Антоанета Христова – Свободен избор

 

Без

Пленителна жена.
Кого плени нощта
на твоите безсъници?
Дали в мрежа на страстта
са двама или тя сама
се мята като риба на сухо
Като риба във въздуха,
без пяната и
без плътността на водата.
Без

Бездна
Бездетна
Убийца на децата си

Те бяха
Вдовици

Те държаха синовете покосени
От нож и от треска
От враг и от болест

Съвременна и модерна е тя
Убийцата на децата си
В зеницата блести нейният образ
И в обръчи се разстила вселенски
Разпад

Някъде са те
Никои
Ничии
Последният писък на модата
Пуска кръв от тъпанчетата
На онова което не може
да бъде вербализирано
Отказвам се
Тяхната кръв е на вас

Безгласни

1.2019

 

Чия

Отчаянието е
като белите коси
на моите тридесет и пет
прикрити в силуета
Близкият план
предателски разкрива
детайли от реалността
Поглеждах отдалече любовта
тя бе приказна
аз бях
и с всяка крачка към нея
съсипаната душа
почупената душа
разкъсваше идеала ми
като вълк сърна.
Кървави рани по мен
Кървави следи след мен
и питам риторично
очите питат
лицето в огледалото
Чия е кръвта

13.2.2019

 

Свободен избор

Събуждам се от студ
Душата се сковала
Незнайно как, уж вреше и кипеше
Нощта виновна е, крадлива, разкриваща сърцето
Горчилка на небцето ми
Усещам ятаганите, усещам ураганът
Надвиснали над мен
В просъницата разпознавам
Убийците ламтящи свободата ми
Зад касата стоманена, зад сянката на ъгъла
Протягат се, за да отнемат моето
да опорочат вярата
майчинската ми същност
душата светла и крилата
да сложат в манипулация на имиджа
Изправих се с изгрева в зениците
Лъжци, не ще отнемете от мене нищо
И няма нищо да ви дам, дори смъртта си
Дори да не харесвате стиха ми издялан с вяра и решителност,
Корав диамант на старите възгледи
Неук и древен като дракон
Не ще ви дам ръце, не се предавам, бесове.
Смъртта си аз избрах сама
И в нея няма аз на вас
Да принадлежа

15.1.2019

 

Ваня Вълкова, Woman Dragon

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Гергана Валериева – Влаковете отпътуват само през септември

 

Лято

Топлината на лятото
разтапя света.
Дългоочакван миг
в искрящата светлина
на пладнето.
Безкрайната синева на небето
се набраздява леко
от лодката на слънцето.
За какво ли мисли капитанът?

 

Сънища

Палмовият покрив
на сънищата ми
не издържа.
Дъждът проникна вътре
и върна времето назад.

Видях те да идваш
за последната ни среща.
Видях те да замръкваш
под покрива на едно минало,
в което не си съществувал.
Видях те да отсъстваш
в смесицата от светове
на моите подгизнали сънища.

Тази нощ няма да вали.
Дано не си се удавил.

 

Късче минало

Една дълго чакана нощ
разплете тъмнината си,
за да остави само твоя здрачен глас
да се носи из мрака на света,
в който бяхме само двамата.

Моето котешко аз
се беше свило на кълбо
и трепереше от щастие,
омагьосано от вярата
в некоронованото си божество.

 

Октомври

Октомври се изцежда на капки
в тихите си, безтегловни води.
Оставаха пет дни
и знаех, че няма да дочакам Сътворението.
Жълтият плод на познанието натежа
и падна.
Събори Рая.
И дочаках Сътворението
на земното начало.
Времето се върти в кръг,
но не чак толкова.
И Битието започва с Потопа.

Октомври наднича в стаята.
Всичко е истина.
И събуждането от кошмарите
носи само вестта,
че те са действителност.
Отекват думи, звуци и ноти
в празното пространство на срядата.
Един безроден ден,
в който водата няма измерения,
равна е като Лета
и води към неБитието.

Октомври има зелени очи.
Дори и езическото ми божество
говори за умиране,
без да знае,
че ми го причинява.
Дали ще си отиде,
гонено от нови религии,
или ще остане,
погребано под древно капище,
вече няма значение.
Дъждът затъпява духа
като дълго повтаряна молитва.

