Езра Паунд – Поръчение

 

Ité*

Вървете, мои песни, търсете похвали от младите и нетолерантните
Търсете компанията единствено на влюбените в съвършенството.
Заставайте винаги под твърдата Софоклева светлина
И с радост приемайте от нея своите рани.

*Ite, missa est (лат.) – буквално „Вървете, пратени сте на мисия“, заключителна фраза на католическата литургия (б. пр.).

 

Кода

О мои песни,
Защо ли гледате така изпълнено с очакване, тъй странно
на хората в лицата,
Нима очаквате сред тях да видите изгубените мъртви близки?

 

Causa

Редя тези думи за четири души,
Може да дочуят нещо още няколко,
О, свят, тъй жал ми е за теб,
Ти не познаваш тези четирима.

 

Monumentum ære, etc.

Позволявал съм си много, казвате;
Пристъпвал съм важно-важно в мантия от надменост.

След броени години кой ще си спомня за ролята ми на buffo,
Кой ще си спомня баналните ми изпълнения,
Комическите детайли ще са ланшен сняг.
Вие обаче, вие ще гниете в земята
И е под въпрос дали дори торта ви ще е достатъчно богата

Да поддържа моравата
Върху вашия гроб.

 

Поръчение

Вървете, мои песни, при самотните и неудовлетворените,
Вървете също при тези с разстроени нерви, вървете при поробените от условности,
Отнесете им презрението ми към техните тирани.
Вървете като огромни вълни ледена вода,
Отнесете презрението ми към тираните.

Вдигнете глас срещу неосъзнатия гнет,
Вдигнете глас срещу тиранията на лишените от въображение,
Вдигнете глас срещу оковите.
Вървете при буржоазката, която умира от скука,
Вървете при жените от предградията.
Вървете при омразно бракосъчетаните,
Вървете при тези, криещи провала си,
Вървете при нещастно съвкупляващите се,
Вървете при купената съпруга,
Вървете при завещаната жена.

Вървете при изтънчено похотливите,
Вървете при тези, чиито деликатни желания са осуетени,
Вървете като главня върху безчувствието на света;
Вървете с острие насочено срещу това,
Заякчете късащите се струни,
Вдъхнете сила на водораслите и пипалата на душата.

Вървете настроени приятелски,
Вървете, говорейки открито.
Търсете нетърпеливо нови злини и ново добро,
Бъдете срещу всяка тирания.
Вървете при тези, на средна възраст, които вече са затлъстели,
При тези, които вече не се интересуват от нищо.

Вървете при юношите, които се задушават в семейството –
О колко противно е
Да видиш три поколения събрани заедно в една къща!
Също като да видиш старо дърво с млади издънки
Между гнили и пречупени клони.

Излезте непокорни на хорското мнение,
Вървете срещу вегетиращото робство на кръвта.
Бъдете срещу всички хватки на властта.

Превод Кирил Василев

 

Градината

En robe de parade.*
Samain

Подобно рой копринени конци, развени край стена
Тя върви край парапет в Кенсингтън Гардънс,
И стъпка по стъпка умира
от нещо от сорта на емоционална анемия.

Наоколо гъмжи от паплачта
На мръсните, жилави, неизтребими деца на бедните.
Те ще наследят земята.

Тя въплъщава края на един изкуствен отбор.
Скуката й е изискана и необикновена.
Тя би желала някой да я заговори
И почти бои се, че аз
извършил бих подобна недискретност.

*В парадно одеяние.

Превод Владимир Сабоурин и Кирил Василев

 

Мото към Lustra (1913-1915)

И дните нямат пълнота
Лишени са от нея нощите
И като полска мишка шмугва се живота
Не трепва стрък трева.

 

Приветствен адрес

О, поколение на все самодоволни и все
приклещени
Видях рибари, хапващи под слънцето,
Видях ги сред разпасаните им семейства,
Видях озъбените им усмивки и чух чепати
смехове.
И аз съм по-щастлив от вас,
И по-щастливи са от мене те.
А в езерото плуват риби и нямат си дори и дреха.

