Стоян Михайловски – Из „Книга за българския народ”

 

Из „Единайсети ден”

I
И тъй, пред мен, вред около мен,
поклонници и подлизурки – ето
картината на моето вицекралство!

Врат няма вече да видиш – ни коляно –
ни гръб – незаболели от всечасно
прегъване; държавата прилича
на храм: ето благочинност идеална!
Да, тези изчадия високомерни,
тези фокусници в шамбелански дрипи,
тези гиздави негодници, тези лихи
искатели на светли униформи,
тези първенци, които вечно търсят
ловитба в неразбранщина, тези смели
витязи на сплетнята, тези службаши
с нечисти замисли и чисти чизми
те са мои пленници, раби покорни!
Аз ги избрах безсъвестни – и после
за съвест волята си им наложих;
като слепци, прогледнали внезапно,
сто пъти те ми възблагодариха!
Аз им раздавам ордени с брилянти
фалшиви: те мълчат, понеже знаят,
че награждавам техния характер –
фалшив като труфило за два гроша…

II
Мируват те, кротуват те, защото
поради моята търпимост само
те беззаконстват законно някак!

Мируват те, кротуват те, защото
аз съм ги завладл, душа и тяло:
щом шавнат – трябва вдън земя да слязат!

Мируват те, кротуват те, защото
аз имам правото да разрешавам
без въззив – както искам – всяко дело!

Мируват те, кротуват те, защото
у мене е тефтерът им – регистърът
за техните издайничества, козни
и татства – грозния Списък на Позора!

Да, чадо, вол се връзва за рогата,
а големец се връзва за порока!…
Към зло насъсквай – и подире думай:
„Това зло е наказуемо, служител
ще бъдеш мой – или ще те накажа!”

IV
…Все пак останаха – аз го признавам –
неразвалени хора в обществото,
искатели на чист лазур и светли
простори, шепа ходжи, за които
извеяността се зове ефорност,
хлапета млади, школници до вчера,
останали пак школници в живота,
драскачи, некадърни да отгатнат
тази гатанка велика: – Страст какво е?
Но усмирих ги най-подире аз!
Те ме дълбоко ненавиждат; обич
от никого не искам аз впрочем:
меч от симпатия не се нуждае –
боязън заменя преданост успешно!

Този, който охка скришом, не заслужава
гонение; плач таен е законен;
блян – под юргана – е блян безопасен;
ръце кръстосани полека-лека
на восъчни ръце се преобръщат!

V

Имотността е източник на смелост;
мъж заможен и охолен те гледа
накриво; мъж изпаднал е безвреден…

VI
Противника си щом съсипеш, гладен
и гол щом го оставиш да се скита,
щом го докараш до това положение
ужасно – никъде да не намира
подслон, да не вижда вече засмяно
лице и сладка дума да не чува –
отпадат вече всички сили в него,
излиза вече от него всяка доблест!

Каквото и да казват
поетите – апостолския век отмина…

VIII
А ето друго, твърде любопитно
и твърде поучително явление:
от патила на патила, от болки
на болки, многажди Идеологът
до крайно изстъпление дохожда,
ожесточава се и повилнява –
и най-подире в животинска хищност
и в самоомерзение изпада…
Тогава по-подла твар от него няма!
Аз давам – от кесията си – плàта
на двадесет шпиони – мои хора
тези хора са идеолози бивши,
съборени гиганти, недозрели
волтеровци, маносани поети,
лъжееманципатори народни,
революционери – недоносци
или, с две думи, запъртък човешки…

IX
Талант да беше приходоносно нещо
да бе възможно само с философско
високомислие, с надуто знание
охлузено палто да се сменя
и чизми скъсани да се заместват,
аз бих признал, че книгата е висше
могъщество – признал бих, че не мога
с това могъщество борба да водя,
и бих си дал оставката, Галибе,
от всякакво пашовство и везирство!

За щастие, банкнотата е днеска,
това, което винаги ще бъде:
едничкия атестат за гениалност!

 

Подборка и редакция Александѫр Николов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Валенсио Асенов – Отдавна се започна началото на края

 

Искам/Неискам

Не искам да пуша не искам да пия
Искам калта от мен да изтрия
Неискам себе си зад завеси да крия
Искам с гума сивото от живота да изтрия
Не искам трева не искам пари
Не искам злато не искам и коли
Искам да сбъдна моите мечти
Искам да няма мръсни игри
Искам когато слънцето изгрее
Българското знаме от ветровете да се вее
Искам само рап да се пее
Но се питам любовта ви към родината къдее
Не искам да говоря искам да пея
Не искам да съм тъжен искам да се смея
Не искам да умирам искам да живея
Не искам да съм празен чаша с любов ще налея
Искам да спра да правя грешка след грешка
Не искам да съм на живота черната пешка
Не искам никой да ме прави за смешка
Искам да се пречисти душата ми човешка
Искам човечеството да е многобройно
От сегашния брой да бъде повече тройно
Искам всички да се държат достойно
За да мога някой ден да легна в ковчега си спокойно
Искам децата да са равни по света
Искам младите да не ги застига смъртта
Искам до край да имам микрофон в ръка