Октомври мени цветовете си под пръстите Ти.
Става бял, после черен,
сетне се размива до сиво.
Избледнява и се разтича
като спрялото своя ход време.

Влаковете отпътуват само през септември,
а аз не плача вече.
И октомври мина.

Спокойна съм.

 

Диляна Първанова, Гледна точка, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елизабет Йоскова – За времето в което човекът е загасил цигарата си

 

***

И ръцете ни ще побелеят
Ще се съсухрят
Ще изстинат
Но не ще се пуснат никога,
Любов.

 

***

Иска ми се да се върна към преди, иска ми се косите ми да се върнат обратно в корените, ноктите да се врежат обратно в кожата, очните ябълки да потънат отново в черепа… Иска ми се първата ни целувка да се върне отново в гърлото ти и да те задави… Иска ми се мастилото да изтече от страниците като кръв от отворена рана. Но песента вече почти свършва, този път за последно. Нямам време да натисна repeat.

 

***

Има една малка игличка в сърцето си.
Толкова малка, че почти не се усеща.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух, почва да боде.
Така, че сковава ръцете и краката й.
Затова не се движи много, затова не диша много
Затова не съществува, много много..
Има едно малко момиче в града ти
Толкова малко, че почти не се забелязва.
Но понякога, ако се завърти рязко в кръг, или много силно си поеме въздух,
разтриса всички улици.
И събаря до основи всички сгради.

 

***

Няма нищо трагично, разбира се
Просто двама човека са си тръгнали
Един от друг
Някой ги е наблюдавал от прозореца си
Сигурно
Докато е пушел цигарата си
Сигурно
Как стоят, допрели чела
Как не помръдват
Как дъхът им се вие на облак
Изглежда като общ ореол под уличната лампа
За времето в което човекът е загасил цигарата си
Двамата долу са се обърнали кръгом
И броят крачките си един от друг
Като преди разстрел
Като преди дуел до смърт.

 

Ваня Вълкова, Angel 1

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Росица Бакалова – Непоправимата

 

Изтляха всички истини
изплакани във блусове
Остана ми онази –
непоправимата.
Толкова много и
дълбоко е пусто,
че не търся даже
причината.

Но… Възкръсвам по малко
и споря със белег,
оставен да скита по
нечие рамо
Измивам вината
със тласък последен,
и вече е страшно –
дълбоко съм в тебе.
Сега съм последна,
сега си последен…
Не свършва, а почва –
прилича на обич…
боли ни до кости
като есен напролет.

 

Ваня Вълкова, Women 01 Sound

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Рашко Марков – Стоя до един счупен прозорец

 

стрелбище

тя беше едновременно
легло маса пейка
но я виждах бегло
миналите казваха че прави се на блейка
че срещу теб стои и говори
чопли семки
ще ти направи пуканки
после ще си разхождаш пръста
по пътя с луничките
огрели й кръста
тя беше и стол
или това което е отдолу
подът
лежеше в нейното присъствие
като небосводът
сред всички
черни и бели бенки
очоплени от семки и циганки
(така наричаме неопуканите царевици)
не можеше да бъде всяка стотинка
единствена е само любимка
но тя беше и ограничителна лента
волейболно игрище
снимачната площадка спасила ме
от моето стрелбище

 

езерно докоснати

тръгвали сме заедно
на нощта по улиците,
звезди проблясващи на тъмно
по близост светла на разделите,
но необяснимо чака ни езеро
докосват ни се пръстите,
преди искаше да вървим
единствено хванати под ръка,
но мястото на моята е за твоята мъка,
студено е във нейните владения,
но там и само тогава усеща се
значението със знание,
обтегнат ще е лъка
на ясното съзнание,
но без случващ се живот
не гледай по очите които се нося,
само за да видиш подводния път
под повърхност топла аз вися,
викат тихите движения
те са стъпки с усмихнати вцепенения,
с думи като накъсани парцали
действията ми недовършени разпали.

 

потъвай с мен

аз пиша с червено мастило
върху изпъкналите ти ключици,
те задържат сълзи от неотпило
чувство
в оформените над тях лъжици,
морета, езера, океани
не, реките са задържалите ни вани.

