Кирил Василев – Рур

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

 

Аз не ви видях

вас ви нямаше

улиците бяха празни
магазините – затворени
прозорците бяха чисти
и тъмни

вие бяхте вътре
аз бях на улицата
трамваите ме подминаваха
прозрачни

църквата
беше затворена
нямаше бездомници

аз вървях по улицата
и подслушвах домовете ви

не чух много

мъжко кашляне
детски плач
телевизионен коментар
тишина
тишина

бяхте вътре
някъде дълбоко
в домовете си

навън бях сам
с напразно работещите светофари
с огромните дървета
и един кален плюшен мечок
седнал на тротоара

църквите бяха затворени
но камбаните биеха
на всеки кръгъл час

и как отекваха
гласовете на птиците
във влажната неделна вечер

вас ви нямаше
вие бяхте въглища
които няма кой да изкопае вече
мините са затворени

черният ви блясък
е в музеите
заедно с дробовете
на бащите ви

тяхната гордост
идваше от това
че плащаха с живота си
могъществото на Германия

вие плащате с евра
и садите нови и нови дръвчета
които скриват мините
и заводите
като масови гробове

каквото не е скрито
е музей и театрална зала
изкуството и чистата природа
са вашата религия

фигурките на Св. Варвара
останаха затрупани в мините

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Марио Коев – Триредия

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

Твърдо небе.
На сънуващ дядо хуя.
Облик в облака.

 

Безчестие.
Стоножка по стената.
Ти спиш.

 

Аз няма да умра.
Не съм живял.
Не съм умирал.

 

Черно-бяла земя.
Рисунка на Ешер.
Тук-там корени.

 

Когато не спиш.
Размишляваш.
Но смисъл няма.

 

Смъртта не е безсмъртна.
И смъртна не е.
Смъртта смъртюхка.

 

Кучето и паркът.
Думите и грехът.
Спомените и идеите.

 

Когато онанираш – мечтаеш.
Когато грешиш – се надяваш.
От острие на острие.

 

И тази зима се сгуши.
Коминът в тъмното пуши.
Вън кучето лайната си души.

 

Бих бил.
Биха ме.
Сега бих.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Венцислав Арнаудов – Момиче и жена

Борислав Янев, Портрет, 150х100см.

 

момичето откъсва от цветята
жената спи сред черните череши
момичето със шепи пие от водата
жената от косите си се дави
момичето от виното опитва
жената вените си от лози изпъва
момичето обича да го гледат
жената с устни кладенци копае
момичето погачата отчупва
жената житото запалено омесва
момичето със любовта се люби
жената мъртва се отдава на вика си
момичето живее
а жената знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Томас Браш – Хамет

Борислав Янев, Глава с шипове, алуминий

 

– Имената – излайва полицай, – кой ти даде парите?
Той не казва нищо, когато малката ръка зашлевява лицето му.
– Чел съм романите Ви – казва хванал тен прокурор, – има нелоши истории в тях.
Той не казва нищо, когато прокурорът му дава огънче за цигарата.
– Той отказа да разкрие фактите – казва съдията, въздиша и нарежда да го отведат.
Той не назова имена.
Той не каза това, което знаеше.
Той не знаеше нищо, но не каза.

 

Превод от немски Томас Хюбнер

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Христина Василева – I Sing the Body (поема)

Борислав Янев, Кораб, 21х29см., молив

 

Далечното ти ухо долавя сред шумовете на
Пробуждащия се град мелодии чудати
И тази заран ще нахраниш хвърковатите
А теб те ще операт

Утрините на несъвършените идат с песен

Много птичи гърла са заседнали в клапаните на флейтата
На отрязаните им пръстени свири се мъчно
С дъх изравняваш регистрите на станалите вятър
Изравняваш ги в сянката на дара
Ако не ти е даден, свещено не знаеш
Мъчи въпросът:
Дъхът и регистрите има ли ги извън тялото?
И ако да, ти къде си?