 

Не се отказвай

Не се отказвай
Дори на дъното да си
На миналото край за бъдещето мисли
Не се отказвай огъня в теб разпали
Старай се да си умен а не глупав да си
Не се отказвай
Само слабите го правят
И силните падат но после се изправят
Не се отказвай
Преди да си отминал финала
Дори ако трябва плътта ти да не е цяла
Не се отказвай хубавото предстои
И винаги бъди такъв какъвто си

 

България през моите очи

България за едни е държава за мен е родина!
Създадена през шестотин осемдесет и първа година.
Народа и през много трудности мина.
Дори след пет века робство българският дух не отмина.
Ето ни сега две хиляди и осемнадесет години след Христа.
Управляват ни грабливи птици но без крила.
А безчувствената им реч е изградена от лъжа.
Народа вярва ли вярва но докога?
Почти половината от хората заминаха в чужбина.
А старите им домове сега се сриват.
Дори в селата няма кой да копа лука.
Няма баби които да разнасят новата клюка.
Вместо това имаме жълта преса.
Която може да те вкара в затвора и без адвокатска намеса.
И въпреки вичко това обичам моята страна.
Тук съм роден, тук живея и тук ще умра.

 

Живот

Ах тоя живот какво ни кара да правим
Лъжем и мажем за да не се удавим
Честно казано колкото и да го мразим
Просто няма как от съдбата да се опазим
Ако съм казал нещо грешно тогава ме поправи
Целият живот минава в сълзи и разправий
Имал съм и хубави моменти, но просто ме боли
За това че още на младини си казвам времето лети
А аз още на дъното стоя
Давя се и няма кой да ми подаде ръка
Но пак не се отказвам следвам моята мечта
И когато изплувам всички ви ще потопя
И не за удоволствие, а просто за урок
За да видите че живота е достатъчно жесток
Да накара човека да му играе по свирката
И тогава вече офицялно ставаш негов роб

 

Лиричен герой

Отдавна се започна началото на края
Имайте предвид че малко хора ще са във рая
Не знам дали съм от тях но ви гледам и си трая
Ако си урочасан с рап ще ти пребая
Хип-хопа прикрива всичките мои недостатъци
Хейтърите дразня и оставям отпечатъци
Не е много лесно да спазвам правилата си
А римите обичам да ги вадя от душата си
Аз съм от бедно семейство от вас не съм по различен
Само дето имам съвест и съм по тактичен
А характерът ми е на лъвския типичен
Ха познайте сега кой е героят лиричен
Типичен ми е всеки вече
Не се сърди човече
В черни дрехи си облечен
В злобата се увлече
Но никой не е вечен
Дори и звезда да си наречен
Рано или късно тя изгасва и на проблеми си обречен

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Марко Видал – Летен ден

 

София

Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютно нехайство
и небрежност
ме кара
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.

С цялата чернота пред мен
напукваща се неподслонено.

 

Янтра

Реката прекосява вените ми,
но тялото ми вече не струи.
Ето го тук, върху проклетия асфалт.

Свеж разпад.

Запокитен, изгубен
проснат
след зле натисната спирачка
на онзи изтормозен път
попил сега
по-скорошна болка
и по-далечна.

Реката продължава пътя си,
повлича ме
наникъде.

Но дори на нея се жалва
родната ми съдба,
тъмната ми съдба
покрита с ръжда.

Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
на останките път.

… След мъчителна битка
реката изглежда победител.
Но вкамененият асфалт надделява,
похищава така
всички души, копнеещи за благозвучие
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж

завинаги.

 

Фотокамера в София

Ако фотокамера можеше
да улови видяното от очите ми.

Тази прозирна светлина, която
във всеки миг
от деня жълтеникава, северносияйна
убягва между клоните
на дърветата.

Тези мигове
на осезаема мизерия.
Жълтото и червеното
на моя трамвай…
И хипнотизиращата осветеност
секваща и отнемаща дъха ми.

Ако фотокамера можеше
да улови усетеното
пулсиращото
вътре в мен…

Ще проявя снимките
И ще ги изгоря.

 

Етапи

Виж, животът си има етапи.
Знаеш, приятелите
идват и си отиват.
Но нямай грижи, брат, ще
се появят нови лица

в живота ти.

Нещо повече.
Ще дойде ден, когато
приятелят името ти дори
няма да помни как се произнася.
Улови мига, брат.

