Каролина Алмишева – Утринно сърце

 

Нищо и никакво

Забравата на минал сантимент.
Стихнал ужас, тънещ в очни ями.
Споменът кипи в пъклото на Аз-а.
Остава само паячето под брадичката.

 

Съзерцание

Клоните на ореха поздравяват лишни спомени.
Стръвно се възземам по капилярите на слънчеви листа.
Изразявам свойта същност в опознаване на коренния щрих.
Аз съм лишей на дървото, съзерцан от вечна светлина.

 

Сънят на пеперудата

Растеж, развала и поврат.
Утробата реди „На добър час!“.
Сенки в пещерата те увличат.
Слънцето следи пороя
под краката ти.

 

Сантиментални опити

Проплакан мой копнеж,
заслужено самотен взор.
Пристанът без време ме поглъща.
Мелодия, жива в тишината,
изпълва гръд – гранит пред напора на сълзите.
Хапчето поглъща,
умело прекроява,
морално извисява,
хладно унижава
крехкия стремеж към себепознание.

 

Тлен

Жужене, далечно като осъмнало ехо.
Сетне гръм — залп от осъзнаван сън.
Свистене във коси, водорасли за пчела.
Внушава тя мисли блуждаещи, играещи,
като фалшив акорд засягащи.
Липса на излишък в полета
кротва моята затворница
и понася тя телце по вятъра
в белия пух на старостта.

 

Утринно сърце

Аз във грешка,
буба в универса.
Викни през чужд смях,
да усетя, че ме няма!

Горест пребледня
в кроткия ръмеж —
скреж във пламъци.
Битие, прииждай!

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стефан Марковски – Обещана земя

 

На отпътувалите

 

Като компаси за недостъпен рай
отдавнашни мечти ще ги напътстват към земите на подсъзнанието,
към онези разкопани вече и лесно-видими в нас земи,
които ветрове напористи ги бранят
и седем свети дни не ще ги отминат без сянка;
не ще търсим и ние тишината, която разболява и оздравява в болниците,
където подухват (и отчаяни, и радостни) гласове;
щастлива наука не ще убива в главите ни нашите богове.

Копринени вселени на детството ще трепкат (обаче) с лъчите на залеза,
който трябва да е прегърнат от сенките на изнурени тела,
разпнати от времето… на възвръщани бъднини…

Все още незамъглени пространства
неконтролирано ще излязат от светилищата и ще горят над тях
с цветовете на друга явност, която бавно ще заменя младостта
и пред която ще бяга локомотивът, влачещ годините,
освобождаващи от свобода и осветляващи светлини;
възрастни сме вече
и е празна люлката на загубените ветрове;
не съществуват нито чеда на истината,
нито съвършени илюзии;
буквата „о“ се превръща във въздух, издишван от гърдите
на паднал революционер –
зрелост постигнал в поля, увенчавани с кръв
и ограничавани нощем.

Все пак опит е
и е жива надежда нашият златоуст поход след вечността;
всичко, което се вслушва в болката на предците,
е в прегръдка с тая земя
и всичко, което е отражение на този паметен час,
ще е наша истина пак.

Да не бяхме знаели
каква е и коя е
силата на прокълнатите
и идилията на пренебрегнатите,
щяхме да ги виждаме като южен юнски цвят
сред полето на паднала свята родина,
а също и в бялата снага на прогонените
в пророкувани земи на изгубени ноти
и на гласове със сенки на завист.

Да не бяхме осъждали
от първо откровение
треперенето на слабите,
божем чужд щеше да е само страхът приличащ на вина,
метафизика и мисъл,
с която пробиват процепи
в крепостни зидове и насипи от месо – обещана земя;
земя, която разкрива поглед, заринат в самия себе си;
поглед, който е ехо на глас, говорещ, че обещаната земя
крие стъпките на живите
и умирачката на елените –
както и прегръдката на всички полуслънца в клисури,
които ограничават бистрите далнини
на ранното утринно време.

Обещана земьо,
чия ли е зората,
в която облаци раснат по златните орници на недовиждането ни
и дъждове проливни в пустошта извикват на живот разпалени главни
във времето
на отпътувалите!…

Земьо, обещана…

Превод от македонски Владимир Луков

 

 

Ветена земја

На заминатите

Како компаси за недостижен рај
дамнешни мечти ќе ги покажат кон откопаните лесни земји на потсвеста
големите ветрови што ги вардат
седум свети дена не ќе одминат без сенка
в одаи не ќе ја бараме тишината што разболува и оздравува
во болниците каде дуваат гласови
среќна наука не ќе ги убива повеќе боговите во нашите глави.