Поетът пита:
И ако тялото не е душа, какво е душата?
И после отговаря, че телата на мъжа и жената
На всички мъже и жени
Раждали се, живели, сега и всякога
Всичко в телата за продан на тържищата
небрежно пуснати ръце,
мои и нейни, всичко размесено
Отвътре и отвън – те са душата

Овладeли инструмента
Рейте се сега над покривите на града за награда

***
Застанал под сивия бетон опасан с кордон от прозорчета
Светлината ти ще идва
Уловена в кованите рамки на неизписаните им стъкла
Това не е купол над полетата с красиви имена на многоцветните витражи
Тези твърде опушени люнети са едни дебели люкове –
Въпреки че там птица не хвърчи, харесват ти –
Където са били счупени са ги сменили с оранжеви
През тях не се вижда нищо, а и няма какво да гледаш
Оберлихти на мъждива светлина
Безлична
Гений на мъждукането
Вечен си!

О, Дама на нашето сърце
Витражите и куполът ти изгоряха в
Пламъци за часове
Плачем
Плача

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, живели, сега и всякога
Виж с очите на живите
Как светлината нахлува на лъчове в четирите купола –
Военни прожектори следачи кръстосват стените, дебнат беглеца сянка
С един поглед пленяваш зениците отсреща
С един поглед те те пленяват
Гора от искри те пробожда
Болезнено протичане на електричество – сладко затопляне
Сега си детето пред
Цъфтящите овошки в градина на Арл от Ван Гог в
Пинакотеката в Мюнхен
Отнеси се в погледа на другия
Забрави се в него
Смейте се сега над покривите на града

If any thing is sacred the human body is sacred

***
Белият ябълков цвят ще милва още малко очите сутрин
Пред киното видях двете красавици от Френската –
Все същите шемети след толкова години
Бялото е белег за бяло от самото начало
После цветът окапва

***
Виж с безбройните очи на всички
Раждали се, умирали, сега и всякога
Виж с очите на мъртвите
Как светлината излита през витражите на ята
Как пръска се в четирите посоки върху криле на черни птици
И тогава ще разбереш какво е да седиш отдясно на силата
И какво е три пъти да се отречеш от този, когото обичаш
Сега удряйте плесници през лицето ми, бийте ме по главата
Заплювайте ме, хулете ме, присмивайте ми се, подигравайте ми се
Плачете сега
И цената на оценения е толкова
Знаете колко

Покривите на града вече не са
Не са вече
Не са покриви на домове

Бледи несъвършени отблясъци водете ме към Съвършения

***
Това недоизкусурено тяло с грапави крайници
все по-криви, възпалени, сбръчкани, е
Самото несъвършено творение на Съвършения
Позволете на Несъвършения да иска да се завърши
Да чака, да копнее, да моли за това
Позволете му неистово да се стреми към Съвършения
Позволете на Несъвършения да се влюби в Съвършения
Да иска да го прегръща, да го целува до пълна забрава, да го обича завинаги
Позволете на Несъвършения да се отдаде на Съвършения
Позволете да се приюти
Да се уталожи, да се изпълни
Да стане него
Едно да бъдат

Оставете камбаните да отзвучават
Не на вълни, а
На неравномощни множества

Позволете на Съвършения да жадува да се въплъти в Несъвършения
Позволете му да изпита радостта и болката на Несъвършения
Прекомерното му щастие и пределната му мъка
Нека това тегло, което виси на раменете и
Захлупва отруденото тяло да тежи безизходно върху му
Съвършеният иска да бъде разслабен
Съвършеният иска да бъде обезсилен
Съвършеният моли да може да плаче
Сълзи да се ронят от очите му, пречистващи сълзи
Позволете на Съвършения да се влюби в Несъвършения
Да го прегръща, да го целува до омаломощаване, да го желае, да го обича завинаги
Позволете на Съвършения да жадува да се слее с Несъвършения
Да стане него
Да станат едно

Сега оставете камбаните да отзвучават
На вълни и
На равномощни множества

Така Творението и Създателят желаят да се изпълнят завинаги

***
Тази нощ някой се е запътил към летището
По самия ръб на нощта тракат колелцата на куфара с малкото му останал багаж
Скоро идва нощта на всеки за към летището
Трополят колелцата на куфара с оскъдния човешки багаж
Продънват тротоара – чукане преди да се отвори портата
Далече отеква в нощта
Кънти
Камбанен звън
Градът сънува

Далечното ухо долавя мелодии чудати

***
Всяка нощ издигам тази стена от найлонови капачки
Събирам ги десетки през дните, нощем редя ги една върху друга
Понякога успявам да я изградя дотам, че да покрие очите ми
Ще питаш защо го правя
Ще ти кажа:
– Защото така трябва.
И всеки път с най-лекия полъх тя се разпада

Аз пак ще виждам теб през многото врати
Защото ти не си лице
Нито пък аз око

Оставете да ехти камбаненият звън и
Да се носи на кълбета от равномощни множества

Има ли мисъл, от която потичат сълзи
Да, има

И когато засаждаш дърво винаги се питам гроб ли копаеш

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Алехандро Ромуалдо – Като море или смърт

Борислав Янев, Лодка, 300х23см.