И… Изведнъж,
толкова истина изведнъж
ме смазва.

Но се въоръжавам с кураж.
Обръщам се, проявявайки
чистосърдечна тържественост.

Поглеждам ги, казвам им
тогава, приятели,
какъв е смисъла
на това съществуване
като знаеш, че ще стане мизерно
след тази неизбежна
предизвестена самота?

Но вече никой
не ми отговаря.

Те също
си тръгнаха.

 

София (ІІІ?)

Толкова ли е трудно да се санират раните
на похабавянето?
Раните на тази несъществуваща
война?
Толкова ли е трудно да се поправят пукнатините
на тази София
осъдена самата тя
и генетичния й пейзаж
на най-скръбното човешко
безразличие?

София устоява,
но продължава да напуква
собственото си бъдеще.
Улавя ме,
оставям се
пукнатините ме всмукват
вдишват непредпазливото ми
желание,
останало вдовец
под откритото небе от бетон, опустошаващо
от другата страна на прозореца ми.

 

Летен ден

Света София
един летен ден
прерязва вените си

Тегнещото жълто
пред лицето на пепелта й
се откроява

Сама увяхва
и безразличието
пролятата й кръв
ме преследват
без път и посока.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Червена масичка, маслени бои, канва, 61х49 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Николай Фенерски – В парк „Гюлхане“

 

В парк „Гюлхане“
зад бившия султански лукс
на мястото, където мегарците
построили Византион
съм само зрител,
пред мен е филмът
и никой не ме забелязва,
толкова е сюр и субреалистично, звукове и гледки,
във които съм 5 D,
но ме няма там,
толкова ме няма,
че ако умра на тази пейка,
нито една пребрадена и опакована в черно
жена,
нито един брадат и мустакат
мъж,
нито едно пискливо
дете
няма да спре поглед
върху трупа ми.
Истинският живот тук е спрял.
Истинският живот тук е врял
само някога
с император Юстиниан
и виковете „Ника!“
и реките кръв по хиподрума,
а днес е само филм,
постисторически, безкрайно скучен
филм за живота
на мравките и варварите.
Те не могат
да бъдат реални.
Те са само декор, насред който
седя
и се опитвам
да дочуя
през пространството
първите византийски
песнопения.
Горката Премъдрост Божия,
горката София,
останала си е неразбрана.
Обикновени стени
и камъни,
които ме карат да плача.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Ныш Наталья, маслени бои, канва, 83х63 см, 2007

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александѫр Николов – Васил Левски

 

Хотел „Централ”

Вземи всички неща, които те отвращават
И ги завържи за кръста си.
Някои ще кажат – той ходи приведен, срам го е,
Други ще кажат – ето, нà, възпява разврата, срам не го е.

Трети ще кажат – перверзията е красиво нещо,
Защото е винаги свързана с унижение.
Четвърти ще спрат да гонят селските момичета
И ще се обърнат към момчетата.

В тая кал, която през останалото време тъпчат свини,
Пети, шести, седми връткат валсове.
Будалите не платили за оркестър,
Ами някаква кутия свири. Свири в тинята. И те танцуват.

В ресторанта на хотел „Централ” бе обявено, че театърът е мъртъв.
Без страх и надежда. Да танцуваме.

 

Спектакъл

Да поделим значение: виж как звучи.
Ти си хубаво момиче, обещавам ти, че няма да прехвърлям
От пръстта на казаните вече думи зад гърба ти.
Нали се борим да унищожим империята

На постмодерното говорене,
Нали се борим пак да бъдем автори.
Знам, че е възможно, знам и как ще стане,
Но това за утре, хайде с теб сега

Да поделим значение. Безобидна перифраза
От ред на хубаво стихотворение.
Това е опаковката, това е формата, която вече си поделяме.
Театър заедно, в социалните си роли – режисьори, постановчици.

Когато публиката тръгне,
Нека поделим значение.

 

Три моми & майка

– Залюбих три млади моми, мамо, как да реша най-добрата
За мене коя е. Е гиздава. Първата, втората, третата.
Втората. Първата. Мамо ли, коя ли да взема, ще сбъркам ли?
(Пита майка си детето. Тя го слуша.

И му пощи въшките под цъфналата круша.
Отдалеч напомнят на Балканска пиета,
Тя го гледа, мисли го известно време,
Опитва се да възприеме.

После проговаря):
– Хич не ми реви, а позапри се, чоджум,
Какви са тия хетеропатриархални нрави?
На двайсет и една си станал,

От майка ти ли се очаква, чедо,
Тепърва да ти глаголѝ за феминизъм?

 

Многострадална Геновева

Можеш да мечтаеш за Античност,
Натежал на белия си кон,
Използващ меча си като бастун,

Докато твоите хора грабят
И опожаряват сарацински стан.

