Теодора Танева – До последно

 

***

и аз сега
като изсъхналата
коледна елха
край кофата
затварям очи
и поглеждам
навътре към себе си
и търся
забравената светлина
на рождествена звезда…
забравен мъничък
гирлянд
блещука още по нея
и я украсява верен
до последно

 

Ваня Вълкова, Inside Outside 01

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Архилох – Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

 

1
Дръж кораба на острието на вълни и ветрове

2
на кура
аз съм прав

3
очила часовник три презерватива
сутрешен триъгълник

4
чуй молбите ми, о господарю Хефест, и в битката ме милостиво
придружавай, дари ме с онова, с което можеш само ти да одаряваш

5
с дарове, отварящи рани, от сърце ще дарим враговете си

6
изплувай и се защити от всички, желаещи ти зло, ти посрещни ги
с гръдта си. От враговете си брани се, като подириш близостта им
без колебание – и победиш ли, не показвай явно гордостта си,
победата за тях ли е обаче, проснат у дома на пода, в жалби не изпадай

7
само когато не искаш да имаш един задник
можеш да го наречеш красив

8
избягвайки тъмна подводна скала

9
щом веднъж се позовах на Пиндар
смятал, че от поетическа безпомощност
наслаждавам се на хули изпълнени
с омраза и злоба на син на робиня
на тебе причу ти се важно
съобщение до медиите

10
много знае лисана, но таралежът едно-единствено голямо нещо

11
както тракиец или жителя на Фригия бирата смучат със сламка
изгърбена смучеше тя

12
господар на овцете отхранваща Азия

13
да не те сполети само черна опашка

14
гаврите на оня не ще останат ненаказани

15
понеже нямаш гняв в дробà

16
който греши, го духа
сгреших
значи ще го духам

17
сина на омацания в кърви бог на войната

18
ти хвана за крило цикада, мой човек

19
ще го сънуваш в себе си
щом се обади първата птица

20
полетя червеният бук

21
Софийо, курво любима, кога най-накрая ще пуснеш
на Сабоурин? Одъртя, дуеш се все, докога

22
вдъхвай кураж и на младите, но на победата венецът е в ръцете на боговете

23
ти, стара сливо, много гарги храниш
любезно ти приемаш странници, любимката на всеки

24
душите ни в ръката на вълните

25
работен добитък

26
кучешки лайна, дълбоко вмръзнали в леда
изплуващи напролет

27
много слепи змиорки пое ти

28
този остров лежи като сплъстения гръб на магаре
гъсто обрасъл с диворастящ храсталак

29
на раменете му косите му низпадащи на къдри избръснати до кожа са

30
облегнали се на стена в дебела сянка

31
като у дома си ширеше се, гнусната клюкарка

32
футуристични надлези над кръгови движения
по пътя за морето ти си пътник в рехав извънсезонен
пътникопоток вкочанен от студ в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя черно е желязото в илиада
стоманено зимното черно море

33
забравѝ ти за Парос, смокините и живота в морето

34
и той самият свършека държи в ръката си

35
когато дървото разцъфне
ще ти трябва изглед с дърво

36
шибан от вълни
и край Салмидес нека го тракийци
с космалаците си щръкнали гол хванат, каквито мили са
там нека зло да види много
робския си хляб той да яде
вкочанен от студ, в соленогорчивата пяна
цял покрит с водорасли
нека му зъбите тракат
като куче лежейки безсилен
на самия край на прибоя
това нека видят очите ми
защото неправда с мен стори, стъпка клетвата с крак
а някога бе мой приятел

37
но боговете лек за неизлечима болка
приятелю, са дали: силата да я понасяш.
Сега сполита този, утре онзи. На ред сега сме ние

38
и нито ямби, нито пиршества не ми доставят радост

39
голям
робски

40
защото изведнъж
на жените
на Арес

41
кура му набъбна цял
като на катър добре отхранен от Приена

42
да знаеш, че знам да обичам, който мене обича
а врага си да мразя, зло от мене да види
също като мравката

43
защото истински общ е за хората единствено Арес

44
и като виснаха сами, до капка тяхната надменност изцеди се

45
амфибрахичен кур
потънал в плътта ти
се хващам за сламка

46
жена
много

47
косите покриваха с мрак раменете и шията

48
съдбата е будилник
който си навил за шест
а той звъни във осемнайсе

49
на боговете всичко остави. Възправят често от злощастие човеците
отново, когато те лежат на черната земя.
Често ги повалят, карат устояващите твърдо на краката си
Възнак да паднат. Сполитат ги тогава многобройните злини
Лишен от сила за живот човек залутва се с блуждаещо сърце