Свилени вселени на детството ќе треперат со зајдисонцето
што треба прегрнато да е од сенки на тела
распнати под време разврнато иднини.
Уште незамугрени
сините празнини ќе горат од светилишта излезени од контрола

младоста полека ќе ја заменат боите на едно јаве
кое бега пред локомотивата што ги влече годините
кои ослободуваат од слобода што осветлува светлини
возрасни сме и празна е лулката на загубените ветрови
не постојат ниту чеда на вистината
ниту совршени илузии
буквата „о“ станува воздух издишан од гради на паднат револуционер
созреан со полиња овенчани крв, омеѓени ноќ.
Сепак, обид и надеж е нашиот златоуст поход по вечноста
сѐ што го слуша болот на предците во прегратка со овие земји
сѐ од одразот на овој час
вистина пак ќе е.
Да ни е да не знаеме
каква е и која е
силата на проколнатите,
идилата на пребегнатите
да ја видиме ко јунски јужен цвет
среде поле на падната татковина
белата снага на прогнатите
во земји ветени на изгубените ноти
и гласови со сенки од завист.
Да ни е да го осудиме
од прво откровение
треперот на слабите
божем туѓ е само стравот кој личи на вина
метафизика и мисла
градат процепи
во бедеми од месо
ветена земја
ветена земја го наоѓа погледот закопан во себе
поглед ехо на глас кој вели дека ветена земја
крие чекорот на живите
уморот на елените
и прегратката на секое полусонце со клисурите
што омеѓуваат бистрини на раното време.
Ветена земјо
чија ли е зората
во која облаци растат по златните ораници на недогледот
а дождови повикуваат на живот во пустошта
– гламји во времето на заминатите.
Земјо ветена…

Препев на бугарски: Владимир Луков

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Владимир Раденков – Поетични опити

 

Времето,
когато и аз съм споделял този свят,
обзет от шемета на баналното,
си отиде в профанна еднократност
с изчезването от лавиците
на залежалите артикули от епохата,
с превръщането на нейните места
в неводещи никъде виртуални препратки,
с внезапно неестествените цветове
и изненадващото ретро на фотографиите.
Тривиалностите, били жертвен олтар,
пред който полагам с негодувание
своята трансцендентна същност,
сега са светини на една носталгия,
която не е сигурна в копнежа си.

 

Сетивно-платонично

Тялото, в което се завръщаш,
има обитател, забравил за теб,
загубил изначалния смисъл
на красивите си движения и думи,
разположил се комфортно
в образцовия дом на линиите си.
Той никога не ще те пусне вътре.
Но ти вече си излязъл навън
и си се завъртял в шемета
на абсолютната ти скроеност
за точно тази височина на рамото,
за точно това надигане на пръсти,
за точно това изричане на името ти.

 

Битието е
праволинеен еснаф,
скучен морализатор,
комсомолец на най-авангардните онтологии.
Битието
не нарушава своите клишета,
винаги отказва да се случи за онзи,
който иска то да сбъдне очакванията му.
Битието
иронизира всички родства и еквивалентности,
разкривайки като същностна за другия
единствената ти нелюбима книга в списъка.
Предвидимост на непредвидимото,
конформизъм на откритостта –
това е истината за битието.

 

Клаустрофобия на пустотата

Едно по едно
изпращам с думите
невижданите от никого
съкровища на усещането ми.
Но свидните ми армагани
не довеждат присъствието,
чийто лъч очаква
пещерният свят
на неповторимата ми индивидуалност.
Той се събра целият
в няколко естрадни метафори
и бе изнесен на улицата
като овехтяла покъщина.
Вече няма нищо мое,
свил съм се – бездомник,
притиснат от пустотата
на неочакващи погледи.

 

Вече е ясно –
ще вървя
само с ходовете на шахматна фигура,
ще летя,
единствено вкопчен
в твърдата почва на съня,
ще отмивам от кожата си
всеки непредвиден допир и лъх,
и няма, откривайки кой съм,
да стана копняно тайнство
за идващите след мен.
Царството на свободните ми движения,
което отсрочвах отново и отново,
е изричано с пиянско бръщолевене
есхатологично обещание.
Гледам тъжно от руините му назад,
аз, нечаканият неосъществител.