Вечер да се молиш пред олтар
Или пред статуя, с дебел камшик,
В десницата, готов да удря.

Сутрин да ловуваш дивеч по горите,
И докато твоите готвачи го приготвят,

Следобед да стоиш пред портите на Геновева,
В очакването на последно утешение.
Изобщо да си все Средновековие, докато

В мислите си към Античността летиш и
С всичките си ранноренесансови фетиши

Рисуваш по платно от пожълтял чаршаф,
На възлюбената си, картина.

Картината по-късно ще получи име:
„Едно от похищенията
На Европа”.

 

Тюленът на Лайбниц

А
Не е като Тюленът на Уедъл,
Който умее да се гмурка на 700 метра дълбочина,
Което го прави рекордьор сред тюлените.

Не е и философстващ върху своя айсберг тюлен.
Не знам дали обича или не обича чуждото присъствие,
Но ако съдя по някои негови проявления

Например, по бележката, която беше оставил
Във ваната ми тази сутрин,
И после вероятно беше изчезнал през сифона
Обратно в своя ледовит океан,

С което подозрително много напомняше някои жени,
В които съм се заглеждал през годините,
Мога да кажа, че е по-скоро отшелник в пустошта.
На бележката пишеше ‘Какво е канон? ‘

‘А за какво е канонично да се пише?’ попитах сифона аз.

Б
Канонът не е набор от щрихи,
Избор на четки или цвят на боята.

Не е потапяне на перото в шишенцето с мастило
Или изтръскването на извадения пишещ инструмент.
Не е и в свършването в жената
Или в свършването върху лявата ѝ гърда.

Толстой е бил най-лошият толстоист.
Да Винчи измисля сложна система от лъжички,
С която се загребва точно определено количество
От различни бои, за да се постигне съвършената живопис.

Система, която никога не използва.

В
Всяко такова упражнение се прави с цел
Да се настроят сетивата в определена посока,
Да се наострят или по-вярно казано, объркат,
За да спрат да определят заобикалящата среда.

Бог сътвори света чрез монади,
Но дали те не отразяваха нещо друго,
Така както всяко творение

Е прехвърлено в други условия късче реалност –
Реалност по отношение
Сетивата на създаващия?

Г
Чарлз Менсън споделя в едно свое интервю,
Че съжалява, задено не е могъл
Да убие триста или чет’ристотин души повече,
За да разберат хората, че има какво да каже,
А после заявява, че никого не е убивал.

Не бива човек да разполага с такава способност
Да манипулира обществото или части от него,
Защото властта ще го направи убиец.

Безвластието ли е решението
Или съвършената монархия,
В която самият Бог е цар – по Лайбниц?

Д
Такива разсъждения след близки срещи с Тюленът на Лайбниц,
Който, ако искаше да бъде истински отшелник,
Нямаше да живее в тази ледена пустиня, с която се гордее,

А да обитава съвсем свободно
Пространството на греха и разврата,
Където хората не отказват да хапнат нещо мазно

И да остане верен на себе си.

 

Васил Левски

по Владимир Сабоурин, Елена Кьосева и Златомир Златанов

Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.

Нека момчето си остане момче,
Дори да гледа в очите на убийците си
С необяснимия поглед на целеустремеността.

Дори да буди недоумение у своите критици:
Как така да унищожим империята
Без да избием жените и децата ѝ?

Как така ‘чиста и свята република’ за всички,
Без значение от тяхната народност и религия?

Ти знаеше,
Че миналото е голата сянка на всички неясноти,
Която бъдещето украсява с парадна униформа.

Ти знаеше,
Че настоящето е бременно с минало
И синовете искат да умъртвят бащите си,
За да станат бащи на самите себе си и дядовци на бащите си.

Ти знаеше,
Още когато миналото бе твое настояще,
Че бъдещето ще се случи в миналото.

Ти знаеше,
Че името ти ще бъде превърнато във фетиш
От предразсъдъците на предишните визии,
От предразсъдъците на настоящата визия.

Погледът на сляп човек, който халюцинира небе.

Видяхме революцията, но знаем ли
Кой дял от завещанието ѝ наследихме?