 

Тренос

Никога вече отронени стонове.
Никога вече угрижени във вятъра по здрач.

Виж красивите мъртви!

Никога вече аз няма да горя.
Никога вече плясък на криле
Във въздуха плющящ над нас.

Виж красивите мъртви!

Никога вече бичуван от страст,
Никога вече онзи трепет
При среща на ръцете ни.

Виж красивите мъртви!

Никога вече на устните ни виното,
Никога вече познанието.

Виж красивите мъртви!

Никога вече шуртенето на бързея,
Никога вече местата ни за срещи
(Виж красивите мъртви!)
Чуй камбаните.

 

Картината*

Очите й на мъртва дама ми говорят,
Че имало е тук любов, от придошли води неизличима.
Тук имало е страст, неизличима от целувки.
Очите й на мъртва дама ми говорят.

*Лежащата Венера на Джакопо дел Селайо (1442-1493).

 

Превод от английски Кирил Василев и Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Атанас Петров – В тая улава жега

 

Прощално

Спи! Зад прозореца вятър,
вихрушки и сняг се въртят.
Зима е! Спи и почивай, приятелю.
Няма смърт в паметта ни, няма смърт.
Назад ще се върнем развели
буйни гриви и в страст ще горим,
и земята под нас ще трепери
като стих, като гонг ще звъни.
Ще препускаме – степни ездачи
до коляно сред сухи треви
и под копитата пак ще изкачат
Вяра и Истина вместо искри.
Спи…
Вятър и сняг се въртят.
Зима е!
Няма смърт в паметта ми –
само ездач без кон и път.

 

Гумичка

На Краси Христова

Това е гумичка –
онази със слончето
на Кохинор
и с нея ще се опитам
да изтрия тъгата ти,
пораснало,
южно момиче.
И кога ли успя
да запълниш
тези малки и големи квадратчета
със цифри и цифри
в опит да измериш тъгата си.
И между тесните,
и широки редове на тетрадката
да изрисуваш самотата.
Не вярвам в света
да има толкова хартия.
Дори и Кауфланд
е просто ръждива барака
пред тази задача,
макар
и да е магазин
за меса, вина, и… книги.
Но си купувам гумичка,
и я стискам в ръката си
/само за двайсет стотинки/,
и искам с нея да изтрия тъгата ти,
и ми се иска да си щастлива…
Но кажи ми, как се изтрива тъга?
Кажи ми, познаваш ли щастливи поети?
Ала чувам как гласът от говорителя,
вместо цени и реклама, да кънти със поезия.

 

Отваряне гроба на баща ми

Стърже лопата, душен следобеда.
Небето надвиснало жежко, като гилотина.
Проблясват лъчите, под слънцето
съхнат тревите и в тая улава жега
смугли момчета разкопават гроба на моя баща.

И мъката тегне, като котва потъва,
и корабът горд на моя живот
застива в морето от сълзи, сърцето умира.
Няма го вятъра, платната увиснали.
Мъртвило и пустош, смърт, какво ти море.

Захапват лопатите, разхвърлят пръста,
небето все така безнадеждно се хили
със своите облаци пухкави все така красив е света.
Удари о кост, звънна метала и събраха в торбичка,
смугли момчета, костите бели на моя баща.

И това ли остана от мечти и желания
на един неизживян живот,
от една борба и страдание –
череп и кости, спомени детски и предания.
Тук съм, баща ми, повярвай, пораснах
и сърцето ми е една огромна тъга.

И откъм селския път дочух да похлопват
на ковчега дъските,
и светът за кой ли път се разпадна,
разпиля се светът.

