Хуго Бал – Бягство от времето

 

През 1913-та светът и обществото изглеждаха така: животът е напълно оплетен и окован. Господства нещо като икономически фатализъм и предписва на всеки отделен човек, независимо дали се съпротивлява или не, определена функция и с нея определен интерес и собствения му характер. Църквата служи като „спасително предприятие“ без особено значение, литературата – като предпазен клапан. Както и да се е стигнало до това състояние – то е налице и никой не може да го избегне. […] Най-съкровеният въпрос обаче денем и нощем е този: съществува ли някъде сила с достатъчна мощ и преди всичко жизненост, която да премахне това състояние? И ако не: как да се измъкнем от него? […] Нуждаем се от лига на всички онези, които искат да се измъкнат от механизма; от форма на живот, която се съпротивлява на употребимостта. От оргиастична отдаденост на противоположността на всичко употребимо и полезно.

 

Мюнхен, лято 1913-та. Липсва йерархия на индивидуалните и обществените ценности. Законите на Ману* и католическата църква едно време познаваха други скали в сравнение с меродавните днес. Кой знае още що е добро и що е зло? Нивелирането е краят на света. Може би има още някъде малък остров в тих океан, който е недосегнат, където мъчението ни още не е проникнало. Докога обаче – скоро и това ще е минало.

* Паметник на древноиндийската литература, представляващ сборник с предписания за благочестие на индийците от времето на Ведическата цивилизация. Предписанията засягат изпълнението на обществения, религиозен и морален дълг, приписван по легендарна традиция на прародителя на човечеството – Ману (б. пр.).

 

Модерната некрофилия. Вярата в материята е вяра в смъртта. Триумфът на този вид религия е ужасяващо объркване на пътя. Машината придава на мъртвата материя нещо като привиден живот. Тя движи материята. Тя е призрак. Тя свързва материи помежду им и демонстрира при тази манипулация известен разум. Тя следователно е систематично работещата смърт, която се преструва на живот. Тя лъже по-крещящо от всеки вестник, отпечатан от нея. Освен това тя унищожава чрез непрестанно подсъзнателно въздействие човешкия ритъм. Който издържа, прикрепен за цял живот към подобна машина, трябва да е герой или да бъде смлян. От подобни същества не може вече да се очаква никакво спонтанно движение. Преминаването през затвор не е толкова ужасно колкото преминаването през оглушителното хале на съвременна работилница. Животинските шумове, смърдящите течности. Всички сетива, приковани в бестиалното, чудовищното и същевременно схематичното.

 

Можеше да се създаде впечатлението, че философията е отишла при художниците, че от тях изхождат новите импулси. Че те са пророците на прераждането. Когато казвахме Кандински и Пикасо, имахме предвид не художници, а жреци. Не занаятчии, а създатели на нови светове, нови райове.

 

Берлин, ноем. 1914. Чета сега Кропоткин, Бакунин, Мережковски. Четиринайсет дена бях на границата*. Край Дьоз видях първите войнишки гробове. В обстрелвания Форт Манонвилер открих сред развалините един разпарчетосан Рабле. След това отпътувах за Берлин. На човек му се иска да разбере, да схване. Избухналото сега е цялата машинерия и самият дявол. Идеалите са само залепени етикетчета. До последните фундаменти всичко се клати.

* Бал посещава в началото на Първата световна война театъра на военните действия в Лотарингия и пише дописка за видяното (б. пр.)

 

Съгласно Кропоткин* (биография) всяко спасение иде от пролетариата – ако го нямаше, трябваше да се измисли. Неговата система за взаимна помощ се опира върху селяни, овчари и речни работници**, на които той като географ попада в степите и пущинаците на Русия. По-късно той живее сред шлифовачи на стъкла за очила и часовникари в швейцарския кантон Юра. Това са хора, които преценят внимателно – напълно различни от модерните ни заводски работници. И все пак винаги си остава вярно, че някой, който се бори за съществуванието си и за подобрение на своето положение, притежава по-жилава воля, по-ясна цел и именно поради това – по-човечни мисли.

* Княз Пьотр Алексеевич Кропоткин (1842-1921) – руски учен-географ, писател, революционер и теоретик на анархизма. Погребението му на 13 февруари 1921 г. се превръща в последната анархистична манифестация в Москва и бележи края на Руската революция (б. пр.).
** Бурлаците, теглещи баржите нагоре по течението (б. пр.).

