Антоанета Христова – Това е промяна на маршрута

 

***

Когато думите които носят свобода и живот
Са бомба
Ледоразбивач
Стрела в сърцето
Сърцето не е на човек
Ключалка с ръждясали ръбове
Която отваря дълбините
На скритото щастие
Когато твоето нещастие
Е радостта за някой друг
Цената е умът
И загубата
Е апокалипсис
За тялото
За името
Което ще означава нещо друго
Без спомен за миналото
Без цел за бъдещето
Когато
Думите
Цената
Свободата

 

***

Разпорената рана
На стиха ми
Завяхва
Искам да отскубна
Още нещо ароматно
С дъх на кръв
в кланница

Убиец
Насилник и звяр
Съм
Обличам стиха-моя дреха
Моя пиеса,
която пренаписва
Ежедневието
Където бледа сянка
Думите безсилни
Обезцветена и прозрачна

Пума с изцъклени очи
Козина настръхнала
Всичко неестествено
е сгърчено
опънато
Препарирана
Съм всеки ден

Стихът отваря пустинния портал
Като часовник пясъчен
Защото илюзиите са кратки
Освен за децата и старците
Като плаващи пясъци
Защото потъваш
В жегата безвъзвратно
В портала изхвърлям
цветовете и живота и думите,
които тежат, за да потънат.
Мои и чужди.

Порталът се затваря.
Остарявам.

Един час с
Вятърът
Изригване
Вулкани
Лава
Лед
И кал
В един час
Се стопиха всички
Болезнени ежедневни дела
Замръзнаха офиси
Изпепелени посуди
Пранета, пердета
Боя
Везувий заля всичко
Експлозия
На свободата
Парашута ми се отвори
И гледам отгоре
Валят
Отломките на миналото
Долу
бъдещето е далеч
С вятъра сме
И танцуваме
Това е промяна на маршрута
Отвличане
На вниманието

Изплувах
И почнах да дишам отново.

1.6.2018

 

Сергей Рожин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Георги Рупчев – Смъртта на Тибалт

 

Ако едно музикално произведение може да послужи за епиграф
към поема, то в случая това е “Смъртта на Тибалт” от балета на
Прокофиев “Ромео и Жулиета”.
Трябва да съм бил петнайсетинагодишен – тогава човек преди
всичко усеща, а по-късно узнава и разбира, или поне си мисли
така, – когато бях пронизан от писъка на пиколото, приковаван от
усилващите се и самотни тимпанени удари – предсмъртния гърч на
Тибалт – и още несъвзел се, полухипнотизиран, полувцепенен, бях
понесен от почти пародийно гръмкия траурен марш. Цялата тази
музикална и театрална машинария…
Година или две след това започна да се пише този текст,
хаотичен и неустойчив, поемащ нови детайли, отхвърлящ други,
изминал пътя от юношеската категоричност до по-зрялото и
откровено незнание, съдържащо все пак нещо като насмешливо
съгласие, смелост и ведрост. Така, без да излизам от софийската
си стая, се озовах на някакво странно място, където Верона не е
Верона, Англия не е Англия, а София не е само София, място,
където времената се размиват и сливат.
В поемата са вмъкнати много скрити цитати (тези от Шекспир
са в превод на Валери Петров). Продължавам да считам
обезпокояващото присъствие на Тибалт за съвременно.

 

 

Тия петнайсет тимпанени удара
ми приличат на петнайсетте години,
в които не съм те познавал.
Между предпоследния и последния удар
ни представиха, разговаряхме за Прокофиев,
който се подписвал само
със съгласните букви на името си,
да, това е напълно в неговия стил,
а между удара и траурния марш
танцувахме много твърд рок и ти сънува
някакво късо пътуване, което не завърши добре.
Моят баща е бил военен,
после станал строителен инженер, той имаше
голям артилерийски бинокъл, аз
обичах да гледам през него.
Сега мога да броя прозорците, които светят:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
мога да броя прозорците, които угасват:
един, два, три, четири, пет, шест, седем,
колкото да не изкрещя, че съм самотен –
самотата е твърде естествена,
за да бъде понасяна лесно.

Чух, че Тибалт бил умрял.

О, той беше съвсем млад,
но хората са толкова непостоянни.
Умират ден за ден,
умират по площадите,
умират в тихите си стаи тихо,
умират пред бараки на гета или концлагери,
умират в асансьарите, пребити с автомобилни вериги,
умират за всеобща полза,
умират безполезно, казват, че красиво,
умират с мозъци, размазани върху асфалта,
умират изнасилени в телефонни кабини
сред вцепенението на разпилени минзухари,
орлови нокти, нокти на орли, които те замайват,
сред прилепите на нощта – тампони хлороформ,
памуци кръв, хирургически компреси, съсиреци и слуз –
черупките от ореха на Пепеляшка.

Къде расте това дърво и кой
събира и раздава плодовете твърди,
кой ги пази, чии
води са тези, стар кормчийо,
чии са тези багри хипнотични?

Смърт.

Човешко е да се умира.

Да, хората са толкова непостоянни –
отровени умират от отровите, които произвеждат,
премачкани умират от машините, които произвеждат,
простреляни умират от оръжията, които произвеждат,
опиянени от мощта си,
от своето опиянение опиянени,
опиянени от мощта за смърт.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Говорят, че не се е мъчил много,
убит на място, както той –
смъртта на копринените копчета –
убивал беше неведнъж.
Поклон пред тъмната му памет,
пред светлата му шпага, пред прекрасната омраза
към Сатаната, към Монтеките и към мира.
Защо смъртта му прави впечатление?

Тибалт не бе виновен.

Той стана изкупителната жертва на фантазията,
опълчилият се срещу поредната лъжа,
хлапак,
взел насериозно влакчето на ужасите
и стигнал гарата на Ужаса.

Ето, нощта, изтъняла, изплезва езика си розов –
куча прозявка е утрото.
Камионетките зареждат магазините и погват
закъснелите видения, които са загубили
по мъничка пантофка,
залепнала о въжената стълба на клепачите.