 

стоя до един счупен прозорец
погледа ми е разчертан различно,
търся във видяното – пътища, в мен – борец
разчетен с удари на стъпки лични, но
действията ми не са парични
те са танц докосващ земята бедно,
когато с огън не са едно очи обични
наредени до отпечатъци с бедро,
стоят ми най-добре думите комични
в ситуацията падам неволно, но с добро

 

Ваня Вълкова, Angel 5

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Милен Пенев – Градска история

 

Авангардно

Христос, самонарязал се на кубчета
Продава всяко кубче-сувенир
Край него скачат изгладнели кучета
И гледат със кръвясали очи

Наблизо, в малко дворче бесят Юда
А Юда днес е странно мълчалив
Заспал е и не ще да се пробуди
Пробуди ли се – ще го заболи

Пилат не спи.Не се самонарязва
Пилат тъгува в стария дворец
Измисля приказки и ги разказва
На свойто незаченато дете.

 

Адът свети

Преливаме от пусто в празно
и от празно в безнадеждно.
Самотната жена изрязва
с триона голата си нежност.
Мъжът й стене изнасилен
и бърше със черва асфалта,
злодеят всъщност е горила
избягала от зоопарка.
Вълкът е сит, но непокорен
и още вярва в цветовете.
Денят през всичките отвори
кърви докрай. А адът свети.

Картини, губещи окраска
под ветровете и мъглите.
Лицата са човешка маска
под нея зверове са скрити.
Триумф на грубата експресия
над неразвитата символика
разпънатите са отнесени
така че няма кой да молиме.
И тъй, и инак сме обречени
под тежестта на греховете
потъваме във тихи вечери
с последен вик. А адът свети.

 

Аз изгрявам от изток…

Аз изгрявам от изток и залязвам на юг
Значи аз не съм слънцето, ами съм някой друг.
Гоня мислите с лодката и ги дебна с хвърчило
После влизам в торбата, без да бъда и шило.
И ръцете протягам сутрин щом се събудя
Всъщност доста по котешки, но с опашка не мърдам.
Съзерцавам си образа, той пък мен съзерцава
Шизофренните двойници – тъжния и забавния.
Някой вика ме – кой ли, лея части в канала
Но не съм само течности, нито черно и бяло.
Търся смисъла, смисъла, а обрасват пътеките
Ставам мост върху бездната и се радвам на леките.
После гаснат и свещите, като памет за другите
И потеглям на шествие със децата и лудите.
И катеря нагоре за да търся спокойствие
Но не съм и Сизиф, че подминах му костите.
И когато накрая на върха съм и силата
Пълни всичките мускули и властта ми опива ме
Ме поглеждат и казват: „Твойта същност е долу
Ти без нея си никой, тялото ти е голо
Тя те вика и плаче, тя без е самотна
Тя е смисъл на всичко, даже и на живота
Докога ще се криеш зад измислени образи
Стига битки безмислени, само болка ти носят
Има хиляди тайнства, но една е загадката
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.”

… Докога, стига вече, а защо съм, какво съм
Искам пак да се раждам, искам пак да докосвам
Искам този път пътя да е лесния, краткия
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.

 

***

Ние мразиме негрите
Но не знаем защо
Може би твърде едри са
И от тъмно тесто.

Но дали антихристи са
Или пък са били
Как ли да ги пречистиме
Или пък изсветлим?

Няма смисъл да питаме
Твърде много въпроси
По-добре е да ритаме
Долу щом сме ги проснали.

По-добре е да бесим
На площада зад църквата
Палачи не по професия
После често повръщаме.

След това у дома си
Преподаваме ценности
А страхът с хладни пръсти
Лази по епидермиса.

И във нашите сънища
Често техните образи
На душите объркани
Питат ни за посоката.

А какво да има кажем –
Че сме слепи зад маските
И не можем да раждаме
Нито пък да показваме.

Затова и мълчим
И дори не помръдваме
Даже да ни боли.
И така до разсъмване.

И така все, докато
Не премахнеме болката
Скрила се в тъмнината
Като мозъчни колики.

Ала не с скалпел, взет
От умел вивисектор
А със лъч многоцвет
От небесен прожектор

И зелен стрък живот
И очи със надежда
И врата или брод
(важното да отвежда)

И любов, и търпимост
Ала не като в проповед
А от хляб и от вино
И от две длани стоплена.

 

Танкист

Мечтаеше да е танкист.
Да тръгне с танка сред площада
Да смачка хората,
усмихнати тъй нагло
И техните вързопи от надежди
Да загаси очите им с гъсеници
Да смесва кръв и вино
Болка и екстаз
И да остави всичките си жертви
Безгръбначни.

