Изгори в пъкъла слънце!
Пропадналите
Падаме
Безтегловно
Към същия пъкъл,
където те няма.

 

1ви Май

„Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови“ – Жан-Жак Русо

Трудът е днес
Изоставена постройка
Разпадаща се от към стълбите.
Зове се труд
но труд не се извършва,
Само ходене по мъките.
Дали ще вършиш работа
не е от значение,
Искат твойто време,
твоята искра.
Отдаваш себе си на другите,
Поне на думи,
Излязъл си на пазара на труда.
За кого работиш и какво
Е чиста подробност,
На месечните погасени вноски.
Модерно робство е трудът
и толкоз,
Не бързаме и много да се продадем,
Театър на преструвките,
Надпревара в пошлост,
Бленуваме ли жадно
Утре да не е работен ден.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Теодора Танева – До последно

 

***

и аз сега
като изсъхналата
коледна елха
край кофата
затварям очи
и поглеждам
навътре към себе си
и търся
забравената светлина
на рождествена звезда…
забравен мъничък
гирлянд
блещука още по нея
и я украсява верен
до последно

 

Ваня Вълкова, Inside Outside 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Архилох – Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

 

1
Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

2
на кура
аз съм прав

3
очила часовник три презерватива
сутрешен триъгълник

4
чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш

5
с дарове, отварящи рани, от сърце ще дарим враговете си

6
изплувай и се защити от всички, желаещи ти зло, ти посрещни ги
с гръдта си. От враговете си брани се, като подириш близостта им
без колебание – и победиш ли, не показвай явно гордостта си,
победата за тях ли е обаче, проснат у дома на пода, в жалби не изпадай

7
само когато не искаш да имаш един задник
можеш да го наречеш красив

8
избягвайки тъмна подводна скала

9
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

10
много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо

11
както тракиец или жителя на Фригия бирата смучат със сламка
изгърбена смучеше тя

12
господар на овцете отхранваща Азия

13
да не те сполети само черна опашка

14
гаврите на оня не ще останат ненаказани

15
понеже нямаш гняв в дробà

16
който греши, го духа
сгреших
значи ще го духам

17
сина на омацания в кърви бог на войната

18
ти хвана за крило цикада, мой човек

19
ще го сънуваш в себе си
щом се обади първата птица

20
полетя червеният бук

21
Софийо, курво любима, кога най-накрая ще пуснеш
на Сабоурин? Одъртя, дуеш се все, докога

22
вдъхвай кураж и на младите, но на победата венецът е в ръцете на боговете

23
ти, стара сливо, много гарги храниш
любезно ти приемаш странници, любимката на всеки

24
душите ни в ръката на вълните

25
работен добитък

26
кучешки лайна, дълбоко вмръзнали в леда
изплуващи напролет

27
много слепи змиорки пое ти

28
този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто обрасъл с диворастящ храсталак

29
на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са

30
облегнали се на стена в дебела сянка

31
като у дома си ширеше се, гнусната клюкарка

32
футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено зимното черно море

33
забравѝ ти за Парос, смокините и живота в морето

34
и той самият свършека държи в ръката си

35
когато дървото разцъфне
ще ти трябва изглед с дърво

36
шибан от вълни
и край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя
това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел

37
но боговете лек за неизлечима болка
приятелю, са дали: силата да я понасяш.
Сега сполита този, утре онзи. На ред сега сме ние

38
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост

39
голям
робски

40
защото изведнъж
на жените
на Арес

41
кура му набъбна цял
като на катър добре отхранен от Приена

42
да знаеш, че знам да обичам, който мене обича
а врага си да мразя, зло от мене да види
също като мравката

43
защото истински общ е за хората единствено Арес

44
и като виснаха сами, до капка тяхната надменност изцеди се

45
амфибрахичен кур
потънал в плътта ти
се хващам за сламка

46
жена
много

47
косите покриваха с мрак раменете и шията

48
съдбата е будилник
който си навил за шест
а той звъни във осемнайсе

49
на боговете всичко остави. Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
Възнак да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
Лишен от сила за живот човек залутва се с блуждаещо сърце

50
милия Парос

51
джоджен джоджен
о боже джоджен

52
и на Тантал скалата
над този остров да не висне

53
сияйната си младост би отдал
та мен, оставения сам, да видиш
как в мрака аз лежах
и отново в светлината бях изведен

54
в стаята е светло
дървото е цъфнало

55
рапан

56
да бе главата му и членовете му красиви
Хефест увил в тъй чист саван

57
само балъка движения резки в мрежата прави

58
грижа ли го е някой за хорските укори
никога няма да преживее нещо прекрасно

59
все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане

 

Превод от немски и английски Владимир Сабоурин

 

При превода са използвани изданията:
Archilochus, The Poems, Introduction, Text, Translation, and Commentary Laura Swift, 2019
Archilochos, Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel, 2003
Владимир Сабоурин, Sex Shop, 1993 (б. пр.).