Не вярвам, че това е нашият реален свят:
просъница.

Говори се, говори се в града,
шушука цялата Верона –
дошъл убит, убил убития, пронизан той
офейкал, князът се намесил, бил му сродник,
чух, чух, Тибалт умрял, за да спаси честта си,
говори се до днес.
Пазете се от имитация, господине.
Цените се вдигат и спадат,
все по-често се случва експертите да бъдат мамени,
четох във вестника, че един от тях се самоубил,
защото го преметнали с фалшив Ван Гог,
какво да се прави?

Чух, че Тибалт бил умрял.

Изтърсвам си джобовете –
не мога да ви кажа кой съм,
не зная откъде съм,
всъщност това няма значение,
живея там, в омразния си дом,
омръзнал на дома бездомен,
отивам, където и вие, само че
аз пътувам на автостоп.
А-а, раницата, дългата коса, герданчетата и следите от инжекции
са спомен от игри на революции.
Дотук, мерси.
Пред мен стои велико минало.

Научих да завися.

Какви са пътищата на страха,
пътеките на нашето свещенодействие?
Какво усилие, какво докосване, какво
проникване, какво ни води като насмолен канап
през лабиринтите на блудкавата вяра, че живеем,
когато преобърнахме живота в преживелица,
а преживелицата в полусън от кръв и плът,
от все по-малко кръв, от раздробена плът
и експлозиви –
достатъчно да го провъзгласим за тайнство.

Тъй често непонятното и маскарадите са истини,
обзети от безумия и освидетелствани,
за да не бъдат произнесени.

Тибалт бил мъртъв.
Бял, бял като платно лежал,
в саван от кървища ръждив сега лежал и гниел.
Не процедил и дума, всичко
със себе си отнесъл. Било доложено, че
често преди бой Тибалт е сторвал кръст със левия си крак
над камъка, където се сражавал. Умрял непитан
и тежкият му златен медальон,
едните казват – с яспис, други – със сардоникс,
а трети пък твърдят, че имало и косми
на чер жребец, четвърти – че целият бил чер, триъгълен,
ала не му помогнал. Тибалт
умрял непитан, с рана като плоча на
гърдите, намушкан в гърчове
от гняв се тръшнал, с пяна на устата, но
последно слово не проронил. Огнен
бил и като огън той изтлявал. Мълчание
след себе си оставил, не забрава.
Гняв гибелен, горещ, а след това изстинал.

Какво ли не говорят за Тибалт – че като малък
бесил слепи котки, ял живи жаби и в следи
от чужди стъпки забивал гвоздеи,
а дойките разнасят, че подслушвал
и с часове пред огледалото се зверил.
Перачките го мяркали как призори
през цветовете на дъгата се промъквал,
към водопадите и скачал да се къпе
от най-високото във най-
дълбокото самичък.
И изчезвал.

Порасъл, щом росенът разцъфнел, бродел нощем,
като девица преоблечен, със свинска зурла,
с немигащи очи разравял гробове,
ограбвал просяци, бичувал ги до кръв,
а после щедро ги дарявал и се просвал ничком,
прерязвал диаманти с кръв от яре,
пил желязо, зайча сянка със стрита вълча лапа,
змийски люспи, черва от млада пуйка,
а сетне гълтал от билето за сила
и насилвал. А старата вражда
на двата рода продължава. Градът,
обзет от страх, до късно се мъчи да заспи,
но не заспива.
Верона ли е туй?

Страхът-свещенодействие, полегнал между теб и мен
като добре обучен пес-пазач,
ще ни спаси от всички истини на истинския свят,
окрадения свят,
дамгосания свят, подложен,
под лупата на нашето невежество,
присвило тънките си устни пред тройно огледало.
И ти заставаш там,
недосънувана.

А аз,
какво да правя аз?

насила да зашивам пъпната си връв с бод зад игла,
да бродя по наклонени поляни,
да майсторя хербарии от народни песни,
да диря мъртви градове,
на всеки оцелял да свалям шапка,
да заучавам Шекспир наизуст,
да го цитирам при добре намерен повод,
да се сплотявам със снимките в семейния албум
и между тях да си почиствам очилата с кожено парцалче?

Навярно Бог е най-самотен,
след всички богове и божества останал сам.
Самотен е и затова – безсмъртен.
Не вярвам, Боже, не, не вярвам.

Тибалт бил вероющ, редовен в църква, в изповед
и пости. Бил най-прочутият фехтовчик, обучен при
изгнаника-французин, който го обикнал
и тайно посветил го във всички френски номера,
игри и хватки, пози,
които малкият харесал, не пипал сам
огромния си морков, изливал семето си в чуждо гърло,
прав, разкрачен, но златисто място не помръдвал,
наподобяващ медна статуя, излъскана току-що.
Една плетачка се похвали, че тъй я бил преплел,
та часове не стъпвала на пода, а после
стъпвала едва.

Подмятат, че Тибалт се мятал във всевъзможни гнусотии
и ги изричал гласно, и проклинал,
едно козарче се закле, че
на зарове играел гол с коняри,
подшушват, че облогът бил
най-хубавата му козичка.
По късни доби сводникът му водел
забулени госпожи от домове най-знатни,
девойчета от родове прочути,
момичета от бедните квартали,
охотно идвали момчета – недорасли,
но узрели за Тибалтовия прът,
намазан с лой от слабините на глиган,
да ги разполови като кайсии,
да ги раздруса като кайсиеви дръвчета, превивал ароматните им вейки,
додето портокалите му сочни думкали
о бледите им задници.

Такива са сплетните по пазара.

Говорят, че Тибалт бил най-самотен, бил властен,
горделив, презирал даже патера, припомнят
отколешните техни прения.
Говорят също – бил умерен, мъдър, силен и мъжествен.
Съмнявам се във Сатаната.

И пак: какво?
Да наблюдавам светлото ти тяло
сред тази светла спалня, приглушена
от виолетовата мида на завесите,
пружината маркира всяко твое помръдване,
да се нахвърля грубо,
за поизхапеш раменете ми,
да бродим, уловени за ръка, готови да упътим
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде да отидат,
онези, които не знаят къде,
онези, които не знаят къде
онези, които не знаят,
онези, които не знаят,
онези, които,
онези, които,
онези…

Онези, които изобщо не са.