 

За детството

Детството пълни главата ни със светулки,
с прах коленете, очите покрива ни
нежно. Детството пълни ръцете
със земни кълба, с милостиня, устата – с подсвирвания и лилии,
покрива гърба ни с пера на щъркел.
В детството са царе мишките и зъбите.
О, детство, белият час на часовника,
крехкият буквар, баретата на ангелите, торбаланите!
Чувстваш се нов, смъртоносно ранен от коркова тапа,
героично загинал на дървено конче –
обичам детството си, сърцето ми с къси панталони.

 

Тялото, което ти озаряваш

Защото си като слънцето на слепците, Поезийо,
дълбока и ужасяваща светлина, която всекидневно обожавам.
Очите ми изгарят като очите на статуите
сърцето ми страда като чаша вино, като тежка мебел.

Ти си мост на агония, одушевено море
на живи туптящи води. Ти се възнасяш и сияеш –
аз съм в орбита около теб. Висока и чиста те съзерцавам
като кучетата луната, като светофар на смъртниците.

О, неспирна Поезийо, всекидневният ми ястреб,
падна ми се да ти служа в доставките на страдания –
като дете изследвах земи, изличени от сиянието.

О, Всемогъща! За теб съм един от членовете
на многобройно звездно домочадие
съставено от хилядолетници бащи и синове.
За теб съм нощта: Ти ме възпламеняваш
пламтя в космическата утроба
беснея с вълните и облаците
изписвам слънчогледа обичащ ме заслепен ден след ден.

Аз те дарявам обратно, моя любов, като пустинно огледало
в чиито недра почива пепелта, от която Ти се възраждаш.
Аз ти дарявам обратно любов, утробата ми безспир се обновява.
Ти се спотайваш и хапеш тогава като великолепна вълна, пълна с мощ и сладост.

О, Поезийо, мой лъч жесток и божествен, забий своя клюн
разкъсай огъня, който ме поваля, угаси тази неизгаряща безсмъртна къпина!

Ето моето тяло, оглозгано от звездите
смълчано и бледо като оттеглил се бог
влачено от Теб, ти го изличаваш като море или смърт.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Здравка Шейретова – Всичките мои страхове

Борислав Янев, Фигурална композиция, 160х110см.

 

И тя като мен
/посветено на общонационалната кампания за женско лидерство и превенция на насилие и дискриминация срещу жени/

По същия път ще преминем и двете,
когато лунните възли навлизат в нощта
или деня се прелива в очите ни, за да свети
над нашите мисли и думи. Аз съм мощта,
когато протягам към тебе ръка
и ти като мене си силна и чувстваш така –
болката как намалява. И много по пътя сме –
майки, сестри, дъщери. Забелязахме
в жълто, синьо, червено света.
Многоцветна дъга
ще пречупи вселенската скръб и тъга
и аз като теб ще бъда чута, видяна
и аз като тебе ще бъда разбрана.
Светът огледало е и ще бъде
двойно красив,
когато и ти като мен, от мен
се нуждаеш. Вежлив
реверанс е всяко чувство добро и носи победа,
защото светът – вътре в нас
от нас се споделя.

 

Ризата на татко –
върху витрината луксозна,
облечена от манекен…

Докосват нежно
на мама ръцете
ризата на татко
на двора,
в легена
с падналото слънце.

И се ветрее
ризата на татко
върху простора
над пъстрите лалета,
а белите и сини карета
сливат се
с облака в райета.

Ризата на татко
срещу мене тича
с очи и коси –
като него…
приближава,
прегръща ме
моят внук –
в ризата на татко.

 

***

И сакатото птиче може да полети,
когато майка му има крила!