Там, във ковчега, полегнала мама
пътуваше плахо към моя баща.
Смугли момчета положиха мама и в краката й,
в гроба, торбичката с кости на моя баща.
И отново са двама.Щастливи.
И няма смърт. Има Любов.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Ваня Вълкова – Спънка – памет

 

Вкус от живота на другите

Преминали времето за песен
Гърбове
Двете дами упорито пресъздават
думите на г-на от сериала
–––––Той имал син
Тя е вдовица–––––-
Сутринта по улиците
парата от думи се преплита
с мириса на сладкиши и бензин
Аз не съм гладна,
дупките по дрехата ми пропускат мириса
Той се втечнява
Завивам към пекарната
И
Си тръгвам без да вкуся
Сладкишите
на дамите от тротоара.

2017

 

Болка

Кожата на краката, без мехурите
да почнат да приличат
на балони-дирижабли
Летейки
Се пръсват
На мънички сълзи,
на цветни-капчици-преливаща-бодливост
От рекламите по улиците
протича дъжд от мрака, но е цветен.

8 май 2017

 

Новите роби

Новите роби са безкрайно послушни
Приемат ги любезно бавно-скучно, но
Винаги с прецизен маникюр и
заредени роботи пълни с усмивки.

Новите роби са бързооборотни
Да смятат, да казват, да купуват
Да прибират бързо ръцете си,
ако са грозни
Да чакат, въпреки, че искат
Да стрелят
Да мълчат
Да гледат втренчено, без бръчки
Да изпълват себе си със задоволство,
когато ги лъжат
Винаги се смеят, без заповед
Винаги са тъжни, без сълзи
Винаги са отчаяни, без да падат
Винаги купуват, без банкноти

Новите роби бавно или скоростно
се връщат вкъщи и
Викат––––––-
Викат––––––––––
Викат–––––––––––––––-
Много силно.

2017

 

Спънка – памет

I Вървене

Неусетно, пре-умело се пре-спъвам
В прорасналото време на далечни стъпки
Отпечатъци от ужасии и милости на непознати хора
Улицата има памет в която влизам

–––––– Продължавам

Неумело се препъвам и политам
Летя
Обръщам се на другата страна и
Виждам
Момичето със сплетени от болка стави
с коси в морава-червена почва – боята се запазва до последно
я няма вече.
И старата стена
я няма вече.
Заместена е от греди и тухли в напредък на пространство
за мечти, живот и страхове за утре.
Бавно и далечно

–––––– Продължавам

Довършвам си летежа и пикирам грубо
Натрошените сиви плочи ме отвръщат

Спирам

Ядосването ме поглъща и изплюва
в мръсните пълнежи на паважа,
извлечени от умовете на всичките далечни хора
през балконите
Надзъртам и се плаша
Бавно и далечно.

II Летене

Летя
Психеделична самота
вид сгъстяемост – движения забрава – остра тишина
въздухът ме повалява

Летя
Разделителната способност на екрана ме ограничава
Бавното кафе на жената от стола се разтваря
и ме смесва

Летя
Грайфери на чужди крака
гравират карти на далечност
Пътувания в книжни тела
Остават спомени без дати

Летя
Ръце с протрита кожа – стари снимки – натрошават време
Запазено и подредено
Инкрустацията е твърде тежка
и никога не мога да изпия чая

Летя
Жената през пердето на балкона
Далечна линия, а черното изтича
Не мога да я върна,
пада натрошена, а в полета е смела,
но я няма.

III Стоене

Изтръпват всички стави, планирани и означени
кодирани движения от много четки
спират в права линия
Стоя и чакам да политна.

декември – януари 2017-2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Елка Василева – Аз съм делника

 

Когато е тихо

Тишината е паяжина.
Дебне да улови мислите.
Вместо това
ги насища със звуци.
Оставя ги да се подредят
в мелодия или какафония.
Зависи от хоризонта,
който мислите
си рисуват
в тихото.