 

Диляна Първанова, В атмосфера, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – L’Albatros artificiel

 

Комета

На ВХ

Главата ти е огнена комета
оставя диря от искри и бяла прах
горе сред звездите
излита нощем и мълниеносно планетите връхлита
кълве
комета със глава на хищна птица с твоята
уста, очи, чело и нос и зъбите ти преди да олетят
вежди, коса, с цвета, който от бебе е била
а на сутринта –
прахта окапала
покрита в сняг
език замръзнал в човката
проскубан врат
гребен окървавен на див петел
бил се бясно до сутринта
се носи

Облак е главата ти там долу
мрачен с гръмотевици
целият просмукан с капки дъжд ли, сълзи ли
тежи и висне
облак, а отгоре гилотина
плаши, но не пада, не помръдва
преди да го разполови – на ръба между две нощи
в сърцевината е прозрачно светлосин ефирен лак
отвън оловносив, затворен, самодостатъчен
отвътре се раздира
френетичен буревестник
криле размахва, опитва се да балансира
Да се махне!
разкъсват го светкавици
гилотината – отворена
стои

Квадратна сфера е
в нея кръжиш разперен от Леонардо –
ръцете – разтворени на нивото на раменете
краката – разтворени на ширината на раменете
въртиш се скоростно
акробат в своя въздушен номер
в едно гюле стремително
летиш

Лумнало кълбо
пече и се увива непокорно
горяща факла между пръстите на бавен клоун – пари и боли
от завихрянето въглени хвърчат
на масата покривката прогаря
тежи главата
не могат да я удържат ръцете вече
узряла е, разцъфнала, кърви и отмалява
вече не е глава, а роза
аромат разпръсква и благоухание
розова комета озарява
мрака на вселената
ухае

Защото
(Ти го знаеш)
Каквото се е случило
Пак ще бъде

Сега си затвори
Почивай си
Тук вече никой не те вика

 

Остави нощта

Остави нощта, когато отлага това за отлагане
Да потъне в бездънното горе
Звездната ѝ пътека е поела мрачното туловище на кита
Лисата глава на корема му лъщи на повърхността
Леко е паднала нощта върху му
Низката светлина лази по слабите му места
Безсилно се е килнало животното
А-тата на жените-птици дупчат нощната бездна и хапят свирепо с гласовитите гънки шията ѝ
Не пипай нощта, когато дави сигналите за удавяне
Не искай сдвоените трупове да се разделят разкъсани на спокойствие

И когато детето попита, може ли да чете това
То все още не знае, че вече го знае

Не е скрита нощта
Невинна е
Без страх, когато е безпомощна
Две вежди над рамката на очилата
Ръка, разполовена по дължина от средните пръсти към лакътя
Елегантен маникюр, на две разрязан
Скелет с привлекателно изкуствени мигли на дупките за очите и
дълга пленителна коса от средата на челото до под кръста
Магьосница, която те настига само в коридора, а ти ѝ показваш среден пръст иззад гърба си, за да я разсееш и да те изпусне
Хватка е възможна само до вратата
Рамката е твоето спасение и примка
Ти тичаш
Малка си и винаги ще тичаш
Малка

Будува
Трудна е нощта
Когато има много за оставяне
Не бой се, мила моя,
Докато е тя

 

Отдалече

Там не валеше и беше студено
Отидох след изнурения ден да видя морето
Толкова тъмно бе, че дори светлините едва различавах
Вятърът – силен, разколеба ме да сляза по стълбите на морската градина
Усетих пясъка под обувките на минаващото семейство
Шумът на вълните не беше театрален, не, никак не беше от туба под сурдина
После на аерогарата майката приспиваше сина си по телефона
Утрото на такива вечери е отрезвяващо
Ако преди това не си сънувал, че си умрял и душата ти обикаля наоколо
Никой не те чува

