Бертолт Брехт – На родените след това

 

1
Наистина, живея в мрачни времена!

Доверчивата дума е безразсъдна. Гладкото чело
Свидетелства за безчувственост. Смеещият се
Просто още не е получил
Ужасяващата новина.

Що за времена са тези, когато
Един разговор за природата е почти престъпление
Защото предполага премълчаването на толкова злодеяния!
Този, който спокойно прекосява улицата
Едва ли поддържа още контакт с приятелите си
Които са в беда.

Наистина, все още си изкарвам хляба
Но това е чиста случайност, повярвайте. Нищо
От нещата, с които се занимавам, не ми дава правото до насита да се наям.
Пощаден съм по случайност. (Напусне ли ме късметът ми
Аз съм изгубен.)

Казват ми: яж и пий, човече! Бъди доволен, че имаш какво!
Но как мога да ям и да пия, когато
Изтръгвам храната си от гладуващия и
Липсва на умиращия от жажда моята чаша вода?
И все пак аз ям и пия.

Бих предпочел също така да съм мъдър
В древните книги пише да си мъдър какво е:
Да стоиш настрана от разприте на света и малкото време
На този свят да прекараш без страх
Да поминуваш без насилие
На злото да се отплащаш с добро
Да не сбъдваш желанията си, а да ги забравиш
Се смята за мъдро.
Всичко това е невъзможно за мен –
Наистина, живея в мрачни времена!

2
Дойдох в градовете във времена на безпорядък
Когато властваше гладът.
Присъединих се към хората във време на размирици
И се бунтувах с тях.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Ядях храната си между сражения
Между убийците лягах да спя
Небрежно се отдавах на любов
И гледах природата без грам търпение.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

По мое време улиците водеха в блата
Езикът ме издаде на палача
Малко нещо можех да сторя. Ала властващите
Без мен по-спокойно се ширеха, надявах се.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Силите бяха малки. Целта
Бе твърде далече
Тя ясно се виждаше, ала бе
Недостижима за мен.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

3
Вие, които ще изплувате от потопа
Който погълна нас
Помнете
Когато за слабостите ни говорите
За мрачните времена
От които сте избавени.

Та ние преминахме, сменяйки страните по-често от обувките
През войните на класите, отчаяни
Че имаше само неправда и никакво негодувание.

При това ние добре знаем:
Дори омразата към подлостта
Разкривява чертите на лицето.
Дори гневът срещу несправедливостта
Прави гласа дрезгав. Ние
Дето искахме да подготвим земята за дружелюбност
Не можехме да бъдем дружелюбни.

Вие обаче, щом някой ден се постигне
Човек да е помощник на човека
Спомнете си за нас
Със снизхождение.

1939

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Джон Колтрейн – Върховна любов

 

Аз ще направя всичко, което мога, за да съм достоен за Тебе, О, Господи.
Всичко е свързано с това.
Благодаря Ти Боже.
Мир.
Няма друг.
Бог е. Толкова е красиво.
Благодаря Ти Боже. Бог е всичко.
Помогни ни да разсеем нашите страхове и слабости.
Благодаря Ти Боже.
В Тебе всичко е възможно.
Ние знаем. Бог ни сътвори така.
Не изпускай Бога от погледа си.
Бог е. Той винаги е бил. Той винаги ще бъде.
Без значение какво…това е Бог.
Той е благ и милостив.
Най-важното е, че Те познавам.
Думи, звуци, реч, хора, памет, мисли,
страхове и емоции – време – всички свързани …
всички направени от едно… всички направени в едно.
Благословено да бъде Неговото име.
Вълни на мисълта – горещи вълни – всички вибрации –
всички пътеки водят към Бога. Благодаря Ти Боже.