 

Реалистично

Светът, в който живеем,
не ни научи на нежност.
Озлобяха душите ни
в коловози и впрягове.
Сити, топло облечени –
Боже, колко сме бедни!
Заноктени във себе си
ние сме се ограбили.
И кого да виним
(а ни трябват виновни),
че минава животът ни
само в черно и бяло…
Всяко бъдеще време
е заровило спомен.
Мъртво може да бъде
само нещо живяло.

 

В отговор на едно посвещение

Колко тъмна си ме описал,
и колко скършена…
Как ти даде сърце
да набръчкаш спомена?
Знам – не ръцете ти ме обичат,
и не очите…
Но такава ли съм наистина?
Пропълзявам сега през думите,
търся се
и така се смразявам,
че се обръщам наопаки –
със себе си да се завия,
със себе си да се стопля…
Вярно е –
само позналият глад
може другия да нахрани.

 

Геометрична прогресия

Мигът на сливането ни –
все по-отдалечено
от следващото единение –
във вечността.
Говоря с прилива
на темата обичане.
Той ту се съгласява, че си струва
да бъде споделен
дори едничък удар на сърцето,
ту се измъква уклончиво от въпроса:
любов ли е, ако за нея няма утре…
И може би
непостоянството му пречи
да бъде пълноценен в диалога.
Една и съща,
и различна е водата,
която галят жадните ми пръсти.
Кое е истина, кое въобразяване,
но всяка лунна капка
е огледало за обратно виждане,
което пази първото ни сливане.
А следващото?
То ще е отвъд
когато всички приливи
заспят.

 

Другата

Тя всичко е, което аз не съм.
Ухание на грях, примамна сладост,
стръвта към непознатото, което търсиш,
възторг и шемет…
Тя е жената – празник.
Аз съм делника.
За мен остава твоята умора,
която трябва с ласка да отмия.
За мен остава простото съзвучие
на тихите вечерни откровения –
обикновени, като хляба и водата,
но само наши.
Познаваме това, което няма да се случи,
ако сме двама.
Понякога се любим със очите си
и е богатство нашето мълчание.
Понякога…
Но аз съм само делника,
спокойното убежище след шумен пир –
до следващото бягство.
Сънувам своя пищен карнавал…
Не ми отнемай сънищата!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Кремена Манолова – Два хляба – ръжени

 

Какво съм Аз?
И моят ствол
поробил корените, от които
живее и расте,
защо е толкова нетраен?

14.04.1998

 

Мъдрост

Какво остана от желанията?
– Само скопени спомени.

11.01.1999

 

* * *

Спя спокойно – айсберг още нероден –
откъсна ли се в път към любовта,
ще се стопя.

21.04.1999

 

Вампир

Трудно повдигнах капака на своята гробница.
Тъй е удобно, тъй е уютно във нея, че вече
забравих какво е навън да се луташ.
Мраморът беше наместо копринено ложе –
толкова нежен и чист ме загърна във себе си.

Тръгнах полека със босите стъпки на прилепа
и си порязах нозете изтръпнали в изгрева –
да се завърна обратно във къщи, където си бях.
Сребърни нишки, тъкани във лунната паяжина
ще ме придърпат до прага, над който ме носиха.

Със самодиви танцувах преди да си тръгна.
Петела заклах рано – рано. С кръвта му се къпах,
с очите му кичих ушите си, с перата му литнах.
На изпроводяк песента му извиках, преди да си тръгнат
в кукумявки превърнати моите дружки.

После побягнах, подгонвайки заека, който ме чакаше,
за да го чуя защо се страхува от вятъра.
Заедно бягахме, заедно спряхме в умората вплетени.
После се крихме – аз в него, той във окото на ехото.
Ослепих ехото, а заека споделих с кукумявките.

Утробата – утро още раждаше тежкото слънце,
когато се върнах. През портата исках да мина,
но кучето моста, по който живота ми тече,
поиска да счупи със зъби. Пък аз го преварих.
И кукумявките се промъкнаха вътре пред мене.