Над зевовете на всеки произвол
Ти искаше да бъдеш мост,
По който да гори пожар.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Константин Павлов – Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки

 

Моите стихове никой не ги печати.
Никой не ги чете.
Те са опасни –
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
– Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада –
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Женски полуакт, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Христина Василева – Нощни солници

 

Дървото

Дърво отрупано с птици вместо листа
Младо дърво с десетки птичета по него
На залеза крилете им блестят, гръбчетата лилавеят,
човките им сгушени едно в друго
Стотици там живеят
Синигерчета, червеношийки, чавки, славейчета, чучулиги, лястовички и врабчета
Пеят, хранят се, растат,
някои убиват ги –
децата – с прашки
възрастните – с пушки
Зиме мръзнат, ако не успеят
другите отлитат
Капят като зрели круши
Дишат тежко, гушите им все по-рядко пеят
възгласите им витаят дълго след това
духовете им линеят, но изпълват местността
Опасността не е за тях
Опасност е била
Опасва птичият кордон дървото
едно дърво
Искат да се любят, но тясно е дървото и времето не стига
Искат и да пеят, но ниско е и песните им сиротеят
По небето тътен чува се далечен
Умирането не е зла съдба
Смъртта навреме и намясто идва
Гръбчетата лилавеят
Крилете им блестят
Сънища вилнеят

2.06.18

 

Съветите на яростта

Горя мазнини –
не ме разубеждавайте, безлични, безформено е
наднорменото ви тегло, то най-малко ми тежи
отдавайте се на ленивото си благоразположение
успивайте се и активно си почивайте
не се вталявайте
комфорта си не нарушавайте
Непосилни за вас са данъците ми

Физиономистка съм –
не ме разсънвайте, диалогични,
политкоректни, точно така, крийте лицата си от характерни черти
не ги пазете от подпухване
търсете си консенсуса
кръглата маса забърсвайте
не се оставяйте на съмнението да ви просветли
флегматични напудрени нослета,
размърдвайте се в хралупите си, прозявайте се
инфантилни книжчици съставяйте, вестници раздавайте
циркулирайте
около Манхатън проживявайте, летища облажавайте резиденции
втелясвайте се
Непосилни за вас са данъците ми

Кожата на амазонка съм
какъв ли природонесъобразен витализъм би ви обладал, вас –
ни човеци ни чифтокопитни,
с удобно-закърняло сетиво, еко-герои,
гризачи на сърцевини на плодове
унищожители на треви и листа
екзекутори на млекопитаещи тела,
за да не подпалите алеята в парка с надписа от био-спрея си: козината е смърт

Не ме разсмивайте и вие, позитивистично изнуряващи се с педалите колоездачки,
падайте си по секси веган-надежди за здравословна екологично чиста смърт в отлична форма
всичко е процес и процесът е мантра
въртете педалите, пийте вода от основа,
овладявайте космоса, следвайте знаците, зодиака разгадавайте,
разопаковайте внимателно, не се разстройвайте от непосетеното
нито разсейвайте
Непосилни за вас са данъците ми

Кротка Инвидиа съм
колесницата ми с грифони е впрегната –
не ме развеждайте,
високопоставени служители,
пазете местата си, осигурете децата си
отдавайте се в обедните почивки на бляна си за антиконформизъм
носете си белите яки и гладко-фризирайте хипстърските си бради
спазвайте точно инструкциите да слушате
изпълнявайте, сутрешното кафе не изпускайте
возете се, на Малдивите почивка уредете си, хванете намалението, промотирайте и промотирани бъдете
в борсови инструменти инвестирайте,
пенсионерски фондове проучвайте, влагайте пестеливо, пресмятайте разсъдливо, залагайте, играйте, купонясвайте редовно,
душите не вадете си
Непосилни за вас са данъците ми

Вечер
Щом време дойде лека нощ да си кажем
Обвинете най-сетне майките си в липса на чувство за хумор
Изревете го яростно, нежно!
Може по-лека смъртта от това да ви стане

07.06.18

 

Нощни солници

На ЦХВ

Пусни този вятър
да издуе пердето, да нахлуе
Остави светкавиците да пресекат ретините ти, гръмовете да проглушат тъпанчетата ти
Калната вода да повлече езика, корена му да изтръгне, да помете мъжеца, сливиците да разкъса, да размаже твърдото небце, на пихтия да го направи, кухото гърло да запуши, да се натъпче
да не мърда, да се схване, да посинее
Боровете от гората зад блока разсечи,
смолата да залее кората и торфа в основата да насити,
игличките да се напоят,
свое отрицание ароматът да стане
да не може да се търпи повече,
да души, да се гаври с ненаситното обоняние
Разчекни челюстта
Обезобрази се не-миг и не-траене
Сега просто спомен не си

Траулерът
Траулерите с имена „Карелия“ и „Аурелия“ и още други,
наречени на морски вълчици, чудовища и нимфи,
спътнички на мореплавателите и
отпътуванията им по-нататък,
приятелки на безбрежните рейсове,
одисеи на вечния риболов
пристанището Казабланка – първото
и после пак и пак посещавания бряг
морските лъвчета на палубата
богатият улов в екваториални води
нептуновото кръщение, карнавалът на кораба, той облечен като русалка
южният океан покрай нос Добра надежда и северното море край Кийл
постоянно завръщащият се сън
Свобода само в съня
Мираж на затворника
Утаява се солта