Неговият път… толкова е прекрасен … благ.
Милостив – благодаря ти Боже.
Една мисъл може да предизвика милиони вибрации
и всички те се връщат при Бога … с всичко е така.
Благодаря Ти Боже.
Не се страхувайте … вярвайте … благодаря Ти Боже.
Вселената е пълна с чудеса. Бог е всичко. Неговият път… е толкова прекрасен.
Мисли – дела – вибрации, и т.н.
Всички се връщат при Бога и Той очиства всичко.
Той е благ и милостив … благодаря Ти Боже.
Слава на Бога … Бог е толкова жив.
Бог е.
Бог обича.
Нека погледът Ти бъде върху мен.
Ние всички сме едно в Неговата благодат.
Фактът, че съществуваме е признание за Тебе, О, Господи.
Благодаря Ти Боже.
Бог ще умие всичките ни сълзи …
Той винаги го е правил …
Той винаги ще го прави.
Търсете го всеки ден. По всякакъв начин търсете Бога всеки ден.
Нека пеем всички песни на Бога,
На Когото подобава всяка хвала… хвалете Бога.
Никой път не е лесен, но всички те
отвеждат при Бога.
С всичко споделяме Бога.
Всичко е с Бога.
Всичко е с Тебe.
Покорявайте се на Господа.
Блажен е Той.
Ние всички имаме едно начало … Божията воля … благодарим Ти Боже.
Виждал съм Бога – виждал съм безбожника –
никой не може да е по-велик – никой не може да се сравни с Бога.
Благодаря Ти Боже.
Той ще ни преобрази … Той винаги го е правил и винаги ще го прави.
Истина е – благословено да бъде Неговото име – благодаря Ти Боже.
Бог диша през нас, толкова пълно …
толкова леко, че ни е трудно да Го усетим … все още,
това е нашето всичко.
Благодаря Ти Боже.
ВЪЗТОРГ – ИЗЯЩЕСТВО – ЕКЗАЛТАЦИЯ –
Всичко е от Бога.
Благодаря Ти Боже. Амин.

Джон Колтрейн – декември, 1964 г.

 

Превод от английски Кирил Василев

 

 

Роберто Боланьо – Свободни сте

 

Сънувах, че Архилох прекосява пустиня
от човешки кости. Вдъхваше си сам кураж:
„Хайде, Архилохе, не отмалявай, напред, напред.“

 

Кървав дъждовен ден

О, кървав дъждовен ден,
какви ги вършиш в душите на неподслонените
кървав ден на едвам доловима воля:
зад завесата от тръстика, в тресавището
с пръстите на краката вкочанени от болка
като малко и треперещо животно –
но ти не си малък и тръпките са от наслада
ден, облечен в инсигниите на волята
вцепенен и недвижен в тресавище, което може би
не е от този свят, бос насред подвижен сън
простиращ се от сърцето до нуждите ни
от гнева до копнежа – завеса от тръстика
разгръщаща се, окалваща ни, прегръщаща ни.

 

Възкресение

Поезията се спуска в съня
като водолаз в езеро.
Поезията, по-храбра от всички
се спуска и потъва
като олово
в безкрайно езеро подобно на Лох Нес
или мътно и злокобно като Балатон.
Погледнето я от дълбините:
водолаз
невинен
покрит с перата
на волята.
Поезията се спуска в съня
като мъртъв водолаз
в окото на Бог.

 

Из „Разходка из литературата“ 14

Сънувах, че сънувам, бяхме изгубили революцията преди да сме я направили и решавам да се връщам вкъщи. Опитвайки се да си легна, се натъквам в леглото на спящия Де Куинси. Събудете се, сър Томас, му казвам, скоро ще се развиделее, трябва да тръгвате. (Все едно Де Куинси е вампир.) Но никой не ме чува и отново излизам на тъмните улици на Мексико Сити.

 

Автопортрет на двайсе

Оставих се на движението, натиснах до дъно и така и не разбрах
докъде ще ме отведе това. Изпълнен със страх,
със свит стомах и шум в главата –
мисля, че беше студеният вятър на мъртвите.
Кой да ти каже. Оставих се на движението, мина ми през ума, че е жалко
да свърши толкова скоро, но от друга страна
чух онзи повик, таинствен и убедителен.
Или го чуваш, или не го чуваш, аз го чух
и почти се разплаках: един ужасяваш шум,
роден във въздуха, роден в морето.
Един щит и един меч. Тогава
въпреки страха се оставих на движението, притиснах буза
до бузата на смъртта.
И не можах да затворя очи, да не видя
странното, бавно и странно зрелище
макар и приклещен в реалност на шеметна скорост:
хиляди момчета като мен, голобради
или брадясали, но всички до един латиноамериканци
притискайки бузи със смъртта.