Чужди ме срещнаха моите дружки във къщи.
Кръст от дърво забиваха право в сърцето ми
докато счупиха всичко, докато спрях да се смея.
Със сърп ме пожънаха, с ален конец ме завързаха
и се сбогуваха с мене. До мрамора.

От кръста порасна зелена надежда.
Сбогувам се с края.
Началото води ме там, от където ме спъдиха.
На прага ме чакат петела, заекът, кучето…

20.01.1995

 

Душа

Цена: два хляба –
ръжени
и една усмивка.

19.07.1998

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Мариян Гоцев – София спи зад опашката на коня

 

Детство

Къщата с ухание на другост
Има почти завършени стени
Това не пречи
Когато чувам гласа й
Е място за обяд
Сега посреща не всяка моя нощ
Преди тя умря
А той мълчи

 

Миг
Срещнах ненавистник
Отлетя

 

Гравитация

Масата на текста е голяма
При скорост близка
До скоростта на светлината
При достатъчно голямо ускорение
Текстът се превръща в черна дупка

 

Време

Цигарите са къси разкази
Кадри от история
Свързват дните
Неусетно
Безпаметно
В живот

 

Плагиат
Бързоход
В американска фирма
20
Години

 

В 8
София спи
Зад опашката на коня
Сладоледът е икона
Метачките крещят
Щастливо

 

Утро

Градът не страда от деменция
Харесва му
Да не помни миналото на живелите
Надвесва се
Над слънцето и себе си
Сами са, когато слага
Пържени филийки
Слънцето мирише на
Простор
Градът на стара кухня

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Теодора Танева – Всеки миг е предпоследен

 

***

Рано сутрин или късно през нощта,
кой ще каже – кое е времето сега?
Сред тъмните утринни зими
вървя като сред разхвърляни парцали.
И търся нещо изгубено, ценно, а може би не.
Самата му загуба – това е цената.

Рано сутрин или късно вечерта,
кой часовник мери тези страшни часове
и кой будилник буди от кошмара на яве?
Крача като стар клошар, който знае вече
в коя кофа какво ще намери.
По боклука ни познава – хората със домове.

Рано сутрин, а къде е сутринта?
След всичко ме обърква болката.
Няма добро за вземане, няма добро за вършене,
само стари спомени, погребани във книгите.
Зная за шума в душата ми – това е ехо.
Ехото, което кънти, откакто те създадох – свят.

 

***

живея на края на света
на самия ръб на действителността
терасата ми гледа към бездната
която идва от изток с деня
има някакъв нежен уют
в чувството
че всеки миг е предпоследен

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Нели Селимска – Невенно

 

Изчакване

Заради хапка със сол и шепа вода,
за пясък в очите на морския бряг,
за черупка от мъртвата мида
боса се спирам сега.

Облак отива да драска картини
в незнайно далечно небе.
Реката до тука мътна пристигна.
А ти ме настигаш.

 

Пантомим

С очите, които угасям под лягащи мигли,
гледам те тихо без дим.
И мъничко влага там се процежда.
Един пантомим пробяга край нас.
Приказва, плетял си е мрежа прозрачна.
Пише си нещо в простора ни мрачен.
Ти си отиваш. И аз от теб сега си отивам.

Един пантомим ни сварва без грим.

 

Колкото

Разкажи ми за онази костица от риба,
дето в зеница дълбоко ти влиза,
щом гледаш морето отблизо!

Колкото обич, и смърти в сърцето подписа.

Разкажи ми за ръбесто било,
дето премина на босо ходило
през обичайните няколко зими.

Колкото стопли, толкоз проклина.

Разкажи ми за мрежи от бръчки
в ъгъл на твоята прихнала устна;
в огледалото с белите кичури писал.

Колко ти липсвам? Колкото липсваш!