50
милия Парос

51
джоджен джоджен
о боже джоджен

52
и на Тантал скалата
над този остров да не висне

53
сияйната си младост би отдал
та мен, оставения сам, да видиш
как в мрака аз лежах
и отново в светлината бях изведен

54
в стаята е светло
дървото е цъфнало

55
рапан

56
да бе главата му и членовете му красиви
Хефест увил в тъй чист саван

57
само балъка движения резки в мрежата прави

58
грижа ли го е някой за хорските укори
никога няма да преживее нещо прекрасно

59
все по широкото хубавокъдро сиво море
да молим за сладко завръщане

 

Превод от немски и английски Владимир Сабоурин

 

При превода са използвани изданията:
Archilochus, The Poems, Introduction, Text, Translation, and Commentary Laura Swift, 2019
Archilochos, Gedichte, Hrsg. u. übers. v. Rainer Nickel, 2003
Владимир Сабоурин, Sex Shop, 1993 (б. пр.).

 

Диляна Първанова, В атмосфера, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Христина Василева – L’Albatros artificiel

 

Комета

На ВХ

Главата ти е огнена комета
оставя диря от искри и бяла прах
горе сред звездите
излита нощем и мълниеносно планетите връхлита
кълве
комета със глава на хищна птица с твоята
уста, очи, чело и нос и зъбите ти преди да олетят
вежди, коса, с цвета, който от бебе е била
а на сутринта –
прахта окапала
покрита в сняг
език замръзнал в човката
проскубан врат
гребен окървавен на див петел
бил се бясно до сутринта
се носи

Облак е главата ти там долу
мрачен с гръмотевици
целият просмукан с капки дъжд ли, сълзи ли
тежи и висне
облак, а отгоре гилотина
плаши, но не пада, не помръдва
преди да го разполови – на ръба между две нощи
в сърцевината е прозрачно светлосин ефирен лак
отвън оловносив, затворен, самодостатъчен
отвътре се раздира
френетичен буревестник
криле размахва, опитва се да балансира
Да се махне!
разкъсват го светкавици
гилотината – отворена
стои

Квадратна сфера е
в нея кръжиш разперен от Леонардо –
ръцете – разтворени на нивото на раменете
краката – разтворени на ширината на раменете
въртиш се скоростно
акробат в своя въздушен номер
в едно гюле стремително
летиш

Лумнало кълбо
пече и се увива непокорно
горяща факла между пръстите на бавен клоун – пари и боли
от завихрянето въглени хвърчат
на масата покривката прогаря
тежи главата
не могат да я удържат ръцете вече
узряла е, разцъфнала, кърви и отмалява
вече не е глава, а роза
аромат разпръсква и благоухание
розова комета озарява
мрака на вселената
ухае

Защото
(Ти го знаеш)
Каквото се е случило
Пак ще бъде

Сега си затвори
Почивай си
Тук вече никой не те вика

 

Остави нощта

Остави нощта, когато отлага това за отлагане
Да потъне в бездънното горе
Звездната ѝ пътека е поела мрачното туловище на кита
Лисата глава на корема му лъщи на повърхността
Леко е паднала нощта върху му
Низката светлина лази по слабите му места
Безсилно се е килнало животното
А-тата на жените-птици дупчат нощната бездна и хапят свирепо с гласовитите гънки шията ѝ
Не пипай нощта, когато дави сигналите за удавяне
Не искай сдвоените трупове да се разделят разкъсани на спокойствие

И когато детето попита, може ли да чете това
То все още не знае, че вече го знае

Не е скрита нощта
Невинна е
Без страх, когато е безпомощна
Две вежди над рамката на очилата
Ръка, разполовена по дължина от средните пръсти към лакътя
Елегантен маникюр, на две разрязан
Скелет с привлекателно изкуствени мигли на дупките за очите и
дълга пленителна коса от средата на челото до под кръста
Магьосница, която те настига само в коридора, а ти ѝ показваш среден пръст иззад гърба си, за да я разсееш и да те изпусне
Хватка е възможна само до вратата
Рамката е твоето спасение и примка
Ти тичаш
Малка си и винаги ще тичаш
Малка

Будува
Трудна е нощта
Когато има много за оставяне
Не бой се, мила моя,
Докато е тя