 

25.ХІ. И поетът, философът, светецът трябва да станат предмети за ежедневна употреба (за бюргера). Как казва Бодлер: „Ако поискам от държавата един гражданин за конюшнята си, целият свят ще поклати глава. Поиска ли обаче буржоата от държавата един поет на скара, веднага му го доставят.“

 

И демонизмът, който доскоро бе тъй интересен, мъждее сега бледо и изветряло. Всичко в света вече е станало демонично. Демонизмът вече не различава дендито от всекидневието. Вече трябва да станеш светец, ако все още искаш да се различаваш.

 

4.ХІІ.1914 Бакунин* (биография от Нетлау, послеслов от Ландауер**).
Да се отбележат началата му: Кант, Фихте, Хегел, Фойербах (протестантската просвещенска философия).
Колкото повече опознава френската същност, толкова повече се отдръпва от немците.
Злобният характер на Маркс му показва, че революцията няма какво да очаква от тези кръгове от „филистери и педанти“.
Той трябваше сам да си изгради всички средства и помощници. Навсякъде е неудобен дразнител за местните демократи, пречещ им напълно да се отдадат на спокойствието и да се унесат.
Същинската му дейност се е състояла в конспирацията, т.е. в опитите да спечели жизнените елементи в различни страни за едно общо дело.
[…] Несъзнателните маси трябва да бъдат доведени от една елита до самочувствието на солидарността (основна мисъл на усилията му през 1864-74).
На религиозния патриотизъм (на Мацини) той противопоставя атеистичния интернационал и предпочита да стъпи върху „лумпенпролетариата“, отколкото да приеме статуквото и да го остави необезпокоявано да се разпорежда.
Лионското въстание разколебава вярата му в бунтарските инстинкти и страсти на пролетариата.
Свободата, която има предвид, е с неговите собствени думи: „Не онази напълно формална, налагана, измервана и регулирана от държавата, тази вечна лъжа, която в действителност представлява привилегията на малцина, насочена по посока на робството на всички. Не и индивидуалистично-егоистичната, дребнава и фиктивна свобода, която препоръчват школата на Ж.-Ж. Русо и всички други школи на буржоазния индивидуализъм. Не и т. нар. право на всички, чрез което правото на всеки отделен човек се свежда до нула. Единствената свобода е онази, която … след събарянето на всички небесни и земни идоли основава и организира един нов свят, света на солидарното човечество.“

*Михаил Александрович Бакунин (1814-1876) – руски революционер, теоретик на анархизма. Бал пише биографична книга за него (б. пр.).

** Густав Ландауер (1870-1919) – немски анархист, застъпник на ненасилствения анархизъм. Убит след смазване на Баварската съветска република по особено жесток начин (б. пр.).

 

Атеизмът, който Маркс и Бакунин пренасят в Интернационала, е и при руснака немски подарък.

 

12.ХІІ. Мережковски* „Царят и революцията“ запознава с религиозния проблем в Русия. Съществено е следното:
Всички забележителни поети и философи на 19 в. от Чаадаев до Соловьов са теолози. Бакунин изглежда е единственото изключение.
Те сравняват исканията на социалната революция с институциите на византийската ортодоксалност.
Доколкото се бунтуват, те се позовават на Новия завет. Разглеждат го като революционна книга. Срещу Отеца въстава Синът.
Те схващат Христос като нихилист. Като Син, като бунтовник той трябва да установява антитези.
Техният конфликт с ортодоксията напомня на определени явления от 16 в., Мюнцер** например, с тази разлика, че Реформацията провъзгласява човечността на Христос като авторитет, докато руснаците виждат божествеността на Христос в народа, разпънат от една авторитарна институция.
На места (така е при Чаадаев, при Достоевски, Соловьов, Розанов) се явава опитът за една нова интерпретация на догмите. Повечето от тези бунтари са всъщност еретични учители на църквата.

*Дмитрий Сергеевич Мережковски – руски поет-символист, прозаик и религиозен мислител (б. пр.).
** Томас Мюнцер (1490-1525) – теолог на Реформацията, печатар, революционер от времето на Селската война (1524-25).

 

Въпросът е дали една „теологическа революция“ не съдържа противоречие в самата себе си. Последната дума на кръста гласи: „Отче, в Твоите ръце предавам духа Си“.
При все това: отношението Отец-Син тук [при руснаците, б. пр.] е мощно разработено и продуктивно. […] Голямата разлика: там [в Русия, б. пр.]  от сто години царят е апокалиптичното животно. Тук народът е считан за подобно животно и съответно се отнасят към него като към такова.

 

13.ХІІІ. Единствено изпробваната без остатък мисъл, която познава изкушението и съпротивата, единствено мисълта, която се живее пред всички и се въплътява – само тя е истинно съществуваща.