***
Тези несъществуващи бели камъни
От време на време проблясват
Когато в тъмните ранни утрини
Като тази, в която оттам си минал
Се раздвижат клоните и струните
Какво оттова че там долу
Когато прибираш се
Тежат като живи камъни

 

 L’Albatros artificiel

на Владимир Сабоурин

За правото да скиташ във въздуха
Пожелай лека нощ на аксиомите на механичните съпротивления и не се страхувай да
Прегърнеш метафизичните им първообрази, после тайно намери и
Целуни изобретените вече сили за преодоляването им и небрежно
Погали впрегнатите в сложна инженерна машинария, ще изпиташ силно
Желание към идващите в бъдеще още по-могъщи и няма да
Устоиш на крилете
На които виси теглото, нищо че подемната им сила е по-голяма от усилието да го уравновесят
и мощта на тягата им тегне над челното съпротивление, накрая ще се
Влюбиш в свръхзвуковото, какво от това че е съизмерване с дареното ни вече звуково
и свръхсветлинното с дареното светлинно

Няма нужда да чакаш да мине night run-a, за да докаже, че тялото ти е съществен елемент от теоремата

***
Остави на мира хвърлените на вятъра
Остави вятъра на знаещите да го управляват
Не защото знаят, а защото вече са оставени
Пусни на воля готовите за път
И да спираш летенето натам, откъдето не могат да се върнат
Вятърът на мироносците вее освободен

***
В гърлата на птиците са поселени пчелини
Прелитат кошерите хиляди километри на юг и после си идват узрели от други лета
С първите песни излитат два рояка – пчели да жилят и пчели да правят мед
Не можеш да ги разделиш
А няма и защо

И щом навлезеш в ден, в който истории и хора от различни времена започнат неслучайно да се мяркат случайно и застъпват тревожно, но безпроблемно
Това не е сън

Мъжът с жълтата вратовръзка и златна рамка на очилата –
някой от добре забравеното минало
отлично устроен институционален връх
явява се там в подземния кръстокуполен кораб
изневиделица
и ти казва
Бог да те пази
Учтиво е
Повръща ти се от покровителства
Но това не отклонява вниманието ти от детските ходила – все едно на възрастен разкривените артритни пръсти с издадени кокалчета – не, не прекрачва канона, нищо скандално –
като че ли висят от тялото на разпнатия –
иконата е най-обикновена – Богородица с Младенеца
В тъмния ъгъл встрани от олтара на невзрачната църквица

Още едни ходила те вълнуват –
нарисуваните от Холандеца

Блудният син се завръща към родния остров на беловласата от очакване старица
На един все по-мрачен танкер
Танкер на заминаването и танкер на връщането
Пътуването на юг е условие на живота

***
И летят кошерите натам
В медните гърла на пойните птици

***
Дошъл ти е моментът, в който зависимостта между възможност и реалност не е компромис
И живеенето не може да е друго
Когато зачеркнал си вечния човешки стремеж невъзможността да се постигне съвършенството да се сведе до минимум
в чийто център е спорното дело на винаги недостойната човешка ръка
Здраво завързан за мачтата спасен минаваш покрай вълшебния глас на онези, които после разкъсват
Защото животът ти не може да е друг
По-добър не може да е
Животът ти
По-различен от
Противостояние

***
Пойните птици долитат от юг
Хиляди километри минават обратно
Натежали от мед
Безстрашни, безстрастни
С първите песни излитат двата рояка пчели
да жилят и да дават мед

***
И щом навлезеш в ден, в който светлината става все по-определяща
И чертите и силата на цветовете все по-зависими от нейния ъгъл
Ту категорични, че ги има в това тук и сега
безспорни както преди, завладяващи, жизнени
Ту бледнеещи, все по-прозрачно губещи се и все по-незначителни

Добър е денят!
Остави светлината и звука да нареждат
Подчини им се

Тогава е нощта в царството на славеите
Все по-могъщо оглушително владеещи я
И ранните утрини се спихват пронизани от песните им
Освободени от силуетите на безпомощните
Там остават, без да треперят, в очакване на Идещия

***
В медните гърла на пойните птици
Свободни се реят тези, които не са нито частици от
светлина, звук, вълни или други
Свободни от схемите
Реят се

05.03.19

 

Ваня Вълкова, Angel 3

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Георги Атанасов – Бял стих за неизбледняващи спомени

 

За връщането след потопа

Аз говоря на себе си често така:

Ти не вярваш,
че някога тука били сме
породени от нещо
без пъп,
без крака –
саморасляци клети
без ум и
без смисъл.