Чух, че Тибалт бил умрял.
Навярно Бог е най-самотен.
Съмнявам се във Сатаната.

Какво “какво”?

Да бъда придружен, по-скоро придружител,
да седна на снега, да потреперя
и извинително да кимам със глава,
да ме изпратиш за зелен хайвер,
да ти разкажа де съм го намерил,
да пъхна във врата ти сняг, да се разсмея,
да те притисна със безброй ръце,
да скоча в басейна след теб, да те догоня,
да викам дълго в теб,
да ти цитирам сър Томас Елиът,
да клекнем на моравата,
да свием венче от маргаритки,
да преобръщам своето мълчание
отпред назад, отзад напред,
да пия с него чай,
да го разхождам с велурена каишка
покрай следобедните лилии.

Така съдбата отминава край вратата.
(Отворете ми вратата, на която чукам с плач.)

Това са нашите възможности,
повтарящи една-единствена възможност
в една-единствена реалност,
тимпаните удариха, сега
жените плачат, пеят и скубят косите си,
които пращят като заглъхваща машина за буря.
Те всички са живи, защото никога не са били раждани,
ридаещи жени, които искат справедливост.

Не бе оплакан тъй Меркуцио
и нямаше защо да го оплакват.
Пазител той не бе и нямаше да стане,
при все че беше благородник,
Меркуцио – приемник на поредица убийства,
макар и сам убит, убийствен и убиван.
Консервативен млад човек,
навярно бъдният Тибалт.
Танцуващият вестоносец на нощта,
открит и лек, прехласнат суеверник,
бленуващ грехове, които няма да извърши,
извършил грехове, които никога не е бленувал,
разцъфнал парещо, нечакан дългокос провидец
не тук и не сега,
един от многото невярващи в живота,
незнаещи, че носят смърт.

Ала дали това ги прави по-невинни?

Днес ние сме обмислили добре смъртта,
рекламата й, авторското право са платени,
решенията взети,
животът е недостоверен,
тръбим тържестевно за всяка нова смърт,
която сме успели да постигнем,
и триумфално съобщаваме
Последните Известия
за Края на Света.
Това са нашите възможности
и се опитваме сред тях да поживеем невъзможно,
и се опитваме да спрем
прииждането на смъртта
сред светлия триъгълник от плачещи жени,
събрани и събирани, събиращи отломките възмездие
срещу заплахите
на всяко прекомерно знание, превърнато в невежество,
на всяка прекомерна вяра, превърната в неверие,
на всяка прекомерна сила, превърната в безсилие.

Безпокоим се за смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме пленници,
недосегаеми във мъничката си самотност
с надеждата да ни заключат в някоя основна клетка.

Говорехме за музика,
а после беше танц,
а после транс
в кръга на нашите възможности,
в кръга на нашето кръжене.
Тибалт кръжи –
забит кинжал в кръга на вечността
сред пръсната колода карти
и превъзмогнал времената.

Какво да кажа след това
и колко да мълча,
и колко точно да измервам,
и колко да се взирам към земята
и върху нея да съзерцавам светлосенките?

О, мрак, мрак, мрак… О, освежителен мрак!

Как лигави са всичките религии,
обидно е така да се живее,
обучени сме как да се умира,
едва сега ще трябва да се учим да живеем,
условието се е превърнало в поанта,
поантата е безусловна,
обратното е прекалено вярно,
за да бъде прието,
аз вървя по стария път,
но не и по същия,
изгубени удари,
студенина на плътта,
потискащи случайности
в кръга на нашите възможности,
на нашата единствена възможност
да преживяваме между тимпанените удари.

Един.
Два.
Три.
Четири.
Пет.
Шест.
Седем.
Прозорците.
Прокобите.
Прокофиев.
Пркфв.

Чух, че Тибалт бил умрял.

 

Сергей Рожин, Изкуство, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Роберто Боланьо – Завръщането на Роберто Боланьо

 

Защото полята са наши

Ако зачезна в началото на купона
не ме търсете, оставете на мира
правещите любов, започващите да го правят
мочащия яко безспир
всички поканени –
и танцувайте, пийте
разговаряйте до зори

От всяка лайнена дупка
където и да се намирам
ще пратя поздрави, целувки на гълъб с ръката
окървавена

 

***

Откази от Anagrama, Greijalbo, от Planeta със сигурност
също от Alfaguara, Mondadori. Едно кратко не от Muchnik, Seix Barral, Destino…
Всички издателства… Всички читатели…
Всички мениджъри „Продажби“…
Под моста докато вали златна възможност да видя самия себе си:
като змия на Северния полюс, но пишейки.
Пишейки поезия в страната на чукчите.
Пишейки със сина си на коленете.
Пишейки докато пада нощта
с гръм и трясък на хиляди дяволи.
Дяволите, които ще ме замъкнат в ада,
но пишейки.

 

Червеят

Нека благодарим за нашата бедност, рече пича облечен в дрипи.
Видях го с това око: бродеше по градче със сплескани къщи
от цимент и тухли, между Мексико и Съединените Щати.
Нека благодарим за насилието ни, макар да е безплодно
като призрак, макар да не води доникъде
тези пътища също не водят наникъде.
Видях го с това око: ръкомахаше върху розов фон
съпротивляващ се на черното, о, тези свечерявания на границата
прочетени и изгубени завинаги.
Свечеряванията обгръщали бащата на Лиза
в началото на петдесетте.
Свечеряванията видели да минава Марио Сантяго
нагоре и надолу, вкоченясал от студ, на задната седалка
на колата на трафикант. Свечеряванията
на безкрайното бяло и безкрайното черно.

Видях го с това око: приличаше на червей със сламена шапка
и поглед на килър
и пътуваше по градчетата на мексиканския север
като изгубен, опразнен от разума
изселен от голямата мечта, тази на всички
и думите му бяха, майко мила, ужасяващи.