 

Картина

Извини ме! Обичам антично.
Намятам си плащ по нощите.
Извини ме! Но така те обичам!
Антично пия гъстото вино.
Няма пиано, няма и слама.
Само над ложе звездите.

Само отгоре е Бог. Кучето гложде.
Не съм му хвърлила кокал.
Пратих на тебе ред от Софокъл.
Разреждам с вода, доколкото може.
Извини ме, но така е възможно!
Така е спокойно с тревожност.

 

Невенно

Невенно селско момиче
с ракитена кошница тича.
Гони го всякакъв вятър
към строгия снежен човек,
в стобора нелепо подпрян,
от първо срамливо кокиче,
в бяло събрано.

Невенното селското момиче
рокли облича от пъстра басма.
Капки съдбовно се стичат
в дизайна от сиво до синьо.
Под джанките скришно се кичи,
а ритмично не къса цветята.
Алегорична е сякаш целия век.

Невенното селско момиче,
без никаква вена за нея –
родена жена, толкоз обрича.
Толкоз обича!

 

Да стана

Навих си
будилника стар.
Телефони сверих
до остра аларма.
Отгледах
гръмки петли.
На приятел
в прозорец
поръчах,
че трябва да стана.
Да стана!
Нарочно сега
и доста преди…
Доста да стана
и точно навреме –
в горите
пред изгрев,
дъждовен дори.
В нотите дреме
сивкаво славейче,
някак почти.
В ледено-росно
те търся
и в повей;
в крилото
на трудния гарван;
и в хрема,
родена в полени.

Трябва да стана
да стана за тебе и мен!

 

Щом

Подарих си шамия косите да скрия,
от старата ракла пендари приших.
И отворих очите си.
Пред това огледало много съм тиха…
С ятагани в зеници кристално те чупя.
Даже глухите чухали чуха.
Даже дланите вдигнах в шевици.
От ръкавите литнаха птици.
По тебе гнездата си свиха.
Дарих ти шамия от нощно небе и звезди.

 

Едно разстояние

Януари… Когато без обоняние
сещам ухание с името “Зима”,
с бяло и синьо – в две състояния,
тръгвам към тебе по много пъртини.
Но вкус е да имам кокиче невидимо
и много от ланшните шипки с рубини.
Бяла е моята мисъл и устните – синкави,
бели са димните всички комини,
сини от ризи и щипки – простирите.
В януари, с небесно това основание,
по всички пъртини, които ще ходя
теб да намеря, дългото меря в две,…
едно разстояние…

 

Причина

Понеже на вятъра липсваха мисли,
от жица разнизах му стреснати птици.
Понеже е вятър и после, синьо помислил,
разбра, че е нов, че е юлски и птичи;
разбра, че те мисля. И с много обичане.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Марко Видал – Един ден можеше да бъде любов

 

Трима педали

Сред вглъбените полета на най-далечна Русия,
чужди на всяка цивилизация,
далеч от целомъдрения поглед на хетеропатриархалната полиция,
трима педали живеят
и се молят на колене.
Круизингът е
тяхната единствена религия.

Превод от испански Катя Герова

 

Пространства

На Живка Балтаджиева

От неопитомимите пространства
между дивия калдъръм
на коя да е софийска улица
сиви сънища се измъкват,
залези от бетон.

От неопитомимите пространства
експлодира мизерия:
синът емигрирал
разнежена бабата,
150 лева
и примирена усмивка.

Сред дивите пространства
се възвисява концентрационния лагер:
опозиционерът екзекутиран,
децата плачат.

Междувременно
многогодишното сиво
продължава да доминира
и зашеметява
глобалното съзнание.

Превод от испански Живка Балтаджиева

 

София ІІ

Вечното сиво, вечен мой страх
се отчайва пред безразличието ми.

Станах друг
прошепва на ехото
гласа ми безсилен вече.
Дори самия себе си
виждам отразен
в непокътнатия бетон
така презиран от мен.