 

Сънувах замръзнали детективи

Сънувах замръзнали детективи в огромния
хладилник на Лос Анджелис,
в огромния хладилник на Мексико Сити.

 

Романтичните кучета

По онова време бях на двайсе
и бях откачен.
Бях изгубил една страна,
но бях спечелил мечта.
И с тази мечта
останалото нямаше значение.
Нито работата, нито молитвата
нито ученето рано сутрин
с романтичните кучета.
И мечтата оцеляваше в пространството вътре.
Стая от дърво,
в полумрак,
в един от белите дробове на тропиците.
И понякога се връщах в себе си
посещавах мечтата: статуя увековечена
в течни мисли,
бял червей, гърчещ се
в любовта.
Безочлива мръсна любов.
Сън в друг сън.
И кошмарът надвесен ми казваше: ще пораснеш.
Образите на болката и лабиринта ще останат в миналото
и ще забравиш.
Но да пораснеш по онова време щеше да е престъпление.
И аз казах: тук съм, с романтичните кучета
И тук ще остана.

 

Из „Разходка из литературата“ 47

Сънувах, че Бодлер прави секс със сянка в стая, където беше извършено престъпление. Но не му пукаше. Все едно и също, казваше.

 

Изгубените детективи

Детективите изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им.
Чух стъпките им отекващи в Театъра на Младостта.
Глас като летяща стрела.
Сенки на кафенета и паркове
кръстосвани през юношеството.
Детективите съзерцаващи
разперените си длани,
съдбата изцапана със собствената кръв.
И ти дори не можеш да си спомниш
къде беше раната,
лицата обичани някога,
жената спасила живота ти.

 

Из „Разходка из литературата“ 26

Сънувах, че съм на 15 и отивам у Никанор Пара да се сбогувам. Заварвам го изправен, облегнат на черна стена. Къде отиваш, Боланьо? казва. Далеч от Южното полукълбо, отговарям му.

 

Замръзналите детективи

Сънувах замръзнали детективи, латиноамерикански детективи
опитващи се да държат очите си отворени
насред съня.
Сънувах ужасяващи престъпления
и предпазливи типове
гледащи да не стъпват в локвите с кръв
и междувременно да обхванат с един поглед
местопрестъплението.
Сънувах детективи изгубили се
в изпъкналото огледало на семейство Арнолфини –
нашето време, нашите перспективи
нашите сценарии на Ужаса.

 

Ернесто Карденал и аз

Мъкнех се потен с коса полепнала
по лицето
когато видях Ернесто Карденал, който вървеше
насреща ми в обратната посока
и като поздрав му рекох:
Отче, в Царството Небесно
което е комунизмът
има ли място за хомосексуалистите?
Да, отвърна той.
А за непокаялите се чекиджии?
Робите на секса?
Ебаващите се ебачи?
Садомазохистите, курвите, фанатиците
на клизмите,
онези дето вече не издържат, дето наистина
вече не издържат?
И Карденал отвърна да.

И аз вдигнах поглед
и облаците приличаха
на котешки усмивки леко розови
и дърветата осейващи хълма
(хълма, който трябва да изкачим)
махаха с клони.
Дивите дървета сякаш казваха
един ден, по-скоро отколкото по-късно, ще паднеш
в гумените ми ръце, във възлестите ми ръце
в студените ми ръце. Един студ на растение
от който ще ти настръхнат косите.

 

Фрагменти

Съсипан детектив… Чужди градове
с театри носещи гръцки имена
момчетата от Майорка самоубили се
на балкона в четири сутринта
момичетата погледнали през прозореца при първия изстрел
Дионис Аполон Венера Херкулес…
Редуват се Развиделява се
над перспективата от сгради
Някакъв тип слуша новините в колата
и дъждът барабани по каросерията
Орфей…

 

Детективите

Сънувах детективи изгубени в тъмния град.
Чух пъшкането им, гаденето им, деликатността
С която се измъкваха.
Сънувах два художника ненавършили
40 когато Колумб
Откри Америка.
(Единия класически, извънвремеви, другия
Винаги модерен
Като лайната.)
Сънувах сияйна следа
Следата на змиите
извървявана отново и отново
От детективите
Абсолютно отчаяни.
Сънувах заплетен случай
Видях коридорите пълни с полиция
Видях въпросниците, на които никой не отговаря
Позорните архиви
И после видях детектива
Да се връща на местопрестъплението
Сам, напълно спокоен
Като в най-страшните кошмари
Го видях да сяда на пода и да пуши
В спалня покрита със засъхнала кръв
Докато стрелките на часовника
Напредваха боязливо в нощта
Нескончаема.

