Мартин Костов – Залезът

*
залезът
в който
не спирам
да виждам
само
теб

ме оставя

 

*
любовта е курва –
тя е океан
тя е бездна
тя
не си ти

ти си всичко

 

*
вече не те сънувам
не ми липсваш и
не те търся
не обичам –
не и теб
не страдам –
не и за теб
не умирам
не се будя нощем
не се губя
лутам и
не плача

не ми остана нищо
заради което
да живея

 

*
на Т.А.

казваш ми
да ти напиша стихотворение

а аз искам да те докосна
да те погледна
да ти разкажа за себе си
да слушам за теб
защото знам че
душата ти е
тиха падаща звезда
сърцето ти е
кротко и красиво –
хоризонтът
от който се нуждая
лицето ти е
сняг
и топлина
и нежност е
и всичко
което нямам

за теб ще пиша вечно

 

не вярвам
на думи
на хора
на теб и
себе си
не вярвам и в любовта
не вярвам в болката
в живота ни
в нас
в наркотиците и в
алкохола
не вярвам на ръцете ти
не вярвам в движенията ти
в допира
в устните и погледът ти
с който всеки път ме караш
да вярвам в всичко
в което не съм способен

 

гълташ

сигурно те чука яко –
и в леглото му
прехапваш устните си
после те целува
облизваш се
и отново
прониква
в теб
и в сърцето ми
с шепи взима
и краде
не пита
не иска
да те има
само
да те чувства

 

колега

говориш
пипаш и
не толкова
колкото
сигурно ти се
иска
по езикa ти
думите
бягат
идват мъжете
приключваш смяната
и не гълташ –
леко отваряш уста
притихва пулсът ти и
достойно плюеш
спермата която е останала
по небцето ти
отпускаш се
в дланите
на живота
присвиваш клепачите
дървиш се –
усмивка
чупка
пейзажи
и конци
от кукли
после на задна
чудесата стават реалност

 

*
наричай ме
както искаш –
за теб ще бъда
всеки
за теб ще бъда
всичко

 

*
вечерта утре
и утрото днес
нямат значение –
аз чакам
нашето бъдеще

 

*
разстоянието боли
винаги удря там
където най
те чувствам

ниско

бавно

тихо

ме убиваш

 

*
сутрин съм
а натъртените ми
ребра
настръхнали
от любов
на милион думи
от теб
чакат ръцете ти

вечер си
а под одеялото ти
вали и реже
и нямаш тяло
и нямаш сърце
което да боли

студ си
огън съм

далечни сме

 

не ме докосвай
защото
ще искам
да го повториш
а ти си болка
ти си смях
ти си свят
в очите ми

в твоите
съм нищо

 

*
искам да
те няма
да те имам
да не те обичам
да те мразя
да ме будиш
да ти правя чай
да те завивам
да ме галиш
да те гледам
сънен –
изгубен в сънища
със теб

искам
по изгрев
пръстите ти
да се спускат по скулите ми
и да докосват езика
с който те обичам
преди и след залез
преди и след секс
преди и след празник и
изневяра
и болка и
любов

 

*
където пръстите ти
спират да треперят
и където
сърцето ми
никога не е студено
винаги няма
място за друго
освен за нас

 

*
ако умра
дали ще страдаш
и плачеш
ще умираш ли
с мен
и ще се молиш ли
всеки ден
ако не можеш –
да можеш да
ме забравиш

аз ще плача
отвъд
шибания свят

за мен свят
няма

 

*
искам нежността ти
да бъде моя любовница
искам ръцете ми
да бъдат любовника
без когото не можеш
искам да те хапя
да искаш да те имам
да ме имаш
да те пипам

докато любовта
ни раздели

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 7, юни, 2017

Габриела Балева – Електричеството в теб

*
електричеството в теб
е повече от
двеста и двадесет волта
безсмъртна си
за мнозина
но аз те умъртвявам
всяка нощ
с камшика си
да си знаеш
че има и по-силни
богове

 

лято

голите нощи
с теб
не спират
и през деня

 

*
изборът
да се влюбиш
точно в мен
си беше
твой
последиците
също
не ме обвинявай
за твоите грешки
предупредих те
че съм трудна
за обичане

 

*
кредитор съм
на любов –
плащай
или
ще те съсипя

 

*
ядеш череши и се капеш
умишлено на гърдите
чакаш ме да изпадна
в екстаз от фантазии
а аз ги убивам
със салфетка
и я изхвърлям
при моралните ти
ценности

 

*
тялото ти крещи
Свобода
а си под моя контрол
на съзнание
ирония на съдбата е
че вече не е позволено
да имаш роби

 

*
усмивките и нотите
са само за безгрешните
аз не мога да ти дам
любов
но съм грешна
и ще ти дам
дяволско щастие

 

*
дори сатаната
се търкулна
по ръба
на моя
ад

 

69

обръщам
минутите
за да нямаш
време с мен
а цял
вечен момент

 

*
за малко да взема
два бона
от казиното
не ми достигна
едно сърце
и то не беше
твоето

 

*
в постоянното ни
болестно състояние
откриваме аномалии
на щастие –
последни думи
на умиращия

 

*
вечерта ми те помни
събитията се печатат
неосъзнатата действителност
в клетките ми се натрупва
и въпреки това
имам кислороден глад
анемична съм
при всеки допир
болезнено е себеотрицанието
утрото ми не е поумняло
още те иска

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Стойко Русев – Война

Война

Топовете на чувствата ми гърмят,
Щурмоваците на намеренията ми с викове тръгват на щик,
много ще паднат в боя,
тронът на нелогичността е ограден от телта на съзнанието ми и картечници стрелят по всичко, което стъпи в неправилната рана!