 

Отдалече

Там не валеше и беше студено
Отидох след изнурения ден да видя морето
Толкова тъмно бе, че дори светлините едва различавах
Вятърът – силен, разколеба ме да сляза по стълбите на морската градина
Усетих пясъка под обувките на минаващото семейство
Шумът на вълните не беше театрален, не, никак не беше от туба под сурдина
После на аерогарата майката приспиваше сина си по телефона
Утрото на такива вечери е отрезвяващо
Ако преди това не си сънувал, че си умрял и душата ти обикаля наоколо
Никой не те чува

***
Тези несъществуващи бели камъни
От време на време проблясват
Когато в тъмните ранни утрини
Като тази, в която оттам си минал
Се раздвижат клоните и струните
Какво оттова че там долу
Когато прибираш се
Тежат като живи камъни

 

 L’Albatros artificiel

на Владимир Сабоурин

За правото да скиташ във въздуха
Пожелай лека нощ на аксиомите на механичните съпротивления и не се страхувай да
Прегърнеш метафизичните им първообрази, после тайно намери и
Целуни изобретените вече сили за преодоляването им и небрежно
Погали впрегнатите в сложна инженерна машинария, ще изпиташ силно
Желание към идващите в бъдеще още по-могъщи и няма да
Устоиш на крилете
На които виси теглото, нищо че подемната им сила е по-голяма от усилието да го уравновесят
и мощта на тягата им тегне над челното съпротивление, накрая ще се
Влюбиш в свръхзвуковото, какво от това че е съизмерване с дареното ни вече звуково
и свръхсветлинното с дареното светлинно

Няма нужда да чакаш да мине night run-a, за да докаже, че тялото ти е съществен елемент от теоремата

***
Остави на мира хвърлените на вятъра
Остави вятъра на знаещите да го управляват
Не защото знаят, а защото вече са оставени
Пусни на воля готовите за път
И да спираш летенето натам, откъдето не могат да се върнат
Вятърът на мироносците вее освободен

***
В гърлата на птиците са поселени пчелини
Прелитат кошерите хиляди километри на юг и после си идват узрели от други лета
С първите песни излитат два рояка – пчели да жилят и пчели да правят мед
Не можеш да ги разделиш
А няма и защо

И щом навлезеш в ден, в който истории и хора от различни времена започнат неслучайно да се мяркат случайно и застъпват тревожно, но безпроблемно
Това не е сън

Мъжът с жълтата вратовръзка и златна рамка на очилата –
някой от добре забравеното минало
отлично устроен институционален връх
явява се там в подземния кръстокуполен кораб
изневиделица
и ти казва
Бог да те пази
Учтиво е
Повръща ти се от покровителства
Но това не отклонява вниманието ти от детските ходила – все едно на възрастен разкривените артритни пръсти с издадени кокалчета – не, не прекрачва канона, нищо скандално –
като че ли висят от тялото на разпнатия –
иконата е най-обикновена – Богородица с Младенеца
В тъмния ъгъл встрани от олтара на невзрачната църквица

Още едни ходила те вълнуват –
нарисуваните от Холандеца

Блудният син се завръща към родния остров на беловласата от очакване старица
На един все по-мрачен танкер
Танкер на заминаването и танкер на връщането
Пътуването на юг е условие на живота

***
И летят кошерите натам
В медните гърла на пойните птици

***
Дошъл ти е моментът, в който зависимостта между възможност и реалност не е компромис
И живеенето не може да е друго
Когато зачеркнал си вечния човешки стремеж невъзможността да се постигне съвършенството да се сведе до минимум
в чийто център е спорното дело на винаги недостойната човешка ръка
Здраво завързан за мачтата спасен минаваш покрай вълшебния глас на онези, които после разкъсват
Защото животът ти не може да е друг
По-добър не може да е
Животът ти
По-различен от
Противостояние

***
Пойните птици долитат от юг
Хиляди километри минават обратно
Натежали от мед
Безстрашни, безстрастни
С първите песни излитат двата рояка пчели
да жилят и да дават мед

***
И щом навлезеш в ден, в който светлината става все по-определяща
И чертите и силата на цветовете все по-зависими от нейния ъгъл
Ту категорични, че ги има в това тук и сега
безспорни както преди, завладяващи, жизнени
Ту бледнеещи, все по-прозрачно губещи се и все по-незначителни