 

Сред мухите

Троянски поети
вече нищо, което можеше да бъде ваше
не съществува

Нито храмове нито градини
нито поезия

Свободни сте
възхитителни троянски поети.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Владимир Сабоурин – Музей на поета авангардист

 

Малко поетическо изкуство

Леге артис казва мама
и очите й пламват като на момиче
познало мъжествената сила на изкуството
зад угасналия поглед на старица

Законите на селския произход
на копнежа по духовност на попска щерка
красотите на земята комизма на щуращата се
из двора обезглавена кокошка

Златното благоутробие напращялата
мадонеста калокагатия сестрата близнак
на туберкулозата потрошените стъпала на дядо
в септемврийската нощ кое е

по-възвишено по-духовно нивиците
продадени за повече купечески закони на красивото
после в града идват селяните предрешени като комунисти
комунистите в овчи кожи на селяни

после идва реституцията на уморените от комунизма
селяни в реални граници запустение заеми срещу земя
превръщането на чернозема в чистия дух на приложения
ферми във фейсбук закони на виртуалния капитализъм.

 

Прекоси суверенно гетото
край летището възвиси се на митница
аерогара софия възвиси се с десет български
библии от китай или цял контейнер за освобождаване
все тая възвиси се със служителките в черно каишки или
книжки изрусени възвиси се с черен лак възвиси се с черни
нашийници с шипове възвиси се с държавата или жерава на луфтханза
възвиси се над сралника на митничарските кучета пред пристигащи с мръсния
силует на планини възвиси се с хранилището за авиационен керосин
на лукойл с превръщането на литературата в образование
държавна поръчка възвиси се над рейса смърдящ на бдж
над суверенното гето на терминал 1 възвиси се

 

Четири билборда на Подуенския пътен възел

Изрусени жени по билбордовете
Изрусени мъже по билбордовете
Изрусени деца по билбордовете
Да българия

 

Цветница в китайски ресторант в Подуене

Масивни двойни брадички велурени сака черни
кожени якета изрусена жената изрусена дъщерята феерия
изкуствени цветя маратонките маркови имитации бродерии
под стъкла от отдавна забравена столова света на китайчето разцъкващо
смартфона си различен ли е от света ни най-голямата халба айрян най-големите големи порции в града олюкенит в подуенския чайнатаун сляп оберлихт
над несъществувал грядущ китайски атриум по мрачен диагонал в дъното
святая светих на мърсотията на кухнята най-евтиното умиротворение
на пресищането цветница е

 

Музей на поета авангардист

Учителю в непрогледната нощ на музеите
Окото ти самотно сияе върху велурена възглавничка
Некропол с липсващи тленни останки урна с липсващ
Прах след всесъжението на всички езически капища всички
Египетски пещи всички полицейски районни управления всички
Селскодребнобуржоазни храмове всички тракийски могили
На националсоциалистическия орфизъм учителю в непрогледната нощ
Окото ти самотно сияе върху велурената възглавничка на дисплеите
Авангардът е мисия сред езичниците.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Денислав Иванов – Градски легенди

 

Говоря
И всяка тъпа дума той не чува.

Кой ли ?
Тоз на койт’ говоря.

Повтарям но не ме разбира както искам, само чува.
Не си струва.

Потретвам и явно няма да спра да настоявам, да разбират
това коет’ говоря, това което казвам.

Няма как, но гад инат
пак ще напре да кажа как по дяволите трябва да ме чуват.

Казвам, не какво да е,
но някво копеле не ще да разбере каквото и да е.

Добре. Поне…
Кажи че ме разбра, макар да знам, че не.

 

Литературен войн.