Мечтаеше да смачка и цветята
Заченати от слънчеви лъчи
Защото те са символа на двама,
Да смачка будките, където
Продават глупавите вестници
За силиконовите политици,
Да смачка толкова тръби и стълбове
В които градския живот пулсира,
Да смачка….
Когато умори се да руши
Той искаше да скочи във цевта
И сам да се изстреля към небето
Където да рани навъсен облак
И да излее себе си на дъжд
Със който да напише епилога –
Траурна заря на несъгласие.

Защо така брутално – го попитах
Защо да мачкаш, вместо да създаваш
Защо не пробваш, тра-ла-ла?
Защото някои хора – ми отвърна
Просто са родени за танкисти
И те не могат
Да го променят.

 

Градска история

1/Съпрузите от сивия панел
Си купиха хладилник и вибратор
Съседът – добродушен и дебел
Реши да им гостува цяло лято.

И тримата започнаха живот
Който силно възмути квартала
Поливаха телата си с компот
И ближеха от сладката поквара.

В мазето вечер пиеха ракия
Под съпровод на ретроградни песни
И даже не помисляха да крият
Балоните със семенната течност.

Децата, онемели от почуда
Често през прозореца надничаха
А после хилеха се като луди
И думите им бяха неприлични.

Бабите задъхано обсъждаха
И правеха магии за нещастие
Но бабите измряха и изсъхнаха
А тримата танцуваха по масите.

2/Започнахме със тримата да свикваме
и всяка сутрин да ги поздравяваме
във отговор те нервно се усмихваха
и питаха за времето и здравето.

Приехме ги като единно цяло
И щом един от тях се отделеше
Бе странно и вещаещо раздяла
Като израсло във пустиня цвете.

Обсебихме живота от телата им,
На близките, които ни гостуваха
Показвахме ги – живи експонати
Които са забравени от Лувъра.

Но без живот те станаха безцветни
Изчезна жаждата за забавления
Зад маските видяхме ги – несретници
Които са съвсем обикновени.

Изгуби се и нашето внимание
Погълнаха ни новите герои
А тримата с размити очертания
Се движеха – замислени и голи.

3/Затрупаха ги многото години
и блудкаво бе всичко помежду им
те мислеха, че и това ще мине
и пушеха от евтините пури.

Но не отмина. И веднъж съседа
Прегърна ги и после ги целуна.
Излезе в неприветливата вечер
И се обеси със китарна струна.

Отидоха на гроба му. Запалиха
Свещите и изрекоха молитви
Навлезе малко светлина във стаите
И мирис на добре сварено жито.

Изхвърлиха бутилките, вибратора
И старите касетки с гадно порно
Мъжът постъпи да работи в театъра
Жената – да се грижи за бездомните.

Така се приобщихаха към нормалните
Разкаяха се, бяха опростени
Но никога не гледат в огледалото
Защото не откриват отражение.

 

Диляна Първанова, Портрет на поет

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Михаил Казаков – Непознат мъж пресича булеварда

 

***

Погледите ни пренасят бъдеще.
Шумът ни крие от самотата.
Погледите ни пренасят минало.
Разбягва се взаимността.
Светът е създаден, за да се разминаваме.
Късота на щастието:
носят се над зимата косите ти.
Хванат за тях се уча да летя.

 

***

Би ти отивало да бъдеш вдъхновението
сполетяло Шопен, родило ноктюрните.
Банален съм в опитите си за
изразяване на усещания.
Мога да предскажа предстоящото,
докато повдигаш косата си.
Всичките ми стихове са еднакви
и всичките привличания – също.
А нямам отговор „защо го правя?“,
„защо се повтарям?“, „защо се отказвам?“.
По-добре да търсиш смисъл,
отколкото да придобиеш смисъл.
Завързвам се за вятъра
и се спускам в очите ти.

Остави света да изпълнява
функцията на свят,
снегът да се разтапя
и неудържимо капките му да подскачат.
Остави и хората да бъдат хора
и в тяхната еднаквост се опитай
да откриваш разликата.
Общото във всички е, че
ние сме сексуални просяци.