Остави това сърце да трополи
нека да се удря докато се омаломощи
разкъсай хоризонта в линията на гръкляна, разпарчетосай го,
защо ти е цял хоризонт, когато слънце там не може да изгрее
Човешка маса, тежиш и тесни са пътеките ти,
трюмовете ти са мрачни, дълбоки,
с влага пропито е дървото,
клопки ли са наоколо и нима мини са останали
Понякога, почти невъобразимо възможно, в самия миг на обезверяване,
над шест бала е острият вятър
(по дванадесетобалната скала на Бофорт, както наричат тук адмирал Ф. Боуфърт)
вълните удължават се, а сенките им все по-насечени, жилите им изпъкват,
разпенва се морето отпреде ти
просторно е сякаш
усещаш като че свежест облива те, къпе те
златото струи по теченията му към златните двери
Ако можеш дишай тогава със пълни гърди
Знакът и мигът са кратки

Възлите на ръцете му са по-здрави от тези на рибарските мрежи
Солта набъбва

Това тяло да се сгърчи
конвулсии да плъзнат по твърдите части, череп, кости, да се разтресат, да се разместят всички хлабави връзки, хрущялите да станат на пихтия,
да заизтичат секретите, тъканите да се смесят, да дифузират
лимфните съдове да се обърнат с дъната нагоре,
да се начупят керемидите на капилярите им
да се върне посоката на движение, гладката мускулатура да се набразди
Развържи се паракортекс на възела, сърцевина на сърцевината,
освободи антигените да залеят междуклетъчното и всички други пространства, да потопят дренажите, да разбият системите,
да оплетат капилярите, да увият двете вени, да ги затиснат,
скелетните мускули да спрат да се съкращават,
да се преустанови това безсмислено движение,
неспирната циркулация на течности да се взриви
в един миг да изключи адската машина на кипенето
ходът на това автоматизирано живеене да секне

Океански риболов!
Перла в короната на социалистическата принцеса на моретата
хищнически изтръгната от разпорения търбух на нищо неподозираща черноморска акула
Кръв и перли
Перли и кръв
Мрежите стегнали завинаги сърцето му –
парче месо, висящо за мухите на куката на някой месарски магазин
Искри солта, свети нощем

Издуйте се платна на все по-сбръчкания епидермис, изтъняла хартия на свръхдълго продължилото износване,
изхабяване в очакването,
предварително изконсумиране
Да се продупчат кожите във много точки и кръв и лимфа да забълбукат

През дупките, където са очите му, устата, носа, ушите, може небето да се види,
мястото свободно е сега и за морето
Солта белее

Шуми, разяждай минутите, бръмчаща твар, неадекватна, безразлична
Времето притискай,
ден след ден и нощ след нощ – карцер
Да тежат оловни топките на шиите
без мърдане, без възможност за обръщане,
вратът извит назад необратимо да изтръпва
да позеленява, да покафенява,
да се подува, но да не се пръска
неспирно да тлее болката
да се сковат всички нервни окончания
тотален покой, застиване и тишина
звуци, стонове и шумове
да не гъкват, да се сподавят, да преустановят вибрирането
Индиферентност на траенето
Камък е солта, на животните за близане

Озапти стихията, вулкана укроти,
можеш ли да разтушиш вътрешното неовладяемо,
някак си да го размиеш, да го забелиш,
до мъглявина да го докараш
след като не можеш категорично да го склещиш в тясното, гърлото му да сграбчиш, да го задушиш, като в гангстерска сцена, в някой тъмен ъгъл между две задни улици
Гръмовержец на вселената
Мълнията р азцепи!
Тя се е прицелила в гръбнака ти
Солта е кървава

***
„Мъдрото“ утро боли
Кълбото от гвоздеи омаломощено продължава да се върти там в сянката на бронхиалното дърво
драска, дере торбичките от алвеоли
мислиш си, че нощното изстъпление се уталожва
отлага се тежестта, бавно потъва
Притихналото море е спокойно, като че ли, умиротворено погълнало е своето си
Заситило се е сякаш
Море на нараняването

На сутринта котешко езиче нежно облизва, леко влажно,
засъхналата сол
отложена на сгъвките под мишницата ти

20.06.18

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ерол Ибрахимов – Тъмно е, май скоро ще съмне

 

Аз съм

Глобален и постмодернистичен.
Глагола превръщам в кокиче.
На кокили качен от високо си гледам.
Протягам ръка и стигам предели.
Тичам, хвърча и се блъскам.
Объркан е света, макар да е лъскав.
Черупка се пука. Сеизмичните сили
напъват, разкъсват пръсти и жили.
Любовта е копейка, безценна валута.
Разменям доволно кон за кошута.
Докъде мога да стигна? Ще имам ли сили?
Обувен завод построиха върху братски могили.