Лъжи и истини.
Искреност и лицемерие.
Товарът на гърба ми и давя се в безвремие.
Естествено всичко е красиво.
Растението на живота расте си диво.
Асимилирам жестове и емоции.
Тренирам се, поднасям си уроци.
Уроди възползват се от мен и теб.
Ръководим ний живота, но не и тоз късмет.
Алчници, крадци – всичките за смет.

 

Градски легенди

Сивите улици пусти са.
Глупави братя разхождат се на глутница, но мисля, че глухи са.
Вия. Не чуват сега.
След време ще се сетят за воя, след като падне зад завоя луна.
Пуста съдба.

Пускам по гърлото гореща вода с буца лед и мисълта
спря.
Гори пак лошата гледка и огъня топли, добре е така.

Но следва затишие, студенина.
В глутницата от всичките, баш единака умря.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Николай Фенерски – Защо обичам мирния преход?

 

74 е, а аз съм се родил
и още съм нямал представа
какво ще стане с мен.
После съм паднал на главата си
от леглото и лекарите казали,
че нищо ми няма,
но може да съм малко смахнат.
Уикипедия пък казва,
че през тази година
са родени още художникът Банкси
и Масаши Кишимото,
японски манга създател,
не ги познавам, обаче
с какви глупости се занимават, а,
по-смахнати са и от мен,
ако трябва да се сравняваме,
манга и хитри графити…
Глупости на търкалета.
А са си отишли тогава от тоя хубав свят
Дюк Елингтън и Ерих Кестнер,
Дюк свирел разни мелодии на пиано,
Ерих написал „Антон и Точица“
и създал в поезията стила „нова предметност“,
ние всички сме нови предмети на тази планета,
а също и Фриц Цвики, астрономът,
открил тъмната материя
и уморената светлина,
а после накъм умората хванал
и Василий Шукшин само на 45,
защото като по-млад пиел,
пишел за руските селяни и пиел,
така преоткривал и той тъмната материя,
аз сега съм на 43 и искам да живея
поне още толкова,
но също пиех и ме е страх,
защото не знам този черен дроб
има ли още лимит
или съм си изпил и преливките
и тъмната материя и уморената светлина
няма да дойдат предсрочно за мен.

На уики не можеш да вярваш винаги,
но на черния си дроб си длъжен да вярваш, братле.

 

Цитати

Морфей вика на Нео, ей
абен си като брус,
де посегни си земи едно апче де,
чеп за зейе не става от тебе.
А па немилият Милчо
викаше, че иска
да го нарисуват
прав у ковчег.
После умре,
отнесохме го,
докато го спускахме надолу,
едното въже се изплъзна
и ковчегът се изправи.
Но немаше кой да рисува.
И там на гробищата
нeкаква непозната женица
рече що да й пала свещ на тая,
тя да не е да стане
да ми запали на мен един ден?
Това е въпросът.

 

99 е, а аз държа в ръцете си един
майски сополив вързоп,
седмица по-рано
в търновската болница си ти,
а аз обикалям отвън като пес,
не мога да си намеря място,
само двамата сме в целия град,
няма приятели и роднини като на сватбата,
само двамата,
аз отвън, а ти вътре
раждаш сополивия вързоп,
а аз обикалям и питам тревожно
и по едно време около обяд
изкачвам стълбите през три
и лекарката ме посреща на вратата,
имате син, казва ми спокойно,
отново плача и се смея едновременно,
търся телефон да разкажа на всички,
вървя като смахнат,
смея се с глас и плача с глас
неразделно,
никой друг
вече не съществува,
само тримата сме,
после държа това малко гърчещо се нещо,
което днес е на 19 и решава много сложни задачи по математика,
но тогава не можеше да решава нищо
и само изпускаше
звуци и секрети
на тати момчето.