Толкова архитектоничен ужас
цялата тази сума
от железобетон+тухли+
постсоциалистическо
обезчовечаване

изтръгва от мен
дори усмивка.

И днес е ден като всеки друг
зима е
и съм в трамвая,

слизам и се взирам в полумрака:
старица моли за левче,
костюмиран бизнесмен
се шири наоколо
по безкрайни булеварди
изчезващи непредвидено
насред прегръдката на мъглата.

Просто… Това е София.

Просто е
чисто безразличие.

Просто това е… София.

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Круйзинг II

Понякога, в гората
дърветата шептят
разменят погледи
дори вървят
Приближават се също
Взаимодействат

Понякога, в градската баня
плочките усещат дъха на желанието
и са свидетели на предшестващи погледи
Понякога, в парка люлки, храсти и фенери
наблюдават напрегнати любовта,
която можеше да се случи,
но не го направи
желанието на една нощ
на един миг

Но този първичен копнеж
огрява само неодушевеното
Междувременно,
там в проклетата цивилизация,
където никой не изпитва чувства
никой не се люби
се случва незабелязана
цялата тази похот
цялата тази страст,
която един ден можеше да бъде любов
но не беше

Напускам. Отивам в изгнание
Искам да съм плочка, храст, дърво
или пепелник в безсмъртието
Искам да разпаля желанието си
искам то да се изпепели
искам просто да съм нормален
да отида в цивилизацията
и да не съм никой.

Превод от испански Катя Герова

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Илеана Стоянова – Самата поезия е производство

 

Изучаване на пейзажа

тази жена е много смешна –
седнала в банята вътре
в душкабината
направо върху плочките
с глава между коленете
притиска слепоочията си
страхува се да не изпусне
крехкия си череп:
лек като малка възглавничка,
мек като есенна круша
седефенобял като раковина
и мокър от сълзи.

тя го хваща с длани
и го придърпва във въздуха
нагоре нагоре полека,
разглежда го заинтригувана,
прокарва пръсти
в гънките покрай веждите,
очите, челото, шията,
внимателно изучава буквите
на брайловото писмо
върху кожата.

този череп е толкова овехтял,
си мисли, че ако не са
двете зелени езера
и ръждиво-лешниковата гора
пейзажът би бил много скучен.

жената вдига крехкия череп
и го отнася в тъмната спалня,
скрива го в гардероба
сред дантели, шапки и хербарии,
а после ляга в голямото студено легло
с надежда за сън,
за стогодишен сън.

 

Какво да обичам?

Обичай тялото си –
временният Кораб на аргонавтите, хралупата която обитаваш
докато езикът на мъжа пълзи от езика ти
към кафявите ореоли,
въздухът се разтвори в безвремието и прераждането на телата –

Обичай тялото си
преди Корабът да избухне взривен
от терористи, катастрофи, природни бедствия, рак, инсулт, инфаркт,
да потъне в леглото на смъртта,
мъртвата плът на дъното на океана, гроба, храна за рибите и червеите –

Обичай себе си
докато страхът подписва среднощен пакт и припомня кулите-близнаци, Мадридското метро, колите-бомби в Истанбул, бомбените атентати в Лондон, господин Осама Бен Ладен размахва заплашително пръст, “Ал Кайда” работи неуморно с робите на 21-ви век-

Обичай съществото,
което диша в твоето тяло под джинси и туника, под гънките на бледата си кожа,
съществото което плаче под дъжд от лунна светлина, вибрира от стрес, от безпътица, кълбо от нерви –

Обичай твоите
чезнещи завинаги майка и баща
докато очичките им гледат през мъглата на сълзите и мрежата от бръчки, докато си наливат чай с треперещи пръсти, четат вестник, плетат пуловер
или поемат на път в катафалка –

Обичай момчето
още от първите му стъпки върху несигурните крачета
докато рита топка, срича на английски mother, свири Григ, излита с Джъмбо Джет за USA и вече няма нужда от теб –