„Уникален!“
Изваден от контекста банален,
по-скоро аналитичен, аполитичен.
‘сички ми викат – Егати и пича!
Затворен във мрежата намирам пролука.
Във римите и думите откривам наука
в обикновените неща на делнични хора.
– А сега накъде? – пита ме хора.
Да си бил не значи да бъдеш,
в хоби превръщам всички несгоди.
Давай! Ставай, и тръгвай!
Нали не очакваш света да се спъне.

 

…и ще си мисля за… нищо

Ще изляза от пещерата и ще наклада огън.
Ще пусна Вагнер и ще мисля за Полша.
На жаравата ще метна маса пържоли.
Ще поканя гости. Ще танцуваме голи.
Ще крещим до безкрай, че две и две е равно на чет’ри.
Ще си спомним осемдесе и четвърта, как за малко да бием на дузпи.
Ще си разказваме стари вицове на старговор.
Ще се смеем, ще плачем, сърдито ще спорим.
Ще си говорим на брат дори със сестрите.
Ще гледаме филм по-действителен от действителен случай.
Няма да жалим, ако не се паднат числата.
Ще спре тока. Ще бъдем за малко пак братя.
Ще се върне пак онова сладко безвремие.
Унесени в мисли ще ръчкаме огъня.
И когато узрее, или може би пукне зората,
всеки във свойта палатка,
спокойно ще спи, ще сънува за всичко,
а аз ще догледам огъня и ще си мисля за… нищо.

 

Искам да зная

Не съм избягал, но не съм и останал.
Затворих се в кулата и плета ръкавици.
Споделям се със себе си и разплакан
по прозореца потен рисувам шевици.

Не чукай! Стаята не се заключва.
Тук съм си. Къде мога да ида.
Ставам. Светвам. Котлона включвам.
По-празен съм от празна мида.

Не си оправям вече леглото.
Не чувам шума на светците.
Не вдигам, когато звъниш ми.
Зает съм. Качвам Голгота.

Какво още имам да плащам, кажи ми.
До края на месеца всичко платил съм.
Нишки разнищвам, чопля нирвани,
тъмно е, май скоро ще съмне.

И преди да вдигна тази ограда,
бих искал да зная.
Какво със нея ще пазя.
Какво, искам да зная.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва, 61х66 см, 1994

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Петър Пейчев Щурмана – Празнично е отблъсването

 

Ще се подготвим за отблъсване

Ще се подготвим за отблъсване –
на екипажа ще му писне: виждам
как се навъртат край трапа и питат:
“Пише ли нещо на дъската?“
(черната дъска, на която се обявява
датата на отпътуването)

 

Празнично е отблъсването!

Празнично е отблъсването!
Корабът се прибира, дори старите корита се разхубавяват
отхвърля всички вързала, шпрингове, буксири и си тръгва
без да се обръща назад – стара традиция – забравя
всичко останало на брега – велико избавление

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Сватба, маслени бои, канва, 130×120 см, 1982-1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Сабоурин – Сбогуване с Подуенския пътен възел

 

Сбогуване с Подуенския пътен възел

Сбогом възел това което
Не може да се развърже не може да се разреже
Трябва да се напусне трябва да се изгуби

Сбогом последни останки
Надживели стария режим останали встрани
На завет от голямото изливане на бетон

Сега рани от натрошен кирпич последно напомняне
Неразрушеното от стоманения поток на светлото бъдеще
Ще бъде разрушено щом вятъра от бъдещето секне

Сбогом уморен от неспирния поток
Към светлината от изток вливаща се през теб
В буржоазното градско сърце сбогом уморен бетон

От времето когато бъдещето значеше
Вечност на хилядолетни мравчени райхове аутобани за триумфите
На тежката военна техника на всеки следващ победител

Сбогом дърво между мантинелите
Полувековно израстване сред неспирното отминаване
Подхранвано от растящо запустение

На прехода от планова към пазарна икономика
Мирния преход от държавномонополистически социализъм
Към държавномонополистически капитализъм

Сбогом чисто нови някога чешки
Широколинейки чрез които локомотивите на историята
Трябваше да влязат в града сега втора ръка

Немско австрийско миришещо
На старата свобода старата похот на капитализма
От преди виртуалния край на историята

Сбогом възел от чийто прибой набъбва
Третата сливица сбогом възел стягащ примката
На нощен детски астматичен пристъп

Връзката между задушаването и революцията
Между астмата и чудото на вдишването
Разкъсана завинаги сбогом

Това което не може да се развърже това
Което не може да се разреже трябва да се напусне
Трябва да се изгуби.