 

Има обстоятелства,
които пристигат един хубав ден
при теб и ти заявяват хладно,
че вече ти не си ти,
че от онова хлапе
не е останало нищо
(освен погледа),
че не можеш да тичаш на воля
без умора,
че белите ти коси
са прекалено много
и затова е най-добре
да се подстригваш късо,
(така ще запазиш достойнство),
че този новият ти аз е скучен човек,
че ако някога си правил нещо лудо,
днес вече не ти се препоръчва
заради физическото ти здраве,
заради социалното ти положение,
заради всички онези,
които те познават като благонадежден,
заради оцеляването ти с този статус
на средностатистически кротък
и примерен глава на здраво семейство,
сякаш е била заложена бомба
с часовников механизъм
още в началото
и тя избухва точно в този момент
когато навъртиш километраж 40 +,
когато си най-изплашен от старите призраци,
когато си спомниш, че всъщност
онова момче на 5,
което стоеше
замислено край ъгъла на къщата
в ъгъла на градчето
с шапка, шал и гумени ботуши,
и така го е
хванал фотоапаратът „Зенит“
на чернобялата лента
да наблюдава света
съвсем сериозно
много сериозно,
може би се досеща за бомбата…
няма къде другаде да е отишло.
То си е тук.
Изпуснеш ли го пак,
умираш.
Сега си събирам парчетата след взрива.
Ще ми помагаш ли?

 

Защо обичам мирния преход?

От една страна, порнографски,
защото след дългото клатене той
успя най-накрая да ни достави
дълбок разтърсващ белодробен
оргазъм
и да се изпразни в народното гърло,
пося семето на гнева.
То ще покълне,
ще цъфне,
ще върже.
Ще се взривим.
От друга страна, философски,
понеже дебелите чичаци
с големите политически
и икономически паламарки
ни организираха много перверзен
генгбенг,
изредиха се върху всичките
ни отверстия, а там,
където нямаше,
си пробиха.
А естетически обичам
мирния преход,
тъй като е мирен
и тъй като е преход
и външно е така привлекателен
за целокупното население,
четвъртит, за да не превърта,
с яка глава
и разширени вени,
двайсет и пет сантиметров
е мирният преход…
Обаче все ми се струва,
че всичко това е лъжа,
че в действителност
мирният преход е мекичък,
страда от еректилна дисфункция
и затова все не може
да свърши.
Време е да го утрепем
и да го заровим
много плитко,
за да смърди
и да предупреждава
за себе си.

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Александѫр Николов – Любовта в двадесетте години на двадесет и първи век

 

ляво насилствено превърнато в дясно – като политическа идея;
като дете, което на прощъпулника си посяга
с лява ръка към химикала. питката се търкаля…
първата сигнална реакция на родителите: лявото
е лошо. смяна на ръцете – слагат в дясната
телефона, вилицата, топката за баскетбол. на това
основание са чупили костите по ръцете на дядовците ми –
за да ги научат с коя ръка се държи химикала.

ляво насилствено превърнато в дясно,
като политическа идея е тема за друга поема.
тук можем само да оплакваме като стара жена липсата
на суеверие у здравомислещите днес: никога повече
лявото няма да е посоката на дявола, на лошото
на неумението. ще се възгордеят левичарите
и после гледай: от някакви си постоянно увеличаващи се
десет процента, ще има насилствена смяна на

дясното с ляво. подменяне на ценности ще кажат някои,
но ето: аз виждам как след 50 години майката сменя химикала
от дясната в лявата ръка на своето родено като десничар
дете с думите: „не мамо така не е хубаво. пиши с тази.”

 

девет чайки, един музикант

първа чайка, застанала на ръба
на покрива на перона, оглежда
гордо железопътната линия.

втора чайка се разхожда наперено
по пешеходната алея; втренчена
във витрините на магазините

– чанти и обувки. главата ѝ
се накланя настрани.

трета и четвърта чайка наблюдават
пътникопотока – едната върху нощна
лампа, другата на магазин за вестници.

седма, осма, девета чайка в небето
изпълняват редовен полет север-юг,
изплашени от гипсовия орел

върху високата, жълта къща.
дадох на уличния саксофонист,

който свири адел и синатра
пет лева, които сложих
под ръкавиците му в калъфа на саксофона,

за да не ги вземат пета и шеста чайка
които бездруго подозрително липсват.

 

чорапите на китайката
не са като чорапите, които ти носиш.

е четири без два чорапа и стъпваш бос по сняг, о
мъка за краката, мъка за петите,
мъка за възглавничките на пръстите,
за кутрето ти, което
от липсата на ходене
е все още с правилната си закръглена
и яйцевидна форма
и не се е смачкало в единия си край
под тежестта на тялото
като кутрето на китайката.