Добър е денят!
Остави светлината и звука да нареждат
Подчини им се

Тогава е нощта в царството на славеите
Все по-могъщо оглушително владеещи я
И ранните утрини се спихват пронизани от песните им
Освободени от силуетите на безпомощните
Там остават, без да треперят, в очакване на Идещия

***
В медните гърла на пойните птици
Свободни се реят тези, които не са нито частици от
светлина, звук, вълни или други
Свободни от схемите
Реят се

05.03.19

 

Ваня Вълкова, Angel 3

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Георги Атанасов – Бял стих за неизбледняващи спомени

 

За връщането след потопа

Аз говоря на себе си често така:

Ти не вярваш,
че някога тука били сме
породени от нещо
без пъп,
без крака –
саморасляци клети
без ум и
без смисъл.

Представи си и друго.
Потоп и… трева.
И в тревата дърво,
а на клона му
жерав.
Но опùт от водата
и от
синева
той забравил, че бил е
Адам или
Ева.

И делфин черно-бял
на Земята си бил;
от маймуни сме пили
космическо мляко,
но човек след потопа
от смърт се спасил
чак когато
за свойте предци
е проплакал.

Все това е в ума му на другия в мен.
От отминал живот
той ме чака пленен
да открия, че
в песен е скритият код.

 

Прераждането

От наносите дъно се видя и
Господ пресуши реката.
Умът докосна мъдростта,
но тялото го изостави…
И в тази плодородна кал
от преродения ми разум
отново Бог създаде мен,
по-съвършения от мен,
човекът от жена роден –
без спомени и без омраза.
А после:
Отново дъно се видя.
Пак Господ пресуши реката.
Умът прегърна мъдростта
и тялото си изостави.

 

Бял стих за неизбледняващи спомени

Преди 60 години
в Лом избиваха гаргите.
Срещу подпис раздаваха
малокалибрени пушки
и кутийки с патрони.
Хората, които обичам,
стреляха по птиците
на съседските комини
и видях
как им режат краката.
„За лекарство е“ –
казаха ми,
но още не мога
да се излекувам от спомена.
По-страшно беше само,
когато през нощта
отведоха коня
и дядо ми плака.
Преди да умре от глад
в двора на ТКЗС-то
под градските гробища
го разстреляли.
Милост
за милостивите хора
и за душите им.

 

Ваня Вълкова, Man Different Emotion

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Елена Попова – Една ръка тежко падна

 

Бяло или черно

Листата заедно окапват
Пръстта поема ни завинаги
Душата ще умре или ще живее.

 

Капан за (на) свободата

Птиците отлитат на запад
Ще им купя златна клетка
Ние си отиваме уморени.

 

Огледално

Вчера видях залеза
Една ръка тежко падна
Парчета разбит свят.

 

Ваня Вълкова, Many Things

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Алберто Гарсия-Тереса – Щом свърши междучасието

 

Речи

НЯКОИ МИТИНГИ се забиват в слуха
като буря от строшени стъкла.
Други ни вкарват в земетресения от
обещания, евфемизми, заслепления
и ни заглъхват ушите.
Сблъскваме се с речи, които връхлитат
като огнено торнадо
и постепенно възпаляват дробовете ни.
Има и такива, които ни зашеметяват
обкръжават ни с мъгла и ни захвърлят
на разсъмване в забутани улички.
Или такива, които ни оглушават с крясъци и оскъдни думи
насред гюрултия от цветове и прожектори.
Или дори такива, които ни потапят в плаващи пясъци
или оковават краката ни в часовников ритъм.

Но има и други
които планират невидими
и полепват по кожата.
Разсеяно ги попиваме
докато пазаруваме, четем или прелистваме
листовете на календара.
Впиват се в ретината ни
и напасват вените ни към своя ред.

С тези
изграждат света ни.

 

Парламентарна демокрация

ЩОМ СВЪРШИ междучасието,
елитите си взимат топката
и я отнасят у дома.

Ние,
както винаги
щастливи, че малко сме потърчали
че дори сме спечелили мача
оставаме да се гледаме ухилени
и се заемаме да подравним вратите
да подравним терена, да освежим линиите
които винаги ни оставят
в засада.

Превод от испански Владимир Сабоурин

Ваня Вълкова, Obscure Man

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Petra – Прибирам се пеша

 

***

Времето се е разлудувало –
бяга от мен;
следи ме;
измъква се…
Месеците прелитат през мен.
Търкалям секундите, като канари.
Шепотът от гласа ти се крие
зад познатите мебели.
Усещам лекото развижване на въздуха
от спомен за затваряща се врата.
Едновременно съм тук и преди.