Приличаше на червей със сламена шапка
бели дрехи
и поглед на килър.
И сновеше като пумпал
по градчетата на мексиканския север
без да посмее да прекоси границата
без да вземе решение
да слезе надолу до Мексико Сити.
Видях го с това око
да се лута насам-натам
между амбулантни търговци и пияници
всяващ страх
с устати думи по улици
с къщи от непечени тухли
Приличаше на бял червей
с балийска цигара между устните
или Деликадос без филтър
И пътуваше от единия край до другия
на сънищата
като земен червей
влачейки отчаянието си
пояждайки го

Бял червей със сламена шапка
под слънцето на мексиканския север
в земите полети с кръв и измамните думи
на границата, вратите на Тялото видени от Сам Пекинпа
вратите на изселения Разум, бич
на бичовете, и проклетият червей бе там
със сламената си шапка и фаса висящ
на долната устна, с все същия поглед
на все същия килър.

Видях го и му викам имам три отока в главата
и науката вече не може да предприеме нищо с мен.
Видях го и му викам разкарай се от пътя ми, куролизецо
поезията е по-смела от всички
да го духат земите полети с кръв, опразненият Разум
не ме трогва никак.
От тези кошмари само ще запазя
тези бедни къщи
тези улици метени от вятъра
а не погледа му на килър

Приличаше на бял червей със сламената си шапка
и автоматичния патлак под ризата
и не спираше да говори с кой да е или със себе си
за едно поселение на поне
две или три хиляди години
някъде там на север близо до границата
със Съединените Щати
населено място, което още съществувало
да речем четирисейтина къщи
две лавки
една бакалия
градче на охранители и убийци
като него самия
къщи от непечени тухли и циментирани дворчета
където очите не се отлепят
от хоризонта
(от този хоризонт с цвят на плът
като гърба на смъртник)
И кво очаквахте да се появи там? – викам
Вятъра и праха може би
Минимална мечта
в която обаче влагаха
целия си инат, цялата си воля

Приличаше на бял червей със сламена шапка и една Деликадос
висяща на долната устна
Приличаше на 22-годишен чилиец влизащ в Кафе Хавана
и наблюдаващ едно русо момиче
седнало в дъното,
в опразнения Разум
Приличаха на разходките в малките часове на нощта
на Марио Сантяго
В опразнения Разум
В омагьосаните огледала
В урагана на Мексико Сити.
Отрязаните пръсти израстваха наново
с втрещяваща бързина
Отрязани, потрошени, разпръснати пръсти
във въздуха на Мексико Сити.

 

Късметът

Връщаше се от една седмица на село където
беше бачкал за един кучи син и беше декември или януари
не си спомням, но беше студено и на влизане в Барселона заваля
сняг и той хвана метрото и стигна до ъгъла
където беше жилището на приятелката му звънна й за да
слезе да види снега. Прекрасна нощ със сигурност
и приятелката му го покани да пият кафе и после правиха секс
и дълго говориха и след това той заспа и сънува
че пристига в някаква къща на село и валеше сняг
зад къщата, зад планините валеше сняг
и той беше приклещен в долината и се обаждаше
на приятелката си и един студен глас (студен, но любезен!) му казваше
че от тая непорочна дупка няма измъкване дори за най-смелия
освен ако няма страшен късмет

 

Възможности за революция

Идилия на балерини сред пълзящите растения на свечеряването
Часовници от хлорофил виснали във въздуха
Думи от Валие-Инклан насетне неизползвани от никого
Светкавица пронизана от пейзажи
Идилия на балерини сред снеговете на стихотворението
Жила пронизващи любимия акварел на пътника

Какви думи да кажем в средата на текста?
Какви образи ще опазят границите на текста?
Зима завинаги
Погледи умножаващи се до червената линия на свечеряването

Идилия на коси инкрустирани в други коси
Смътен спомен за хуглари в енцефалограмата на скалпелите

В центъра на текста стърчи гилотина
Сбогом, търпение, сбогом.

 

***

Тя си изхлузва панталоните в тъмното.
Котарака оцапан в черно съм.
Също лицето на Гаспар който пуши съзерцавайки дима.
На жълтите плочки панталоните й.
Недвижим и кост съм.
Гледания кур съм.
Всичко съм.
Курът, който тя гледа.

 

Краят на седмицата

Затвориха зоната. По това време
остават само на крак кордоните
на полицията, двойчиците които не напускат
стаите си
собственика на бара безразличен и плешив
луната в капандурата.

Сънувам край на седмицата
пълен с мъртви полицаи и коли
изгарящи на плажа.

Млади свенливи тела, тъй
ще резюмираме тези години:
млади свенливи тела които се набръчкват
хилят се и зубрят разпищолени
в празната вана.

 

***

В изгубени коли, с двама или трима далечни приятели видяхме отблизо
смъртта.
Пияни и мръсни, току-що събудили се, в предградия, боядисани в жълто
видяхме Плешивата под сянката на сергийка.
Що за опело е това! изкрещя приятеля ми.
Видяхме я да изчезва и да се появява като гръцка статуя.
Видяхме я да се протяга.
Но най-вече я видяхме да се слива с хълмовете и хоризонта.

 

Орда

Поети от Испания и Латинска Америка, най-гнусното
От литературата, изникнаха като плъхове от дъното на съня ми
И извадиха ножовете си в хор от хладни гласове:
Нямай грижа, Роберто, рекоха, ние ще се погрижим
Да изчезнеш, нито непорочните ти кости
Нито писанията ти, които оплюваме и ловко плагиатстваме
Няма да изплуват от корабокрушението. Нито очите, нито мъдете ти
Ще се спасят от тази генерална репетиция на закопаването. И видях
Самодоволните им личица, достолепни културни аташета и розовобузи
Главни редактори на списания, редактори на издателства и бедни
Коректори, испаноезични поети, чието име е
Легион, най-добрите, вонящи плъхове, вещи
В трудното изкуство на оцеляването в замяна на изпражнения
На публично упражняване в терор, джобните Неруди
И Октавио-Пасовци, хладнокръвните прасета, абсида
Или скица във Великото Здание на Властта.
Орда, която незаконно удържа съня на юношата и писането.
Боже мой! Под това гойно и мазно слънце, което ни убива
И сдухва.