китайката, чието непроизносимо на български име,
когато дойде в университета под света гора,
беше заменено с „валентина”,
кръстена на първата жена
летяла в космоса (рожденото ѝ име
на китайски означава „летяща
сред звездите”).

китайката, на която дават да ползва
фейсбук само, за да напише на български
пост за новия стар премиер на китай
и колко е щастлива от това, че отново
е избран.

китайката, към която българките,
колежки в университета под света гора
се отнасяха като с домашен любимец или малко дете
и ми се караха, че я уча на думи от жаргона.

ще се побереш ли в чорапите на китайката?
ще дишаш ли въздуха който тя диша?
ще мислиш ли с нейния ум около всички бариери
на автоцензурата които се е научила да си поставя?

чорапите на китайката не са
като твоите чорапи

 

(за)рибен буквар

първа пинакида*: профил
на жена тип бриколаж, направен
от разноцветни стари ризи,
шалове и шапки.

втора пинакида: мъж
в анфас – картина.
художникът си въобразява, че експресионизмът
е оправдание за липсата
на живописна дарба.

трета пинакида: двамата
съединени в опит фотошоп
да бъде ползван от лаик
за приключване на дипломната работа, озаглавена:

любовта в двадесетте
години на двадесет и първи век
през очите на графичния дизайнер.

*изгладена и намазана с восък дъска, на която учениците от килийните или взаимните училища у нас през Възраждането са се учели да пишат и смятат

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Мариян Гоцев – Майка София е бременна

 

Змеят
––
През девет люлински микрорайона
В 10-ти
Мимикрира
Преструва се на стар панелен блок
Юнакът в перник пие бира

 

Чувствителните равнодушни

Вечер
Хората се разтоварват от тишината
На старите докове
Умора и безразличие
После безизразно
Пият чай

Смъртта на ангела
Е по-разтърсваща от атомна война
Ангелът умира тихо, бавно и мъчително
Умира с дни
Завит в стара тениска
Го заравяте на двора
И оставате сами
В този
Съвсем безсмислен свят

Жените в малките заведения
С неправилните ударения
Са като майки
На пораснали деца

 

В Къщата на баба ми
–––––––
Е тъмно
Мирише на изтляла пръст
Живее слънцето
Е лавандулово
Баба ми е вещица
Без котка
Дави слънцето в поцинковано корито
И го погребва с орехова шума
После ме потапя в слънчевия гроб
За да ме роди
Слънцето е жилаво
Ще издържи магията
На моето раждане

 

В сряда пиха вино
На втория ден погребаха котката
Пролетта отмина неусетно

 

Приятелите на баща ми
–––––––-
Мъже
От сухи волски жили
Вятър и безвремие
Те не са красиви
Архаично вечни
Нелепо автентични
Като в нямо кино
Майстори на ежедневие
С дъх на слънчева вода

 

Майка София е бременна
Водите ѝ изтичат
Майка София
Ражда разсеяно
Докато се опитва
Да ходи
На високи точкета

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Ваня Вълкова – Самота, тичане и облаци

 

Двама спрели авто-мечтите

Гледам
Спрели инфраструктурни потоци
Чакам
Задръстена артериална-време-линия
Виждам
Тъжни булеварди на
отминаващи невъзможности

Ела
Светофарите са замъртвели
Ела
Включи се
в миенето на
огледални реалности
Другите
Никога недокоснати,
никога неразбрани
никога невидени
Други, без начало и завършек
Улици на тъжно преминаване
Стените на кутиите-чернилка на сърцето
бавно се разместват,
Засмърдява

Ела
Отминалите тъмни катафалки
тръгват
очилата в черно с които виждат цветно
не могат да поемат
светлината

Ела
Последните изпарения на старо грозде
Променят
Времевите дължини на вълните
Купи си фотоапарат за правене на вечност
Продължавай

април, 2018

 

Вечерно-сутрешно море

Нафтената тишина на залеза приижда
тихо
белите тела-машини за летене,
без да разрушават времето, в което мисля,
чакат
Остават стъпки-белези
Далеч.