 

На Иглика Дионисиева

Времето е всичко онова,
за което можеш да си спомниш
опитомиш или представиш
като философско понятие
физическо измерение
и пространство,
в което попадат или се
губят твоите желания:
да го опаковаш в кутийка за пръстен
и подариш на най-красивия миг
да го завържеш на брега на Индийския океан
и да го храниш само с пясък и слънце
Времето е всичко онова, което искаш
да спре дъха ти
или да убие скуката,
да можеш да го разтеглиш
като ластик,
който не можеш да прескочиш
или като дъвка,
която става и за балончета,
когато слагаш езика си в средата й,
но тогава винаги идва края.
Пук!

 

Всичките мои страхове

Страх ме е да не закъснея за работа
и да не раздам най-важната книга за деня,
страх ме е да не забравя, че съм майка
и така да пропусна собственото си израстване,
страх ме е да не забравя, че съм съпруга
и да не сложа масата за вечеря,
страх ме е да не забравя да си изпия хапчето
и сърцето ми лудо да забие, без дори
за теб да съм мислила,
страх ме е да не пропусна твоите очи
сред многото други, залепнали по мен,
страх ме е че няма да разпозная най-верния тон,
от многото, които оттекват в душата ми,
страх ме е, че слънцето може да изгрее
без да е слязло в очите ми,
страх ме е, че идва дъждът,
а няма да мога да видя дъгата,
страх ме е, че мога да забравя да пиша
и да се спъна в мислите си,
но най-много от всичко ме е страх:
да не забравя да съблека
всичките мои страхове
когато пред теб се явя, Господи,
свободна и гола.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Петър Първанов – Бележка към Хезиод

Борислав Янев, Митичен пейзаж, 180х100см.

 

бележка към хезиод

под ябълките златни залезът дълбок полегна чак до утре
а дъжд нощта доведе най-светлата тъма безвремие
докосна вечен миг момент неизмерим на битието
не ще засити никой даже с всички думи боговете
многоименното също носи една единствена съдба

 

зелен чай

лежа си с китайски будистки трактат три странички
и четири листа бележки нищо несвързано няма
изворът при който съм спал е днес скално дърво
светлината се е наляла обратно в своите слънца
елен излиза от гората със срязани китки до слабините
вселената далеч повече от вселена не го приема
тъй и умът сърцето преживяло целия смисъл
грешка в магьосничество с времето е моята болест
тънък бриз бели морето рееща се реалност замества
виждането с видяно пясъчна яма чувството безкръвно
нима си само щастлива с мене ще си променя душата
слабата дума е луничка съсирена в бледния мозък
това ли е моята паничка ориз да преживея потопа
незначителна е природата на чудесата всезначни
чашата ти прелива в чайната ме прегръщаш открито
водата вечна така ме подлудява от радост да бъдеш
небето изворно трепва влизам да ти търся бижуто
клонка се люшва в твоите очи и с лед се покриват
осъзнаваш внезапно защо мъченичествата са ни нужни
докато все още сме някъде порцеланово живи

 

проповед от колекционера на саби

и тъй аз чух самотен в моята градина пронизно хладна
удобно сигурен сред шкафове витрини сейфове ключалки

още малко обусловеност малко страсти и страдания
още съм достъпен малко жаждата полепва още
имам трайност и променям се още съм болезнен
преходен съм още имам си илюзии и се очаровам

как дъжд пробожда и разсича а ни следа от капчица
поривът светлинен как свисти и сянката е празна

ос през центъра и извор през върха през мълчанието слово
вътрешно умение през братство с външната съдба

 

хартия за снежния леопард

вярвах аз но също като теб и тях не бях видял

в самата празнота където вечното претегля смисъла
от високата страна на прохода планински
в небето себе си стопил сенчестото битие приех
порива сетивен и необуздан към материята жива

сянка облачна ли в пещера се влива
сипей ли се плъзва по свлачището каменно
пряспа ли от хребета се стича в погледа
ледник ли луната скрежна дъхва откъм залеза

най-паметни в живота ни са призрачните гледки

събирач на билки на греховете опростител
излязъл вече от потока все за нас се връща сънно
с ума си в друго измерение не на показ изявен
на скритост неговото щастие се основава

снежен дух сред бляскави години в повсеместна тайна
невъзможно може би несъществуващо създание
макар да бях до него никога не го видях напълно

спомен изживян като мечта без да е достигнат
сега до истината близо по-добре познавам тайната
всяко нещо е значението тихо на останалия свят