 

Киселина

Ръката ми хвърля киселината

Тя е повече за мен отколкото за теб

Това в кофата е болката целуваща абсурда на битието
родена от желанието ми
да съм себе си поне за малко

Ръката е огледалото

 

Радиация

Токсично е съдържанието на барелa ми
Някой е изливал там боклуци още преди да мога да го осъзная
Нося ги покорно
Неусетно ме разяждат
При правилните условия експлодират през ръждата
Съжалявам ако те облъча случайно
Имената на използвалите урана ми отдавна са забравени

 

Слана

Любовта ти се разтопи като слана по кожата ми
Когато слънцето ми разкри повече отколкото исках
Но студът ми липсва

 

Продай ми щастие

Очаквам да ми звъннеш на правилния номер
Никой друг не го използва вече
Всички абонати отдавна са извън обхват
Никой друг не може да извлече полза от мен

 

Живот

Tъга
разтворена
в поток от информация.

 

Душевните слабости
много често се превръщат
във физически предимства.

 

Математиката на нуждата
е хладно жестока като сатър
и лъскава
докато капките кървава пот
не я покрият

 

Социалният живот
на умствено зрелия човек
е по-пълен с опасности
от филм на ужасите.

 

Магистрала

Животът пътува по мен
Бялата линия на часовете потъва зад очите ми
прекъсната само от сънища
Докато не изпразня резервоара

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 6, май, 2017

Георги Николов – Стихове

РЕПЕТИЦИЯ НА ОРКЕСТЪР

Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
Искаше оркестърът да свири
магически, самотвержено, героично –
като оркестъра на „Титаник“,
като оркестъра, свирещ на гладно
7-мата на Шостакович
в обсадения Ленинград,
като оркестъра на Фелини…
Да свири така, че цугтромбоните
да стигнат до последния ред в залата,
полилеите да изпадат;
цигулките да прережат вените си,
да се изсипят вътрешностите на рояла,
тимпаните да излязат
от кожата си – татата-тааа!…
Диригентът размаха палката
като магическа пръчка.
…И оркестърът изчезна.

 

ОБЯД В ДОМА НА БЕРНАРДА АЛБА

Костеливи женски колене
под масата.
До тях свити седем андалуски кучета
с гурелясали очи.
Салатата – репички,
набрани от носове на клоуни.
За основно ястие поднасят
печено на благородническа шпага.
Отвън суховеят облизва
захарното петле на ветропоказателя
и скимти в маслините.
Сърцето на Лорка
надига капака на супника –
не му понасят подправките.

 

ЙОНА

Йона – в корема на кита,
заслушан
отвътре
в пеещия фонтан
на гърба му.
Пише
с китова мас
по стените на утробата,
настелена с фасове:
„Тук бяха Йона
и Константин Павлов!”

 

***
Хващам се,
че съм опрял ръце на перилата
на балкона на петия етаж
и съм се надвесил,
също както Георги Димитров
на подсъдимата скамейка
от оня знаменит плакат през соца.
Само дето под мене няма никакъв малък Гьоринг,
а един тийнейджър,
който отдолу ме гледа от високо.

 

ПЕТРОНИЙ

Не си съгласен
императорът да те натири
във някоя затънтена провинция,
тъй както Овидий е бил заточен в Понта,
където загноява лятото
и бръмчи плебейският хор на мухите,
не си съгласен,
затуй прерязваш вените си –
такелажа на скрепеното ти от душата тяло.
И сам, и доброволно
потегляш на изгнание
в провинцията непокорена
на смъртта.

Кирил Василев – Леярът от Курило

Той мачка червивия си пенис
от който не изтича нищо
защото оловото е изсмукало
всичко от него
веднъж и завинаги
и беззъбо се хили срещу мръсната стена
върху която вижда отразени
ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора

по останалите три стени на стаята
пълзят паяци
а зад прозореца покрит с черен
полиетиленов чувал
тихо разговарят
униформените

той изоставя пениса си
протяга ръка
изважда изпод леглото
своята пластмасова флейта
и започва да духа в нея
с надеждата че свирепото свистене
ще накара паяците и униформените
да легнат кротко един до друг
пред леглото му

той захвърля флейтата
прибира пениса си в панталона
и излиза от стаята
качва се на велосипеда си
и обикаля двора на къщата
разминавайки се с униформените
които продължават тихо
да разговарят
в сиянието на ядрената гъба
и плешивото теме на диктатора
 
той слиза от велосипеда
обляга го на едно изсъхнало дърво
и влиза отново в стаята
взима един пирон от пода
и започва да драще по стените
между краката на паяците
рождените дати на своя баща
на своята майка на своите сестри
на своите братя на своята съпруга
на своите синове на своите внуци
на своите
 
вечерта не прехожда