март, 2018

 

Нищо

Сините текстили
на небето се преливат
В две по две очи-пресечки
спомени-измислици

Две кафета, две канички за мляко
Две по две ръце
Две жени се смеят,
а възрастта остава множествени линии,
скици от мечти, книги непрочетени,
неразгадани
думи и усмивки

Трептене на уста.
Само в мястото за среща
изчертало небесата
е спокойно,
по обяд, а нищото остава с изречения:
– Цвайг съм го прочела…
…..-.(/…““///…–.-.–-,,._–_-_-_..
– Нищо не си спомням.
– Той беше много красив, искаше нещо от теб
Стоеше в другата земя, цветовете не са синхронизирани, това уморява.
– Аз харесвам грозни мъже.
Жената се прелива от смях, а русото избягало,
преди небето й да притъмнее
я остави да блести.

Кафето вече е изпито.
Тя има много деца
Чужди, други, неразбрани
Другата учителка се опитва да си спомни
лицето на сина си в Германия.

Тишина.

февруари, 2018

 

Нищо-3

Нищо няма да ти върне битието.
Изгради нови връзки в него.
Самота, тичане и облаци.

март, 2018

 

Йонко Василев, Yonko’s Ark, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Алекс Томов – Мъртвите ме искат жив

 

Табелки с имена

банкери,
рецепционистки,
чистачи в закусвални,
сервитьори
и сервитьорки,
разпоредители.
всички
в този голям град.

и всички ходят
като на сън
със стъклени погледи
и прозрачни лица.
в този голям град.

много от тях
не свалят
табелките
с имената си,
като си тръгнат
за вкъщи,
след като
свърши работният им ад.
не,
вместо това
просто
се вливат
във вените на метрото,
а по униформите
и костюмите им
висят табелки, които ти казват:
„здравей, името ми е Дейв”

или

Том

или

Сандра

или

Стивън

или

Лили.

вървя по улиците
и табелките не спират да ме поздравяват.
за разлика от очите – те са мъртви.

(а има
и други
приятелски неща,
мъртви отвътре.)

отначало ми е странно,
но после свиквам
и дори
ми харесва –
създава по-дружелюбна атмосфера.
какво като е фалшива?
пак е нещо.

табелките ме успокояват.
май ги чувствам
по-близки,
като знам как се казват.
чувствам, че можеше
дори да сме приятели
в един друг живот,
а може
в
един друг живот
и да сме били.

чувствам се
като в група
за взаимопомощ –
„здравейте,
името ми е Стивън
и съм пристрастен към секса”

„здравей, Стивън”

„Здравейте,
името ми е Лили
и съм пристрастена към наркотиците”

„здравей, Лили”

„Здравейте,
името ми е Служител
и от десет години не съм имал живот.
лекарите ме обявиха за мъртъв”

„Здравей, Служител”

(имам чувството,
че всеки момент
някой
от тези
банкери,
чистачи в закусвални,
рецепционистки,
сервитьори
и сервитьорки
или разпоредители
ще ми
подаде
брошура,
която
да ме пита
знам ли
смисъла
на живота си,
познавам ли истинския Господ
или пък
ще ми
предложат
да спася живота си
в дванайсет стъпки.)

 

Мъртвите ме искат жив

имах доста странен сън:
труп на носилка.
на мъж около четирийсетте.
лекарите се мъчеха да го спасят.
лицето му беше сиво,
не изглеждаше да диша.
парамедиците се суетяха
около тялото
и сините им дрехи с
червени надписи
се стрелкаха
пред очите ми.

човекът май умря.
лекарите се успокоиха.

последен опит за съживяване.
дефибрилация.
отказаха се.
линията на сърдечния монитор
стана права,
а звукът му
силен
и
непрекъснат.

понесоха
носилката нанякъде.

и изведнъж
мъртвият се изправи
в носилката.
лицето му беше сиво
и криво.
посочи ме с посинелия си показалец
и каза на лекарите:
„после пробвайте
да съживите и него!”

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.

погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.

аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.

една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.

закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.

нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Среща

Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче
с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.
„Радвам се, че си тук”,
ми каза.

Не я разбрах.

„Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.

Махна с кокалестата си ръка:
„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018