Кога се превърнах в квантова частица?

 

***

Вървя по улицата,
загледана навътре в себе си.
Бързам да се прибера.
Далеч напред мислите ми
Бягат;
Спират;
Оглеждат се…
Страх ме е да се прибера –
вчера
Тишината се настани във нас.
Прибирам се пеша.

 

Диляна Първанова, Сакрално (2)

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Людмила Калоянова – Обичах те в Аляска

 

Мъжете, които обичам

Мъжете, които обичам,
са вече деца – не говорят,
а плачат.

Мъжете, които обичам,
търсят биле
за болката,
разкъсващата,
страшната…

Загърбили надежда,
разговарят мълчаливо
с гарвани от
други светове,
питат за своята
Ленора.

Мъжете, които обичам,
плачат като деца в
тишината.

Мостът на ангелите

В Рим носех рокля на точки
и те целунах до Фонтан ди Треви.
Бе целувка с вкус на карчиофи
и тартуфо, тартуфо Тре Скалини.

Изваяни върху небето като
изящни скулптури на любовта,
пиниите на Рим протягаха
приветливо ръцете си.
Сърцето ми, замряло от сияние
на светлина и мрамор, звънеше
със камбаните на Сан Клементе.
Тук, в града на светлосенките
и на щастливата обреченост,
Савел ще стане Павел,
а един художник, обявен
извън закона, ще избяга в Неапол
за да не се върне никога във Рим.

Мъртвите листа по Тибър
ни отвеждат към замъка
Sant’Аngelo. Помниш ли
Ангелския мост и гларусите,
накацали по статуите на Бернини,
Испанските стъпала, където
в здрача ядохме джелато,
крилата на замръкнал ангел
в сумракa на вила Боргезе,
застинала в потайната прегръдка
на безвремието…

Когато те целунах до Фонтан
ди Треви, бях с любимата ти рокля:
– Ще се върнем ли някога в Рим?
– Не знам, попитай пиниите и
мъртвите листа по Тибър.

 

Лилит

Бях ти приятел,
бях твое дете,
бях ти майка, понякога
бях ти жена.
Бях Ева, но по-често
бях твоята Лилит.

Обичах те в Аляска,
(като дива сьомга)
обичах те в Сибир,
(там гальовно ме наричаше
„моята пантера тигрис“)
обичах те на Санторини
(там бях твоят угаснал вулкан)
и още повече на Серенгети –
галех бивните ти,
не исках да зная за накити
от слонова кост
(тях ги оставих за
ловците-любители на сафари).

Знам, любовта ми бе стръмна,
но аз съм твоята Лилит,
владетелка на нощта.
Лишена от грях, живях и
обичах до дъно – без страх.

 

Синя икона

Вече нямам тяло,
а само лице –
вкочанена мостра
на самата себе си,
синя икона, по която
рисуваш поетични образи
на лудостта.

Преди не знаех как
ще ме убиеш –
сега разбрах – докато
ме пиеш бавно,
върху тялото ми
ще изпишеш голямата
поема на страха, маестро,
и дори твоят Овидий
не би дръзнал да те спре.

Мен отдавна ме няма.
Върху ми си изографисал
строфите на своя гений.
Аз съм само посиняла икона –
твоето най-велико творение.

 

Диляна Първанова, Music

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Люба Захова – Гневът на плебеите

 

По Бердяев

На границата
между двата свята
човешката история повтарям.
Със властник земен,
демонично извратен тиранин,
насилник, от безсилие.
В краката му
лежат съблазните.
Отровени са философите,
ненужни са
творците и пророците.
Седемдесет и седем, по седем
правдата разпната. Богът!
Робът обречен да мрази,
лесно е робството.
Тежка, короната на свободата.
Бягството невъзможно.
Свободните влачат веригите.
Извън времето търсят истина.
Себе си побеждават.
И от любов възкръсват!