 

Чети старите поети

Чети старите поети, сине мой
и няма да съжаляваш
Сред паяжини и изгнило дърво
на кораби заседнали в Чистилището
те са там
пеят!
достойни за смях и героични!
Старите поети
Тръпнещи в даровете си
Номади изтичащи в канала и дарени
на Нищото
(ала те не живеят в Нищото
а в Сънищата)
Чети старите поети
грижи се за книгите им
Един от малкото съвети
които може да ти даде баща ти

 

Очи

Никога не се влюбвай в шибана наркоманка:
Първата светлина на деня ще те изненада
С кръв по ставите на пръстите и подгизнал от пикня.
Това все по-тъмно мочане, все
По-обезпокоително. Както когато на един гръцки остров
Тя се скриваше сред скалите или в стая
Под наем в Барселона докато рецитираше Фератер
На каталунски наизуст докато подгряваше
Хероина в лъжица, която се огъваше
Все едно копелето илюзионист Ури Гелер беше
В съседната стая. Никога, никога не хлътвай
По шибана самоубийствена путка: на зазоряване лицето ти
Ще се разпадне на геометрични фигури подобни
На смъртта. Безполезен и с празни джобове
Ще бродиш насред пепелявата светлина на утринта
И тогава въжделението угаснало ще ти се стори
Шега, която никой не си направи труда
Да ти обясни, куха фраза, шифър
Гравиран във въздуха. И после лазура. Шибания
Лазур. И спомена за краката й върху твоите
Рамене. Нейната пронизителна и странна миризма. Ръката й
Протегната в очакване на пари. Чужда на изповедите
И утвърдените жестове на любовта. Чужда да диктата
На племето. Ръка и крака надупчени
Отново и отново – проблясващи отражения върху чертата разделяща
Или свързваща очакваното от неочакваното, мечтата
И кошмара стичащи се по плочките
Като мочата все по-черна: уиски, кока-кола
И накрая крясък на страх или учудване, ала не
Вик за помощ, не жест на любов
Шибан жест на любов по тертипа на Холивуд
Или Ватикана. А очите й, спомняш ли си очите й зад
Онези руси коси? Спомняш ли си мръсните й пръсти разтриващи
Тези чисти очи, тези очи които сякаш те гледаха от друго
Време? Спомняш ли си тези очи които те караха да плачеш
От любов, да се гърчиш от любов на леглото без да го правиш
Или на пода сякаш студената пуйка си ти, а не тя?
Не бива дори да си припомняш тези очи. Нито за секунда.
Тези сякаш изличени очи проследяващи с интерес
Движенията на една страст която не беше от тази шибана планета –
Истинната красота на силните проблясваше там
В разширените й зеници, в пулсирането на нейното
Сърце докато следобеда се оттегляше сякаш на забързан кадър
И в нашата лайняна стая под наем отново се дочуваха шумовете
Изкрещяването на новородено на нощта – и очите й се затваряха.

 

Завръщането на Роберто Боланьо

1
Върнах си при курвите на Чили и нямаше бардак
където да не ме посрещнат като син
като брат който се завръща сред гъстите мъгли
и се заслушах в прелестна музика
музика на китара пиано и бонгоси
идеална за танци
идеална за олабване
и флипер от маса на маса
от двойка на двойка
поздравявайки присъстващите
за всеки усмивка
за всеки по блага дума
на признание

2
Върнах се блед като луната
и без особен ентусиазъм
при бардаците на моята родина
и курвите се заусмихваха
с неочакван жар
и една дето сигурно нямаше
трийсе
макар да приличаше на педесе
ме измъкна на дансинга
за една самба или едно танго
убий ме не си спомням
насред дансинга осветен
от луната и звездите

3
Върнах се кротнал
по-скоро болен
изпосталял, без кинти
и без планове за набавянето им
без приятели
без мизерен патлак
който да ми помогне да отворя
някоя и друга врата
и когато всичко изглеждаше упътено
към логичната заключителна катастрофа
изникнаха курвите и бардаците
песните на които се разкършват
старите сводници
и всичко засия отново

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Сергей Рожин, Цигарена обувка, цигари, акрил; 10 х 15 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Христина Василева – Радостта на хълма

 

Падането

При падането нищо не можеш да усетиш повече от това, което вече си усетил

– Недей да плачеш, мойто момче – заплашва майката детето си по телефона, – защото и аз ще плача

Хлъзгава и бяла, цялата си се окаляла

12.12.18

 

Радостта на хълма

Радостта на хълма оживява там когато сгъстеното време тялото поеме и го понесе
То спира да е тяло, не тежи
Посока става, нос на кораб, на триъгълник върха
То никога не е едно
Няма как да бъде, ако е само, и само не пребъдва
Глас и ухо са заедно, а на окото е дадено да прехвърли и двете и третото
Колкото по-безтегловно, толкова по-идещо от плътта

Светлината тегне

Зениците потопява изотвън
навътре струи, обзема полека целия череп през очните кухини, докато не стане светеща котва
Невъзможна е гравитацията на тази светлина
масата и с убстанцията й не са познати формули

Сърцето ми е лакома дървеница
проскърцва
бавно и неуморно яде времето

Подобно на моето пеене, препятствието да се изкаже разкривява устата й
лицето й в конвулсия се сбръчква
формата на езика неусетно я е напуснала
Неистово теглят я полетата на нечовешкото
все повече и по-често я дърпат натам
Все повече и по-често схваща нещата
разбира много повече отпреди, когато езикът се е подчинявал, но не е бил достатъчен
И вижда, и чува всичко, но не може да говори

И двете са разбягване на гравитацията по краищата, детониране
Упорит стремеж към деформиране на формата
Разнебитване на границата
Саботаж
своенравно неподчинение на всичко, задаващо мерки
Сила, която трудно ще се предаде на опитомяване