 

Естрадно-метафизическо

Никой път, който излиза от мен,
не води към теб.
В нито един от хоризонтите ми
ти не идваш насреща.
В постмодерните висини на случайността
я няма твоята кула.
Колкото и да го търся в сънищата ми,
не ще сетя присъствието ти.
Невъзможна е негативна теология на любовта,
която да ти посветя.
Липсва ми всякакво основание
да говоря за теб,
моя нещесесбъднала.

 

Краят на лятото

Идва краят на лятото
и от тъмната пещ
на все по-ранната вечер
излизат неговите изваяния.
Мога да ги лицезра –
тела с греховното съвършенство
на анимирани фигури –
само на светлината на въглените
от десетилетните ми надежди,
болезнено настоящи
в своята отминалост.
Още утре те ще се пръснат
из една безмилостно необозрима
урбанистична композиция,
ще бъдат разпределени
според неведоми заслуги.
А ако случайността изтика
някое от тях наблизо –
аплицирано и нащърбено
от трезвото слънце на делника –
ще бъдем разделени
от негативния платонизъм
на взаимното ни несъответствие.

 

Юношество

Внезапно в миловидните ти черти,
обещавали да си красив протагонист на бъдещето,
избиват атавистичните характерности,
с които някой от тълпата анонимни предшественици
е хвърлил жребия на твоето участие в света.

Някога свещената за родителите ти плът
е изродила чистата геометрия на потенциалността
и е захвърлена да дири своето окаяно осъществяване
в епидемичните и бастардизиращи сношения,
чиито йероглифи си мяркал на детската площадка.

Сега трябва да обосновеш с много думи,
изтезаван от неорганичните субстанции на общото
и брулен от вятъра на безприютни ландшафти,
една съгласувана с мазното химическо битие на тялото ти
естетика на възвишеното.

 

Улиците,
по които спокойно вървеше сам,
защото те водеха от очакването към сбъдването,
и чиито фасади оставяше да отместват погледа ти,
защото нямаше опасност
да видиш под ъгъл задаващото се събитие,
сега са добили постоянни контури,
обслужващи една клиширана смяна на сезоните.
По тротоарите им има разливи
от безразлична и безформена материя,
нахлула след тяхното разобличаване
като лишен от дълбочина декор на представата,
след тяхното включване в градската мрежа на онези,
които участват само в механични взаимодействия,
понеже вече са пропуснали всички срещи.
Всяка вечер насреща ти се задава клошарят,
пренасящ в чувала си неизчерпаемите отпадъци
от твоята руинирана свръхбюджетна мечта.

 

Накъдето и да погледна,
не проблясва я-то на вероятното,
разбягват се като плъхове
лъчите на случването.
Всичко е тук, обгръща ме,
но опаковано като инсталация,
в която преживявам факта,
че то не иска да ме засяга.
Да бях познал по-рано
затвора си в една сетивност,
отдръпваща скъпернически
своите предмети от мен,
щях да прокопая тунел
в дебелата стена на
уханието, гласа, гледката,
за да изляза от другата страна
като статуя, почитана
от недостъпните за мен.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт с кана червено вино, маслени бои, канва, 2005

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Елизабет Йоскова – Във старите прогнили дънери

 

Изгонете ме, не искам повече да дишам от асфалта
Изгонете ме, не искам повече в прахта.
Не искам повече панелки, бланки, кофи със боя
Не искам наеми, кафета, счупена мозайка
Не искам повече съседи, не искам пържено, не искам проснато пране
Деца не искам, бормашини, кучета и радиа.
Не искам повече…
Не искам…
Искам в борови иглички да заспя
Във влажна папрат да се будя
Да варя шишарки и да пия чай
Да се крия от дъжда във старите прогнили дънери
Във центъра на някоя гора, където рядко има слънце
Искам хладна тишина
Поглъщаща и цяла
Плътна
Все по-далече от града
Все повече човек
Все по-далеч от градските животни.