 

Малка история на калвадоса

В дворчето на старото читалище
преди да го дадат под наем на ресторант
не си спомням защо освен че беше за първи път
денем сам кубинския ром и калвадоса още бяха евтини
питиета за студенти и докери

 

Червеният корт

Зрели са, потопени в огън, възврели
Плодовете
Хьолдерлин, „Мнемозина“

1
Червен корт нощем
Черна плоскост вертикален срез
В дълбочина лампи на повърхността
На мрака на твърде богатия хадес пръскачка
Свири по мрежата на оградата

2
Червен корт рано сутрин безшумни
Облачета прах по настилката приглушени
Команди на тенис инструктор на чужд родствен
Език мълчаливи упражняващи се деца плясък
При периодична среща на кордата с топка

3
Червен корт ранен следобед
Бели пластмасови столове подредени
Един в друг на линията на мрежата
Ръчен валяк опрян на оградата периодичните
Параболи на струите на пръскачката

4
Червен корт под косото слънце привечер
Осветена ръждата по телената ограда кафявото
Припламва душата на натрошените тухли сияе
Преди угасване увенчано от сива корона
Високо върху излетите чела на строеж

5
Червен корт под отвесното слънце на пладнето
Слънчев чадър свит над бели пластмасови тронове
Периодичен режещ звън от въртяща се пръскачка
При пресичането на струята през мрежата на оградата
Сталинизма е сега в бетона над морето.

 

Черницата

На Петър Пейчев Щурмана

Между горната и долната земя короната ти буй
Отбелязва мястото в необезпокояваното еднообразие
На царството на бурените пустинната горчивосладка шир
Останки от храна и хора корените ти набъбнали от соковете
Под бетона милосърдно приповдигат
Възглавката на гроба.

 

Сенки

Сенки на гарвани и зелеви пеперуди по напукана земя
Сенки на обгорели гуми без джанти сенки на прорасли треви
Сенки на бетонни панели със слънчеви кръстовидни амбразури
Сенки на избуяли бурени върху сивкавобледи мрамори сенки
На плексигласови аркади осеняващи гравирани портрети
Върху черни гранитени плочи с несъразмерни глави

Монтирани върху костюми вратовръзки обувки сенки на джанки
Черници бъз над човешки екскременти до рамката на гроба анонимни
Като всяка нужда сенки върху каша от ферментиращи бели бобонки шеметно
Скъсяващи се сенки на мантинели сенки неотстъпно залепнали за коремите
На коли профучаващи по магистралата сенки на гроздове лампи
Сенки на дима от угасващите свещи върху буците пръст

 

Покойникът от съседния апартамент

За първи път откакто сме съседи
поздравяваш миришеш на болен както обикновено
дотътряш се от вратата до асансьора двете тежки крачки
между апартамента и подземния гараж миризмата оставя
задълго вертикална следа в шахтата на невидимото преминаване
бурените избили между фугите на терасата сателитната чиния няколкото
ключалки затъкнатите известия от топлофикация софийска вода
енергото брошура на икея овесена на дръжката на вратата
знаци на осезаемото отсъствие за първи път
откакто сме съседи поздравяваш

 

Справедливостта и морето

Морето е яростта
взривяваща се в канелюрите на гребените пяна
в капителите на прибоя
във възлите на коренище
вкопчено в скалата
в прокървяването на жена със секнал
от ужаса цикъл

Справедливостта е яростта
взривяваща се в трезвостта
на канелюрите в дорийските капители
в крайбрежните пинии в дивите маслини
със стотици гвоздеи пронизващи
тялото на праведния
при самоубийствен атентат

Морето е небесният купол
набразден от взривната вълна

 

Илинденска идилия

Денят очакваше удавника си цял ден
Най-дисциплинираните бяха на плажа дълго преди
Спасителите западният рационализъм незнанието на местните
Суеверия небрежността на една млада средна класа разчитаща
На грижата на баби дойки държанки пиещи поредици големи бири
Със сламка най-често без присъстващи бащи момчетата помпащи
На непоклатими мастодонтни уреди на детска площадка от стария режим
Смартфон опрян на единия стълб на висилката коремни и
System of a Down времепространственото изкривяване
Сплесква елипсите на сенките на кипарисите
Застаряващият спортсмен таксуващ комплекти чадъри шезлонги
Масички без касов бон минава в края на работния ден
С чисто нов каджар както рече заратустра изпепелени бурени
В бетонна купа подобие на олимпийски жертвеник
Нито гънка по повърхността на водата като в зехтин
Времето спира в очакване на часа на нощните плажове
Безшумно завалява със сухи беззвучни светкавици презрелите
Ябълки само това чакат зачестява тупането им в тишината
Капещите джанки се разпукват в мига на удара преобразени
Във вискозна градина на удоволствията на оси и мравки
Не изчакващи дори дъжда да спре русначето
И баба му играещи на топка в плиткото очаква ги
Притихнало морето утрешните новини.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Пейзаж край Долна, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018