Песента на човека не е песента на птиците

Усилието на плътта в тягата умножена по скоростта на преобразуването за единица време
Това не е път и няма пространствено измерение
Говорим за една величина
Петнист кон-човек, мъж-куче, жена-медуза – винаги в битка, винаги яростна
Едно зелено петно, ярко, концентрирано, или червено – допълващи се цветове
Човекът-вселена
Картината свидетелства за него

Душите на хората и делфините някъде се засрещат

Плътта оживява безтелесна в радостта на чуването
Чуването на теб
слушането на дъха не е трудно и не е задача, просто едва се улавя
Милостта е на чуването
Наблизо е ровът

Искаш да се доближиш до нея
толкова близо
да я прегърнеш
Не можеш да си представиш, че не усеща същото
Привличането е от всякакъв порядък и
Изпълва всичко
Всичко е на върха на пръстите ти
Докосването е междупланетен ток
Отдолу е ров

Да, знаем че ноктите ни стават на черти, чупливи накъдрят се първоначално в зимата, после и през останалото време
Умираме в погледа
Умираме в чуването и в гласа
В ежедневното умираме – толкова в радостта, колкото и в яростта
Нервните клетки били много
Умирали скоростно, при всяка тревога – плашило за бебета
Плътта колко бързо изтънява до хартия, с дни, с часове
Наедро мерим, в дни и нощи, и мислим в умиране и раждане
Адам е баща ни и майка ни, хебрю казва – глинеста пръст, кръв – с общ корен

Никога няма само едно
Няма как да бъде, ако е само и само не пребъдва
Отвъдното сме го преживявали много пъти като минало

Минал си през тунела
Всеки, явил се на този свят, е минал през тунела и не е бил сам – в своето първо пътуване, предприето в първата си земна година, в първия си ден, в самия пръв миг на оживяването,
всеки един, тръгнал по пътя от онова отвъд към това тук, е извършил подвиг
Най-смелата крачка е дошла с кански рев
С първата рушаща небитието и съзиждаща битието глътка въздух, с космическото изпълване на дробовете, с първата тяга на изтласкването – на кръвта от сърцето и на спомена в забравата
Още една подобна крачка на безмерна смелост ще направиш, когато ще тръгнеш през последния тунел – там също няма да си сам
Богоподобен си в началото и края
На земята си богооставен

На когото нищетата не е била пазител на вратата, няма как изобилието да го посети
Изобилието на радостта само през тази врата пристъпва
Отначало тихо, тихичко промъква се на пръсти, но не и плахо
О, то не се страхува никога и от нищо
Да влезе тайно, на фотьойла да се настани или под елхата, или на прозореца да грейне – многоцветни коледни светлини –
врата необходима е, ключалка, иглено ухо, през което да се промуши тя
Нищетата е прагът на Радостта

Туптенето на сърцето зачестява
Дишането се ускорява
Представите се забързват
Мълчанието е все по-значещо
Неизказаното е напълно разбираемо
Езикът е прехвърлил говоренето
Вселената трепти

Свободата ще дойде най-накрая
Тогава няма да има как да я разберем
Ще я усетим само
Разбирането е въпрос
Усещането е отговор

Дървеницата на времето яде
Проскърцва
Бавно
Когато сгъстеното време
Тялото поеме и го понесе
Радостта оживява на хълма

25.12.2018

 

Привечер

Заспивам на хълбока ти облегната
Когато нощта заспуска непрозрачната си завеса
И денят, изчерпил търпението си в стаята за разпит, изморен
захлопва вратата зад себе си
Неясни са отговорите
мотивите подвеждат в различни посоки
Подозрителните дълбоко са скрити
На записа Брендел свири концерта на Моцарт, в който
младежът вече усеща тежестта, но
изразните му средства все още са само игра

Спя в скута ти
Сънувам последната нощ

15.11.19

 

 

Сергей Рожин, Изход, дърво, акрил, 28х28 см, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Теодора Георгиева – Косите на времето, когато още не бяха бели

 

Кръговрат

Химикалката целуна листа с мастилен език
и ръката стопли тънката му дръжка.
Думи, думи – нежно прелиствам мислите,
но откривам само една
– птица.
Написах я на листа,
оставен до прозореца, с надежда
вятърът да подреди кривите му букви.
Летният полъх дари на
хартиената ми птица крила
и тя се извиси над небесните къдрици –
волен скитник.
На другата сутрин синигер,
прищипал с клюнче парче хартия,
оставя думата на перваза
и поглежда със светлоканелени очи. „Птица“.
Понякога не поетът кара стиховете да летят,
а стиховете летят към него.

 

На метър от нас

Нашият Икар ни чакаше окървавен на скалата,
протегнал шепа пълна с восък,
а ние се носихме в металното хвърчило,
търсещо босите южни лъчи.
Нашият Икар разцепва скалите,
раните му зеят до синьо
и умира под перата на разбитите
в самолета ни
птици.
Но те се излюпват отново в децата,
и летят, пеят за вкуса на дъгите.
Икар се изправя
и с надежда посочва красивата градина
на юг от скалата.

 

Ноктюрно

Нощта бършеше лакомата си уста
с безчувствен облак,
скрил сноп светлина,
отдавна забравил за времето.

А стрелките на часовника ефимерно се докосват
в последните стотни,
отредени за нежност
и утихват в небето,
заглушени от смеха на светулките.
Пясъкът в стъклото издува кристално кълбо –
то не показва живота на хората,
а мечтите на птиците.

Нощта чака
безшумно да бъде разкъсана
от острите зъби на лунния пес,
спрял отдавна
да яде сънища.

 

Носталгично

Не знам дали от ръцете
на децата времето се ражда,
дали в клошарските ръкавици умира
или вечер се влачи кървящо по баирите,
но старецът, който
крие спомени в сгъвката
на тила си,
не спира
да го кърми с дим,
изкашлян от свещите и иконите.
И пресипва пясък в часовника,
за да има време,
поне още една песъчинка.

 

Хлебарка

Хлебарката, пие жадно от капките
по чешмата
и бленува за локва,
но отдавна изгубила сетивата си
не усеща
как струйка вода
я отнася до канала,
където умира в собствените си потребности.