 

***

Какво е човек?
Нищо.
Празнота.
А след нея – по-голяма празнота.
Какво е човек?
Безучастник, незнайно накъде отиващ
след края на следобедния дъжд.
Какво е човек?
Желание да бъде нещо,
да бъде смисъл, пълнота.
Желание за отговор.
Един – единствен отговор.

 

***

Непознат мъж пресича булеварда.
По средата на пешеходната
се сблъсква с непозната жена.
Усмивки превземат лицата им.
Против правилата на романтичната комедия,
непознатият мъж и непознатата жена виждат
оставащия им живот, прекаран заедно.
Никой не заговаря другия.
Никой не тръгва след другия.
Продължават.
В този град можеш
да се разминеш с някого, когото си обичал,
без да се поздравите.
Човек е спокоен само когато обича.
Или когато е обичан.

 

Диляна Първанова, Сакрално

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Немска – Шумът от поточната линия

 

– 3 = 0

Аз не обичам математиката.
И въпреки това,
така,
за да помогна,
опитах да съставя уравнение,
макар че,
мой човек,
ако до мен опреш
по математика,
то значи
безвъзвратно си закъсал …

Затова и отговорът беше тридесет,
а X-ът аз получих, че е 9.
На второто решаване 12 стана,
но си намерих грешка,
след което
започнах отначало …

Към края всичко почна да се съкращава –
и – X със X,
и – 2 със 2,
и тъй нататък …
За миг надеждата проблесна,
че реши се
задачата,
но се получи – 3 че прави 0 !?!

Н о  к а к !

Внимавах толкова
и уж си проверих!

И после осъзнах,
че този сюрреалистичен резултат
съвсем не е случаен …
Защото тройката –
тя е Светата Троица,
а минусът отпред –
убийството на Бога,
от хората, които го измислиха!
На Кръста собствения си идеал разпънаха,
уплашени,
че трябва да го следват …

И всичко това във купом нула прави –
защото всички ще умрем
и ако оня сборник с митове – Евангелието –
е верен –
то ще си платим
за наш’те грехове …

 

Екарисаж за души

Философският камък
бе мит на напушени учени.
Алхимичните пещи –
трезори на наркобарони.
Новата раса
от тленни обвивки
не мечтае да живее вечно.
Тя използва, хаби, храносмила.
Нали за това е проектирана?

Екарисаж за души …

есенцията на века ни.
Раждаме се
не от майки и бащи.
Люлчина песен
е шумът от поточната линия,
а кашоните и стиропорът –
нашето детско креватче.
Касапите са най-нищожните клиенти,
а двадесетгодишното месо – мезе за пламъците.

Екарисаж за души …

Няма вечен живот без лице.
Въпросите с „кой” и „какво”
са табу
в общество от серийното производство.
Да те накарат
да забравиш,
че си бил
човек,
и да оставиш
прословутата струна във теб
да ръждясва.
„Повече няма да има музика!”,
каза Орфей
и вакханките го разкъсаха.

Екарисаж за души …

през него се проточва
пътят ни
от люлката до гроба.
Аз-ът ни
излита през комина …
само дето ни погребват като хора.

 

Ваня Вълкова, W-Women

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Валентина Димитрова – Неродени братя

 

1 (1) – НЕРОДЕНО

Днес те заченах,
търсейки думи,
в които с баща ти се сливаме.
Родих те с нежност в себе си,
измислих ти име.
Спомням си –
на първото мое дете
дадох името
след като се роди,
на второто,
докато все още беше в мен.
Ти, мое сетно дете,
ще бъдеш родено неродено
и с другите ти неродени братя
ще живееш само в мен.

2 (2) – НЕПРОЧЕТЕНО

Да се събудиш вкочанен
забравил одеялото в съня
а там беше топло и уютно
пижамата
започва да прозира
и слънцето
я взема за заложница
до следващ сън
денят започва тайно
но вещае мощна сила
и те прегръща
без да си го молил
за това
не питай лъчите защо
те блестят без страх
не питат никого
дали това не го обижда
те са като книга
написана за теб
за да четеш
между лъчи и сенки
и да погледнеш там
накъдето се стремят

3 (3) – НЕЗАКУПЕНО

Красиво беше
огледалото,
от години го оглеждах,
запазено,
не се продаваше.