 

проста равносметка

дъното на амфитеатъра меко блести
пиедестал на еднозначните отговори

подавачът на топки със слънчева шапка
следи играта съвсем концентрирано

макар да не е негова и да съзнава
своята мисия безрезултатна си повтаря
малките планове не кипват ума

момчето при всеки несполучлив удар
с ловко усърдие обръща нова страница
от партитурата на световната слава

представлението някак в него прокрадва
великото чувство за принос неочевиден
резултата не чака оценка на времето

момчето участва едновременно в поражения
и победи и те още нямат власт над него

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Petra – Татуирана със слънчеви лъчи

Борислав Янев, Извънземни, 21х29см., молив

 

Ежедневие

Ставам,
лягам си,
ям –
пред компютъра.
Виртуално живея
сред стени от хартия,
в олекнали замъци.
Промъквам се през
невидимо време.
Страхувам се от вятъра.

 

***

Чашата се счупи.
Разпиляха се парчета –
остри,
назъбени.
Безкомпромисни въпроси.

 

Начало

Безвремие,
първичен мрак,
зародиша обгърнал.

Движение.

Размекнатото огледало на
морето се огъва, под
ударите натежали от копнеж.
Размекнати часовници
отмерват времето със
тежки,
мазни
капки, които
сливат се с морето.

Сонарни удари гравират
върху тях
Делфини –
водата ги оформя.

Отново
и
Отново…

Делфините ме гледат –
в очите им
се отразяват
моите очи…

 

***

Пристигнала,
с 300 000 километра в секунда,
светлината пълзи през летния следобед
и мързеливо се изтяга
в тишината.
Стена,
татуирана със слънчеви лъчи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Тинна Панайотова – Желязо и тъга

Борислав Янев, Въображаем портрет, 33х25см.

 

Плод на въображение

Желание
изгарящо
в съня ми
и наяве.
Виждам теб
съществуващ и реален
и те чувствам
кожата ти
нежна
топла
и те чувам
спокоен монотонен
глас…
Но само
плод на въображение
оказа се това.
Въпрос
ще те срещна ли,
ако просто
не заспя?

 

Какво искаш от мен?
Нищо не мога да ти дам
и не искам нищо да ти взимам.
Ще ме обикнеш,
както всеки.
С всичко се свиква.
Не съм представата ти
и аз имам кусури
и понякога съм скучна.
Ще си омръзнем и
ще ти стана рутина.
Ще се гледаме с ненавист,
даже и…
с тъга по отминалите мигове.
Не ме желай, когато
Не мога да съм твоя.
А замисли се какво ще бъде?
Дали ще е като сега?
Когато нямаме търпение
Да си откраднем по
един поглед.
Ръката ми случайно
да е допряна до твоята.
Да ме възбужда дори
името ти,
произнесено от непознати.
Да те търся в сънищата
и ако те намеря
после да псувам алармата.
Да ни е трудно
и да ни е най-лесно едновременно.

Не бързай.
Даже спри.
Остави ни да бъдем
или си отиди.

 

Бездна
без светлина
без чувства
безумие
без теб
без думи
край или промяна
няма
нямам
няма ме
ще остана скрита
в космическо огромна стая
края на мечтите
края и на рая
безнадеждно е
точка, но без запетая.

 

В твоите очи
виждам се преди
спи.
Градът рисува дните ми,
няма гума и молив.
Празен стар статив.
Просяк съм на колене
моля те за цветове.
Мое отражение си ти.
И времето не ни прости
чупи от душите ни
спри.
Всеки спомен
всеки мен
всеки образ нероден
скрий.
Последен вик
открадни
затвори
заключи
в душата си.

 

На края на света

На края на света
няма звук,
нито светлина.
Споменът от мириса
постепенно избледня.
Спомен от вкусът
на устните ти
стискам в ръка.
На края на света
остава само нежна
топлина
и пръстите ми
вплетени
в твоята ръка.
На края на света
няма звук,
нито светлина.
На края на света
остава само любовта.

 

Да обичаш пътник

Тъжни звуци
на желязо и тъга.
Гарата плаче,
а аз стоя
и гледам теб.
Силуетът ти
огрян от слънчеви лъчи
мълчи.
Заминаващият влак
оставя празна гара,
но с безброй
загинали
мечти – души.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X