 

В Несебър магазините затвориха рано.
В десет и половина изстинаха всички лампи, блеснаха всички бели пердета.
Аз останах на брега с морето, с пясъка и с кожата си, която на цвят бе сивкава, но от лунните лъчи изглеждаше като синя.
Нямах пакет цигари, нямах патронче водка.
Нямах пари.
Нямах джобове, а и риза нямах.
Загубих си обувките още на автогарата, но пък ето го морето.
На около петдесет и седем сантиметра от палците ми.
Не ми се заспива. Ако заспя с морето ще се погълнем взаимно.
Нямам часовник.
Но пък след няколко часа ще стане розово, и ето ти го изгрева.
Не ми се заспива. Ако не заспя със слънцето ще се погълнем взаимно. Кожата ми ще се размрази най-сетне.
Десет и половина е.
Но ето го слънцето.
Някъде на другия край на света.
На 57 милиона километра от палците ми.

 

Обичаш момичета с хубави лица
С права коса, с тънки ръце
С кръстчета като фиданки
Аз съм криво дърво
С чворести клони и тръни
Вятър ме огъва откакто съм се родила, червеи ме ядат, пробиват дупки в кората ми, почерняла съм и отвътре.
Онзи ден мина покрай мен
Подмина ме без да погледнеш
Клоните ми закачиха ризата ти, откъснаха парче бял плат.
Отдалеч свети като ябълков цвят,
който ще падне преди да роди ябълка.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, На брега, маслени бои, канва, 1987

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Борислав Игнатов – Върни живота си в точка нула

 

Дигитални насекоми

Всеки един миг
умът ми е залепнал за екранa.
Като молец се блъскам
в невидима стена от информация.
Еднопосочна улица,
осеяна с безбройни знаци,
кръгово движение
с един единствен изход.

Живеем наизуст
и така умираме,
продаваме душите си
за мимолетен трепет.
Инжекция с катран
във кортекса на мозъка
тежко им на малцината
посмели да мечтаят.

 

Самосътворение

Нуждата ме докара до тук.
Тласъкът.
Дупката.
Mноголикият безформен червей,
живеещ между пластовете
мозъчна материя.

Нуждата от разсейване,
от притъпяване.
Нуждата от бягство
от себе си
и от цялата безлична реалност;
нуждата да легна аз,
а да се събудя някой друг.

Нуждата да няма нужди.

Преливам божествената медовина
на собственото си съновидение
от едната делва в другата.
Потя се на слънцето.
Топя се като восък.

На хоризонта облаците
смирено ръсят пясъци.
Фонтаните бездушно
спят в сакрална тишина.

Денят е към края си,
нощта ще е безкрайна.
Делвата е без дъно,
а канчето ми е пропукано.

Ала нямам друго
освен тази непосилна задача –
да преливам
краткото си съществуване;
Да го пречиствам;
Да го обогатявам.

Слънцето се свива
в огнения си пашкул.
Нощта пролазва с влажни меки пръсти.
Облаците се сгъстяват в очакване.

Първата капка
Вече е прелята.

 

ПриОтсъствие

Стоиш пред мен.
Усещам твоето присъствие
Превъплъщение
на физическа зависимост
Бяла като сняг
Нежна като хоризонта
Ти си точно онова
В което се таи безсмъртието.
Ето те.
Така близо
A така недостижима.
Стоиш пред мен
А така ми липсваш.

 

Огнено новоначало (примерно, не измислих по-адекватно)

Продай се за без пари.
Подпали дрехите си.
Счупи си компютъра.

Хвърли глупавия си умен телефон
от четиринайсетия етаж
и гледай как се разбива
долу на плочките.

Върни живота си в точка нула,
в онази странна реалност,
където придобива
размера на семенце.

И гледай как всичко
се случва наопаки.

Върни се назад.
Откажи се от себе си.
Откажи се от бирата.
Откажи се от млякото.
Закопай всички стихове
дълбоко под земята,
после ги гледай
дали ще поникнат.

Убий своите идоли.
и приятелите си.
Убий и себе си;
изтръгни своя ум,
и го принеси в жертва.

Хвърли целия свят
във врящ казан със лава,
остави го да се стопи,
и го изпий със жажда.

Отърви се от предпоставките
на съществуването.