Сега
е скрито с черен плащ,
не се и подарява,
дяволът го взе
и го огъна
в криво огледало

4 (4) – НЕОЧАКВАНА

Очакваш ме спокойно
или с нетърпение?
В твойта книга
буквите ли съм
или бяло междуредие?
А в старата къща
разпиляна е игра на пешки
или на не се сърди човече?
Чуруликаш ли надежди
на треперещото птиче
очакващо ръцете ти с очи
като на завърнало се
от заточение?
Ще му позволиш ли
да се приюти във теб
преди смъртта
да го отнесе
като недовършено
стихотворение?

5 (5) – НЕПРИБЛИЖАВАЩ

Понякога виждаш очи
чисти като на дете
на които се молиш
(които те молят)
да останеш в тях
Понякога виждаш ръце
с изящни пръсти
на които се молиш
(които те молят)
за мъничко ласка
Понякога виждаш силует
който приближава
на който се молиш
(който те моли)
за вечна прегръдка
Дни с миризма
на сандалово дърво
и свежи ягоди
На музика
от преплетени гласове
в гора от стихове
пълна с мечти
посети лесно
като в мокра пръст
А после виждаш
очи
които се затварят
ръце
прибрани в джобовете
силует
който се отдалечава.

6 (8) – НЕЗАПЪЛНЕНО

Събуди ме
с топъл поглед,
прегърни ме,
целуни ме така,
както ме целуна
преди да заспя.
Нека стана
от леглото
като лист хартия
с капчици мастило
изписани в съня.
Под душа пиши ме,
остави петно по мен
от твойта чаша чай.
Прибери ме
в някой джоб
без страх,
че ще се намачкам.
Пиши на мен
докато те има,
и когато отлетиш,
нека бъда
пълен лист хартия.

7 (10) – НЕДОИЗКАЗАНО

Денят ми минава
в тихи разговори
за теб
с мен самата

друг път с мен
за теб

понякога за мен
без теб

питам се дали
когато наистина съм с теб
ще имам
какво да ти разкажа
и ще имам ли
какво да премълча

8 (19) – НЕЗАБЕЛЯЗАНА

Няма кой
да спре времето
вдъхновен Бог
му беше дал крила
събираха се часовете
в очакване на представлението
докато секундите
се препъваха в минутите
а дните пристъпваха тежко
пък годините закъсняваха
и вековете изоставаха
само
вечността се опитваше
да остане
незабелязана.

9 (25) – НЕИЗБЕЖНО

Не ме търси,
в теб ме няма,

аз съм само
часовника,
който ти напомня,
че миналото
не се връща,
нито невинноста,
нито чистотата

и постепенно
ме превръща
в теб.

10 (37) – НЕОЧАКВАНА ВАКАНЦИЯ

Суетата прави списък на Емоциите
Настроението изпуска Закачките
Бързината си играе с Търпението
Умората вдига Температурата
Мечтите и Любовта катастрофират
с дългите планове на Очакванията
А Куфара така и си чака
да бъде напълнен

11 (38) – НЕ КАТО ПАЯК

Изплита мрежи
и ловко ги хвърля върху ми
докато се оплетат
в обувките и в дрехите
дори в косите ми…

И ме превърне в писък
желаещ да достигне
обувките и дрехите
дори косите му…

Но не стига по-далеч
от неговото его
нахранва го
и заглъхва постепенно

12 (39) – НЕИНТУИТИВНО

Ще си направя
новогодишен подарък
ще си купя силен Слух
и малко фино Обоняние
Вкус но от добият
а за из път
далечно Зрение
и постоянна Терморегулация
задължително бих взела
шепа дълбоко Осезание
ще се наложи и от онази
приглушена Ноцицепция
за душевните ми болки
ах да не забравя и
отлично Равновесие
Проприоцепцията ще засиля
нужна ми е за момента
в който очите ми ще се затворят
и Интуицията ще ми заговори
че нито едно от тези неща
не могат да се закупят

13 (43) – НЕСТОПЛЕНА

Онзи ден
ми открадна чашата
в която
щях да бъда бяло вино
но ми подари
стара отварачка
за старата ми къща

слагам я нощем
до мен
на възглавницата
завивам я
за да не ѝ е студено
сутрин я намирам
под юргана

и въпреки
че чаршафите са затоплени
от тялото ми
тя е все така студена

14 (45) – НЕНОВОГОДИШНО

Да посрещнеш
новата година
не е като
да прекрачиш
нечий праг.