 

***

С инструкциите за сглобяване на човек
пристигат копчета, нишки,
разшити надежди и кървава прежда,
но (за жалост) не пише
къде се поставя сърцето.
Затова несръчно, без наръчник
оставих го туптящо и диво,
извън тесните бели решетки,
защото, знаеш,
поставиш ли нещо голямо
в малко пространство,
се свива.
Ала само всеобхватните мисли битуват в безвремие и свобода,
затова и сърцето вече
пулсира в главата,
където камерите му не вледеняват
въздишки,
а волно късат минзухари.
Така човекът се превърна в куче.

 

***

Щом полето се усмихна с цвят на залез,
капките заиграха по селските керемиди
с прозрачните си нозе
и скочиха в отраженията на облаците.
Вятърът, схрускал последния лъч над косите ми,
се мръщи под вежди от дим.
Ръце, скъсана струна,
уличен музикант,
треперещ в такт с излющената цигулка.
Есента вече се шмугна под леглата,
за да буди децата с кашлица и шумолене на листа,
а душите ни бавно пиеха чай,
напразен опит да стоплят гърлата
със спомени.
Явно започва начало и след есента,
но на какво?

 

***

Малките ми пръсти разгръщат
косите на времето,
когато още не бяха бели.
И хората са пак същите,
а срещите несвършващи.

Люлея се на кичур, достатъчно бързо,
за да чуя къкренето на боба,
и достатъчно плавно,
за да усетя аромата.
Дядо, залюлей ме по-силно!

 

Сергей Рожин, Очакване, винил, акрил, 113х204 см, 2016

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Николай Фенерски – 118 души на ковчега на мъртвеца

 

* * *

С чуканчета не се лети
И пера не ми израстват
Откакто ги подрязаха, май забравих
Как се правеше
Мах надолу
И мах нагоре
Вярно, че така беше
Да е жив и здрав човекът с ножицата
Тоя истински приятел,
Дето ни отгледа в птицефермата
Смешна история
Мах нагоре и надолу
С голите чуканчета
А перата не израстват

 

* * *

118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка водка
Заклевам се в търбуха на подводницата Курск
И в адмирала Куроедов
Путин ще ги глътне алчно без остатък
118 души на ковчега на мъртвеца
Йо хо хо и бутылка

 

Сергей Рожин, Чук-чук, 96 х 71 см; бял маркер на дърво, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Михаела Ангелова – La loba

 

баща на баща ми

аз съм баща на баща ми,
той умря млад и със силни гърди,
беше мустанг, или автомобил,
ревеше като лъв,
но умря млад и сега ми е син,
момчето ми, по-силен от своя старец,
тате, син на сина си,
взирам се в пожълтелите ти очи
не приличаш на мен,
но пак бих те отгледал такъв силен,
сине, баща на баща си,
който умря млад със здрава челюст,
трябваше да отгледам това момче
като син,
баща на баща ми съм,
син на сина си

 

кристализиране

виждах те
като покривка лед
върху януарски поток –
недостатъчно силен, за да я пробие,
недостатъчно слаб, за да замръзне
изцяло
вечноплаващите ледени кръгчета,
взрени в небето
са може би ударите
на твоето сърце,
сърце на сърна
и сърце на ловец,
притаили дъх в безпаметно очакване
един на друг,
взирам се в зеницата ти,
която отразява мен,
която се отразява в моята
и ще потъна в теб,
както потъва босия ми крак
и разкъсва копринения лед
в потока на твоето сърцебиене

 

La loba

вълчицата ще събере костите ми,
като намери няколко ребра
на брега
ще вплете в тревите ключицата,
бедрената, раменната кост;
ще намери челюстта ми далеч
и след много търсене из пясъка
и плитчините;
по набраздените вълни
ще търси дъха ми;
вълчицата ще сглоби скелета ми
ще ме напълни с кал и тревисти сламки –
чучело за южно лозе –
грей, слънце!
нека се втвърди ръката ми,
да се прикрия с длан от твоите
огнени залпове;
вълчицата ще ме облече с дрехи,
кариран гащеризон на починал мъж,
ще пъхне в устата ми фас,
ще зове сестрите си и те с бяс
ще се втурнат към оглупелия ми труп
и ще танцуват около мен ритуално,
а когато се натанцуват,
ще станат огън в далечината;
вълчицата ще намери костите ми,
ще събере живота ми в купичка –
кръв, мед, люляк, восък, пръст –
и ще ме хвърли в дивото

 

Сергей Рожин, Червен кон, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Люба Захова – За Европа – с вагон трета класа

 

Ако…

Ако за мен не плетеше мрежи лъжата,
Нямаше да свие в мен гнездо Истината.

Ако злото не дълбаеше в тялото рани,
нямаше да търся със свещ добротата.

Ако грозотата не дращеше с нокти лицето ми,
нямаше в красив копнеж да се излива душата ми.

Ако не ме анатемосваше омразата,
нямаше в любов да изгаря сърцето ми.

Ако завистта не избождаше очите ми,
нямаше да мога да ви се посветя цялата.

Ако беше изсипал богатство на прага ми, Господи,
щях с бедните духом да вдигам наздравица.

Ако дяволът не ковеше с вериги нозете ми,
нямаше да ми поникнат криле,

Господи,
благодаря ти за всичко, което ми даваш!

 

Борба

Ще издържа ли
до последното стъпало?
Вися във сънищата си над бездна,
хванала се за скала.
Прости ми, Господи,
не мога
бунта да превърна в примирение!
Не си премерил женската ми сила!
Проправя ли се път в хаоса?
Героят на деня
оставя безпрепятствено следа
във всичките пространства.
Перфорирал е душите
с червена панделка
и невидим параф.
Дава ми всичкото си богатство,
ако хвърля ризницата в краката му –
венеца си трънен
да заменя с корона златна!

 

Посоки

Влакът ми ще потегли
в последната минута.
Имам само посока.
Търся другите,
Откривам себе си –
НАГОРЕ
няма релсови пътища.