Обичай това място
този град, този квартал, този апартамент с пейзажите зимни на Витоша и Софийския смог, с мръсните улици, боклука, боровете и вечнозелените храсти, църковната камбана, бездомните, уличните псета и саксиените цветя –

Обичай богатите
които плачат от намаляването на печалбите, и бедните с прокъсана дреха и изтъняла душа,
обичай политиците за техните сълзи на предизборни кампании, за ъгловатите им глави и празнословието, за плешивите мисли и речите по площадите, господин Генерал, другарю Министър, сър Премиер, царю Президент –

Обичай ближния си
и непознатия в трамвая за Павлово с ужасени очи, треперещи пръсти и нервни тикове, който помни библейския страх на Авел и братоубийството на Каин, страха от времето на Сталин – Другарю Страх!, глада от последните 20 години, дребни парички в шапка, Орландовци –

Обичай ръката си
и джаза на Армстронг
докато пишеш и слушаш “Two to tango”,
и бъди добра към себе си и към обитателите на това място, хората забодени в делника си и в екрана на телевизора, в мобилните си телефони звън-звън, в часовниците си трак-трак …

докато животът преминава неусетно край тях в черна лимузина.

 

За ползата от поезията и супермаркета

от поезията – полза никаква.
има много по-полезни занимания
като печеленето на пари
от шоу, игри в телевизия,
секса.

хората никога не виждат
как книгите плачат
но пък сърцето им пулсира често
закачено за тигана…

километрична
бе опашката във полунощ
пред новия супермаркет –
продаваха бананите и рибата
на половин цена.

(луната леко ми намига.
защо ме водиш Алън Гинсбърг
в Калифорнийския супермаркет?
докосвам томчето със стиховете безполезни –
гладна но щастлива)

повтарям –
няма полза от поезията
нито дивиденти,

“бананите по колко дават?”
“във банката каква е лихвата?”
муцунки сини от екрана обещават
спасение от свински грип
и общество нахранено –
това е главното.

след стогодишен сън
вулкан изригва във Исландия
и бълва пепел към звездите,
обърква трафика на самолетите,
милиони $$$$$ са загуба за бизнеса,
Европа плаче като бедното сираче,
и гражданинът няма нужда от поезия.

във въздуха
в пространството
в ефира
прелитат мисли
по-бързи от ракета,
по Интернет
ти можеш да напишеш книга.

но колко хора са държали
самородно злато? –
златотърсачите от Клондайк
са умирали във златните реки
с една мечта;
и колко хора
са се срещали на живо с НЛО? –
излезлите от кома си припомнят
черния тунел
и светлините,
аромата
на паралелни светове,
но кой се връща от отвъд?

човек не знае
формулата на дъгата
дори когато може да клонира
себеподобните,
микроскопични тайни крият
червените и белите ни кръвни клетки.
в кое полукълбо на мозъка е паметта?
къде е истината за нещата? –
във сития стомах
или в пътуването към мечта?

и все пак ви признавам –
от поезията полза никаква.
и никога не съм била
във никакъв супермаркет
освен в Калифорнийския.

 

Паралелепипед

животът е паралелепипед –
радостта да изчислиш обема
и пространството
което заемаш преди смъртта
е шанс.

мислейки за милионите квакащи жаби,
за суетата, парите и сексът които движат света
и го превръщат в място,
където можеш само да се напиеш,
за нещастниците в сиропиталищата,
за старците които се напикават,
за ежедневните линейки и катафалки –
изведнъж се усещаш прегърната от ангели.

повярвай повече на липите и птиците,
те разговарят за геометрията на нощта,
за евклидовите числа на нещата,
а самата поезия е производство
на нощта, липите и птиците.

и ти си (ха-ха-ха) не съвсем нормална –
слава Богу! и болката те гризе – това е добро!

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018