Без собственик
да те посрещне
и с усмивка
да ти каже,
че си добре дошъл
или да те изгони
с някое проклятие.

В нея влизаш
без да си се молил,
нито да си бил поканен,
искаш или не, си там.

Добре,
ще вляза в нея,
но ще оставя
всичките излишности
и ще взима само
себе си.

15 (46) – НЕПРЕХОДЕН

Напира отровата във вените
сега е в твойта кръв

тя бе нар безценен
тя бе лилията на нощта
откраднала очите ти веднъж
ръцете ти изсъхват
докато се бориш
да я вземеш в плен
но вместо нея
ти попадаш там
разполовен

в болката си
с малкото останали ти зъби
я разкъсваш
а еликсирът ѝ
прониква в твойта кръв
и я превръща в прах
теб
в перфектна статуя
а Лилит
в твоя вечна робиня

16 (48) НЕИЗБЕЖНО

До скоро гледахме:

– нападките на вълните
към камъните
и тяхната стоическа
резистенция,

– рисунките на сенките
покрай столовете
на уличните барове
и дискотеки,

– безсмисленият пълнеж
със думи
на дупките
по крайречните улици.

Oхранвахме птичките
с надежди
че сме им донесли
трохи и стара баница

и как те
ни се отблагодаряват
давайки ни да погледнем
под крилата им.

Гледахме
как вятъра разнася
найлонови пликчета
и симулира че е силен…

И тогава
сънят промърмори:
– Аз отдавна
загубих каляската…

…онази фраза
ми продаде каруца
а тя се разпадна
беззвучно по пътеката.

17 (50) – НЕ НА ОТРИЦАНИЯТА

Как се става Ева
когато веднъж
си се родила като Лилит
и как се става Лилит
пак
след това?

Защо те разпъват
ако си слаба
друг път ако си силна
и ако си слаба
пак
след това?

Заплашват те
размахвайки
от някой бог
диктувани закони
но само тези
с не отпред.

И ти от страх
се подчиняваш
на които
с отрицанието
търсят ред.

В слабостта си
заповядвам
на този странен бог
Да бъде добрина!

Ева или Лилит
да нося в мен
не съм нищо друго
освен просто жена.

18 (51) – НЕПРОГЛЕДНАЛО
Когато любовта
се превърне в затвор
вече е късно

Напускат те силите
в борбата
със себе си

Тогава остава едно
да се влюбиш
в болката.

19 (52) – НЕОСВЕТЕНО
Когато мечтите ти се сбъднат
замислил ли си се човече
когато светлината
превземе тъмнината ти
какво ще правиш с нея?

Ще използваш
завивката си като щит
за да се скриеш,
ще си сложиш
слънчевите очила
и ще се опиташ
да я игнорираш?

Или ще се развиеш
и ще се събудиш
с нея?

 

Ваня Вълкова, Women 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Мариян Гоцев – Хитон

 

Тези кошове
От груба тръст
Със странен аромат на старост
Са черно-бяла музика
Дните напоследък са такива
Че ми позволяват
Да отида в онзи ден
С последното ѝ кашляне
Преди 40 години
В следващия ден до архаичния ковчег
И на третия
Когато вече стаята е празна
Бабо, аз съм вече старец
Не ме ли помниш…

 

По пътя
към слънцето
Колебливо червен
Студеният въздух
Остава
Зад него
Дърво
Губи листата си с дни

Относителност на конструкцията
ненужната наситеност
в детайлите на битието
успокоява

 

Нефрит

Трева е стрелата
Тетивата е кожа
Дърво е лъкът
Сърната – живот
Животът – вода

 

Пепел

Дълъг списък
С отложени неща
Залез
Огледало
С груба повърхност
В празно очакване
Говори радиото
С регулиран глас
Пчели кацат
Върху светлината

Събирам стара паяжина
С малки разлики в цвета
Да ям
Когато дойдат
По-щастливи дни

Ще направим от теб убиец
Мила моя
Грабим от живота
Парчета от отровна торта

 

Fog moon
Утрото е мълчаливо бъдеще
Танцуват неподвижни клони
Снегът е топъл

 

Хитон

Този хитон обличал е някой
Полепнал епителни клетки и прах
Хитонът на слънце прострях
Отрова пих преди лягане
До утре в моя хитон

 

Диляна Първанова, Светлината е сянката

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X