Няма къде да стъпя,
няма къде да падна!
Вкопчвам се в палача!
Нека ми бъде спасител –
ще празнувам с него!

Бял платноход раздира
кървящ хоризонт.
Няма място за рана!
От сълза отронена
се ражда Афродита
в тинята.
Аз съм лотос, в калта вкоренен.

Светът минава покварен,
в дяволска утроба слиза.
Не слиза никой при мен –
от пристанищата мои
само изпращам.

А ти оставаш повален
от мътния порой.
Животът ти – едно изправяне.

От страдание – Бог ставаш!

 

За Европа – с вагон трета класа

Динозавърът оживя.
Затрещяха старите стави,
поели оживителна сила
от невежеството на масите.
И възвиси снага верблюдът,
И застърга отново небето с глава,
сам на манежа,
под прожектора-слънце,
за него създаден,
единствен,
динозавър
с огнени челюсти,
зад железни врати
и падащи гилотини,
недостъпен и вечен
динозавър
отново поведе
на Фунев* вагона
с третата класа…

–––-

*български скулптор

 

Сергей Рожин, Двама, 24 х 18 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Иво Балев – Стихове за българския паспорт

 

Г-н Балев,
по мотиви
от Вл. Маяковски

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както вълк
съкращава
живота.

Купюрата
покрива
купюра.

Подава
паспорт
патриота.

 

Паспорт
на свободното
евродвижение –

хора,
стоки
и капитали.

На митницата
без напрежение

паспорта показвам:
– Видя ли!

Имам червен
легитимен
паспорт –

мога да бродя
като призрак в Европа.

Мога да ида
при Скрипал
на курорт.

Чувствам се
пъргав
като антилопа.

 

Имам си достъп
до не един
паралел,

до Университети
със тежки здания;

мога да търся
своя предел,

мога да трупам
знания.

 

Да съкратим
бюрократичната
процедура,

както времето гоним
при спорт.

Пъхам
документа
до кобура:

Имате думата,
г-н паспорт!

 

(Поради технически причини не можем да възпроизведем стъпаловидния стих на оригинала, всеки стъпаловиден стих е отделен с вертикално разстояние, б. ред.)

 

Сергей Рожин, Пушач, 24 х 18 см, масло и маркер на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019

 

Дерек Уолкът – Омерос 1.1

 

“Ето така, във утринта, отсичаме канутата”,
казва Филоктет с усмивка за туристите, които пробват
да уловят духа му с фотоапаратите. „И вятърът щом донесе вестта

на канеления лавър, листата потрепват
в мига, когато острието на слънцето докосне кедрите,
защото могат и острието в очите ни да видят.

Вятърът повдига папратите. Звукът им е като морето, което храни ни,
нас цял живот рибари, и папратите кимват ‘Да,
дърветата трябва да умрат.’ Така, с пестник в джобовете,

понеже нависоко е студено и дъхът ти се разстила леко
като мъгла, подаваме шишето ром. Щом то се върне,
кураж ни дава да се превърнем в убийци.

Вдигам брадвата и моля сила за ръцете си,
за да порежа първия от кедрите. Росата запълва очите ми,
но аз обръщам още един бял ром. Тогава продължаваме.”

За няколко монети повече, под дърво на индийски бадем,
той им показва белега, оставен от ръждива котва,
като навива крачол с кресчендов стон

на раковина. Белегът набръчкан като короната венец
на морски таралеж. Не обяснява лекарството.
„Разни неща”, усмихва се, „струват повече от долар.“

Оставил е на водопада бърборлив
тайната му да отнесе по склоновете на планината Сорсиер, след
като лавърът висок е паднал, любовният повик на гълъба

своя тон да предаде на синевата, мълчаливи планини,
чиито приказливи потоци я носят към морето
и се превръщат в неподвижни вирове, в които рибки бляскави се стрелкат,

и бяла чапла дебне в тръстиките със дрезгав вик
докато пробожда и пак пробожда калта с повдигнат крак.
Когато тишината е прорязана на две от водно конче

и змиорки бележат имената си в чистия пясък на дъното,
тогава изгревът избистря спомените на реката
и вълни от грамадни папрати кимват в тон с морето.

Макар че димът забравя земята, от която възлиза,
и копривите крият дупките лобно място на дървета лаврови,
една игуана чува брадвите, помътнени са лупите

върху изгубеното му име, когато този остров с гърбица
е бил наричан „Иоуналао”, „където игуаната се среща”,
но без да бърза, игуаната ще се катери

една година по такелажа от лиани, с брадичка разперена като ветрило,
с опрени на земята лакти и внимателна опашка,
която с острова се движи. Очите прорез на шушулки

узрели в пауза, без да е прекъсвала столетия,
възлизала с дима на аруаките, до мига, когато нова раса
непозната за гущера, изправя се измервайки дърветата.

Тези бяха колоните, които паднаха, след тях остава син простор
за бог единствен, там където старите богове преди стояха.
Първият бог беше гомиер, лодка еднодръвка. Генераторът

запалва с вой, акула със странична челюст
разхвъря треските, мятащи се като скумрия във водата
в потрепващите бурени. Те отделят трионените зъбци

горещи още и треперещи, за да разгледат раната, която
е отворена. Почистват я от гангреничния ú мъх, разкъсват
мрежа от лиани, която още раната задържа за

земята, и кимват. Генераторът наново вкаран
в работа, треските хвърчащи все по-бързо,
докато акуловите зъби дъвчат методично. Закриват очите си

от кълбото от трески. В този момент над полетата
с банани островът наддига своите рога. Изгревът потича
по долините, кръв разлята по кедрите

и гората наводнена със светлината на принесената жертва.
Гомиерът се пропуква. Листата му огромен
брезент без носеща греда. Проскърцващият звук

кара рибарите да се отдръпнат, докато косо падащата мачта
бавно се накланя към диплите от папрат, земята
под краката им потръпва на вълни; после вълните ще утихнат.

 

Превод от английски Йоанна Златева

 

Сергей Рожин, В планината, 30 х 30 см, масло на платно, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 15, януари, 2019