 

Декаданас

Време
на извратени рапорти,
на крясъци и консумация.
На съборени истини
пред златни телци.
Време
на растящия монумент
на лъжата.
Време на търсене,
време за изход
от поражения.
ВРЕМЕТО, КОЕТО МЕ ПРЕВРЪЩА В СТЪЛБ,
КОГАТО ТЪРСЯ ОПОРАТА.
На натрапващо чувство,
че съм заела мястото
на един мръсник,
а на лумпена, /пардон/,
съм смутила дрямката.
Времето, когато
пред Олтара сатаната говори,
а Бог мълчи!
Когато за Истината /все тъй/
на Голгота пращат…
Времето,
господин Прокурор,
когато на властта
са й толкова мръсни
ноктите,
а виновниците –
поканени в Рая!
Идилично време
с пълзящи към върховете
плужеци
и немеещи гладни
пред ВАКХАНАЛИЯ!

Време
на самоубийствено шоу на маргинали…

9.03.2006

 

Модифицирано

Дайте хляб на плебеите
Дайте пръст на червеите
Безмозъчни едноклетъчни
Множете.
Крепете проядените (от червеи)
Престоли
И целувайте!
Ласкайте и лъскайте
Генно модифицирани
Управленци
С глави тиквени

Жалки плебеи дайте
О дайте п(л)ът на кучките
Пресушили земната гръд
Самки нароили безплодие

Във войнишки редици
Плагиатори
Обречени в пози
Овце клонирани
Белязани с камшици
Политици
С кастрирани мозъци
Задръстеняци
Облечени в страх
Мъже с гърди пуешки
Поети опазил Бог
Осакатени души
Чакат присъди

Гневът на плебеите

 

Диляна Първанова, Mountine Live

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X

 

Камелия Щерева – Многократна употреба

 

„Това, което го изненадало най-силно, било, че речникът им бил ограничен, не надхвърлял няколко десетки думи, и етнологът се запитал дали те, подобно на далечните си съседи папуасите, не са обеднявали съзнателно езика си, премахвайки по една дума всеки път, когато умирал някой от селото.“

Из „Животът. Начин на употреба“ на Жорж Перек

Свързване
За миг откраднатата топлина от думи,
тръгнали да пътешестват между нас,
струва скрежните дихания на безутешност
и приключение,
в което счупихме очите си
от опити да се погледнем.
А ръцете ни висяха и небрежно
съсичаха наземния ни въздух
на порции, идеално скулптурирани
за дишане до вечност.
Какво да правим с тези мъртви думи,
изказващи единствения ни живот?
Ще ги мълчим, безспирно ще ги губим,
ще ги заравяме за следващия род?
Ти си остър хребет,
аз съм обледено било.
Успоредните вериги
никога не се пресичат.
Те споделят общо ехо
от умрели думи.
И това е толкоз мило…

 

Песен

Помниш ли струните на погледите –
онази цигулка, огъната в лък?
Разпъвахме я като млад янтар помежду си,
аз бях скреж по иглите, ти беше вълк.

Вярваше ли в критериите на дните ни –
онези експерти по човешки интериор?
Убивахме се в разпятията на нощта,
аз бях кръв по иглите, ти – неземен метеор.

Дишаш ли гъстия въздух на наште еони –
черните дупки на цялото време?
Обещавахме себе си в обща безкрайност,
аз бях прах от иглите, ти бе семе.

 

Импресия за разговор

Неуморно вретено е твоят глас –
преде и усуква тишината ми,
завлича шепотите във кресчендо,
отдръпва се студено до колапс,
оформя глухотата ми в роден език,
извива гайтаните на подарените ни ризи,
тъче пъстри гоблени по коридорите на времето,
през които преминаваме със вик.

 

Многократна употреба

Да стана врана, литнала в небето,
е нужно само името и поглед.
Перата ми узнават що е черно
и кухите ми кости се разтягат,
изглаждат лабиринтите от въздух
и ето – прави, дъхави пътеки,
поели хлад от висша стратосфера,
и там словата ми – бездънен възглас,
намират явността си безпределна.

Да бъда твар, пълзяща под земята,
е нужно само името и поглед.
Загребвам с устни пръхкавите люспи
на хиляди изсъхнали морета,
вода-субстрат ме каля и отмива
назад към минали животи – бойните полета,
където всичко знак оставя, не умира.
Загъвам го във част от мойта истина
и заедно в реликт се трансформираме.

Да бъда тук, сега и себе си
са нужни само думи и рефлексия.
Откривам вечността във контроверсии,
рисувам се в пространствени чертежи,
разбивам пълни силози от еднократни думи,
спасявам ги от ужаса от повторение,
разхвърлям ги в сеитба от значения.

 

Диляна Първанова, Не-виртуална природа, туш, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 16, март, 2019, ISSN 2603-543X