Представи си и друго.
Потоп и… трева.
И в тревата дърво,
а на клона му
жерав.
Но опùт от водата
и от
синева
той забравил, че бил е
Адам или
Ева.

И делфин черно-бял
на Земята си бил;
от маймуни сме пили
космическо мляко,
но човек след потопа
от смърт се спасил
чак когато
за свойте предци
е проплакал.

Все това е в ума му на другия в мен.
От отминал живот
той ме чака пленен
да открия, че
в песен е скритият код.

 

Прераждането

От наносите дъно се видя и
Господ пресуши реката.
Умът докосна мъдростта,
но тялото го изостави…
И в тази плодородна кал
от преродения ми разум
отново Бог създаде мен,
по-съвършения от мен,
човекът от жена роден –
без спомени и без омраза.
А после:
Отново дъно се видя.
Пак Господ пресуши реката.
Умът прегърна мъдростта
и тялото си изостави.

 

Бял стих за неизбледняващи спомени

Преди 60 години
в Лом избиваха гаргите.
Срещу подпис раздаваха
малокалибрени пушки
и кутийки с патрони.
Хората, които обичам,
стреляха по птиците
на съседските комини
и видях
как им режат краката.
„За лекарство е“ –
казаха ми,
но още не мога
да се излекувам от спомена.
По-страшно беше само,
когато през нощта
отведоха коня
и дядо ми плака.
Преди да умре от глад
в двора на ТКЗС-то
под градските гробища
го разстреляли.
Милост
за милостивите хора
и за душите им.

 

Ваня Вълкова, Man Different Emotion

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Попова – Една ръка тежко падна

 

Бяло или черно

Листата заедно окапват
Пръстта поема ни завинаги
Душата ще умре или ще живее.

 

Капан за (на) свободата

Птиците отлитат на запад
Ще им купя златна клетка
Ние си отиваме уморени.

 

Огледално

Вчера видях залеза
Една ръка тежко падна
Парчета разбит свят.

 

Ваня Вълкова, Many Things

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Алберто Гарсия-Тереса – Щом свърши междучасието

 

Речи

НЯКОИ МИТИНГИ се забиват в слуха
като буря от строшени стъкла.
Други ни вкарват в земетресения от
обещания, евфемизми, заслепления
и ни заглъхват ушите.
Сблъскваме се с речи, които връхлитат
като огнено торнадо
и постепенно възпаляват дробовете ни.
Има и такива, които ни зашеметяват
обкръжават ни с мъгла и ни захвърлят
на разсъмване в забутани улички.
Или такива, които ни оглушават с крясъци и оскъдни думи
насред гюрултия от цветове и прожектори.
Или дори такива, които ни потапят в плаващи пясъци
или оковават краката ни в часовников ритъм.

Но има и други
които планират невидими
и полепват по кожата.
Разсеяно ги попиваме
докато пазаруваме, четем или прелистваме
листовете на календара.
Впиват се в ретината ни
и напасват вените ни към своя ред.

С тези
изграждат света ни.

 

Парламентарна демокрация

ЩОМ СВЪРШИ междучасието,
елитите си взимат топката
и я отнасят у дома.

Ние,
както винаги
щастливи, че малко сме потърчали
че дори сме спечелили мача
оставаме да се гледаме ухилени
и се заемаме да подравним вратите
да подравним терена, да освежим линиите
които винаги ни оставят
в засада.

Превод от испански Владимир Сабоурин

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Petra – Прибирам се пеша

 

***

Времето се е разлудувало –
бяга от мен;
следи ме;
измъква се…
Месеците прелитат през мен.
Търкалям секундите, като канари.
Шепотът от гласа ти се крие
зад познатите мебели.
Усещам лекото развижване на въздуха
от спомен за затваряща се врата.
Едновременно съм тук и преди.

Кога се превърнах в квантова частица?

 

***

Вървя по улицата,
загледана навътре в себе си.
Бързам да се прибера.
Далеч напред мислите ми
Бягат;
Спират;
Оглеждат се…
Страх ме е да се прибера –
вчера
Тишината се настани във нас.
Прибирам се пеша.

 

Диляна Първанова, Сакрално (2)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X