Всичко което
остава после
е всичко онова
което си чакал.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Венцислав Арнаудов – Дай ми череша

 

Ще влезеш при мен като гарван
И после как ще говорим
Ще бъдеш момиче ли, старец
Дете със коси до колене?
Ще можем ли с глас да повторим
На мъртвите първите думи
На неродените последното
“роди ме”
Ще можем ли с очи да се видим
А после с очи изгорени
Да пеем сред сухото семе
Да плачем над живото време
Ще можем ли за ръце да се хванем
Ще можем ли долу да слезем
Над празното да се надвесим
От нищото всичко да вземем
Това ми кажи
Ще отворя
Дъхът ти ще взема със своя
И гарван ще бъда със тебе
Смъртта ти ще бъде и моя

 

давам ти череша
докато стават червени устните ти
давам ти череша
докато пее името ми в утробата ти
давам ти череша
докато слагаш монета под езика ми
докато бреговете удряме с гласовете си
и сокът става на вино
и пораства дърво от стъпалата ми
и небето се стоварва в клоните му

после
когато дланите ти се отпуснат
пълни с пепелта на цветовете

дай ми череша

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

Евгени Бързашки – Ти си тази която държи ножа

 

Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Когато мисълта изгражда дом

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Димитър Пейчев – И ще ни обърне Господ гръб

 

И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Антоанета Христова – Сърцето ми е сабя

 

Имам една черна дружка
Много мека е козината и
Вятърът духа и тя перце
Очите не се виждат
Понякога има нокти
Понякога драска ужасно
До кръв
И зъби
Игли
Винаги гладна
Е
Винаги гладна
Напоследък яде
Само болка
Тогава расте най-добре
Моято котка
Поезията

4.2018

 

Разпиляна съм
Всичко натъпкала в душата-дрипава раница
С малко пясък-останал в обувката
Продължавам по пътя да крача
Промъкват се
Стари сенки в здрача
Дърпат ме
И изхвърлям ненужната тежест –
Всички сълзи
Напълнили чаши – пробити
усмивки – букети изсъхнали
Пожелания – дървесни корони настръхнали

И преплувам отново реката
С часове и минути задръстена
Тя пречиства накъсва съшива
Моят куфар със спомени

Съпротива
Нямам вече останала
И сама съм река
Всеки хвърлен камък
Повличам
И на дъното
Пясъка
Перли
Корали
Съкровища

На дъното
Съм

11.5.2018

 

Статус

Седим тази сутрин в кухнята
Тънка струйка дим от яйцето
И аз.
Дим от пъдпъдъче яйце, обелено.
И аз, увита в суитчъра.
Седим като Аладин и духът на желанията.
Докато го напиша, останах само аз.

11.2017

 

По пътят на едни стихове

Езиците прехвърлят думи
Като пощальони – колети,
Като керванът – дисагите,
Като водата – турбините

Върти се мелницата
И вътре смилат
Смисъла
Воденичните камъни
И речните
И пясъка под стъпките
На камилите

Отварят опаковката
Тя всеки път различно шумоли
Но вътре все едно тупти
Въздиша
И Мирише

Стихове пътешественици
Вълшебници
Поклонници
Мелничари
Камилари
Отекват в нощта
Загасват с падаща звезда

И се превръщат в спомен

01.2018

 

Аз съм стихия
Нямаш сили с които да ме държиш
Неуправляема като вълна
Имаш мачта и кораб с платна
Опитай да плуваш
Дори да отплаваш
Ще бъде добре

Ако не те повлека
Ако не те завъртя
Ако не оплета
Всички въжета
В едно
Ако не разкъсам платната
Ако не напукам кърмата
На трески и парцали
Ще бъде тоз боен кораб

Аз съм стихия
Магия
Дъжд
И пяна

Няма волан да ми сложиш
Нямам език за юзда
Няма врат за нашийник
Нито ноздра за халка

Аз съм стихия
При мене ще дойдеш
По пясъчен бряг
Ще седнеш на кея
Ще протегнеш ръка
И ще чакаш

И когато се успокоя
Ще отпусна платната ти
Ще бъда едно огледало на звезди
И на облаци
По пътеката лунна ще дойда

Ще изпея приспивна песен с вълните
Ще погаля косите ти
Завит с водорасли
Обкичен с рапани и перли
И ще те пусна
Да си отидеш.

Аз съм стихия
Кормчио,
Твоя кораб
От вълните пази

10.2017

 

Той каза
Закалявали сабите
В огън
А в Дамаск
Даже в кръв
В телата на робите

Тези пожари
Така закаляват

Топлината на тялото
Кръв

Сърцето ми е сабя
И търси своя роб

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на млада жена, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018