 

Нова година 1915 [Берлин] . На балкона на преводачката на Маринети* демонстрираме по наш си начин срещу войната. Като крещим надолу в мълчаливата нощ на балконите на големия град и телеграфните жици: „A bas la guerre!“** Някои минувачи спират. Някои осветени прозорци се отварят. „Наздраве! Честита Нова година!“ вика някой към нас. Безмилостният Молох Берлин надига железобетонното си теме.

* Италиански футурист, преводачката е Елзе Хадвигер (б. пр.).
** Долу войната! (фр.) (б. пр.).

 

22.ІV. „По-добре тлъст роб отколкото мършав прол“ – това би могло да стои днес като мото на не един партиен вестник.
Във всички социалистически системи витае съмнителният възглед на Русо, съгласно който земният рай е възпрепятстван само от разваленото общество.
Пролетариатът обаче не е никакъв Русо, а отломък варварство насред модерната цивилизация. И вече не – поне не в Германия – отломък варварство с култ и ритуал, а лишено от богове варварство, на което липсва съпротивителна сила срещу корупцията именно защото и доколкото е прол.
Какво може да се очаква при това положение от една пролетарска революция? Поне едно примитивизиране?

 

11.VІ. [Цюрих] В качеството си на заклети марксисти новите руснаци са германофилски настроени. Тъй като цялата емиграция мисли по този начин и начело й стоят значими умове, трябва да се подготвим за една хитро пресмятаща Русия.

 

13.VІ. […] враждебното отношение на социалистическите програми спрямо „работещия с главата“ не се основава на никакви психологически факти. Неограниченият изобретател е идеал и на изкуствата и религията. Ниската оценка на работата с „глава“ е програмна точка, която води началото си от абстрактни учени, от писарушки с тежък характер и полунадарени поети, които включили в програмата собственото си освобождение и отмъщението си. На „работещия с главата“ пролетариите дължат не само програмите си, но и успехите си.

 

15.VІ. Анархизмът се дължи на пренапрягането или израждането на идеята за държава. Той ще се прояви преди всичко там, където индивиди или класи, израсли при идилични условия на тясна споеност с природата или религията, биват поставени в строга държавна клетка. […] Говорителите на анархизма са в крайна сметка (за Прудон* не знам, но за Кропоткин и Бакунин е сигурно) кръстени католици, а в случая на руснаците – земевладелци, ще рече, селски, странящи от обществото натури. Теорията им също продължава да се храни от тайнството на Кръщението и от земеделието.

* Пиер-Жозеф Прудон (1809-1865) – френски философ, социалист и идеолог на анархизма (б. пр.).

 

16.VІ. Като учение за единството и солидарността на съвкупното човечество анархизмът е вяра във всеобщата естествена божествена синовност, вяра също така във върховната продуктивност на един свят без принуда.

 

20.VІ. Социологически погледнато човекът е черупкообразно формирование. Разруши ли се черупката, разрушаваме вероятно и сърцевината.

 

Ницше нападна църквата и остави държавата настрана. Това беше ужасна грешка.

 

30.VІ. Революцията като art pour l’art* не ме пленява. Аз искам да знам накъде води съответното нещо. Ако стигна до извода, че за да просъществува, животът трябва да се консервира, бих бил консерватор.

* Изкуство заради изкуството (фр.) (б. пр.).

 

1.VІІ. Прудон, бащата на анархизма, изглежда е първият, който е бил наясно със стилистичните последствия. Любопитно ми е да прочета нещо от него. Щом си дадеш сметка, че словото е било първото управление, това води до един флуктуиращ стил, който избягва съществителните и концентрацията. Отделните части на изречението, дори отделните думи и звуци получават автономност.

 

Не ми се струва лесно като последователен анархист да прокараш съответствието между личност и доктрина, между стил и убеждения. А идеалите би трябвало да са тъждествени с личността, която ги представлява. Стилът на един автор би трябвало да представя неговата философия, без дори да е необходимо той отделно да я разгръща.

 

3.VІІ. Когато една политическа теория ми харесва, аз се опасявам, че тя е фантастична, утопична, поетична и че така си оставам вътре в своя естетически кръг, т.е. взет съм на подбив.

 

16.VІІ.
Словото е оставено на произвола. То живя сред нас.
Словото стана стока.
Словото трябва да го остават на мира.
Словото изгуби всяко достойнство.

 

31.VІІІ. В Женева бях по-беден от риба. Не можех повече да се движа. Седях край езерото до един рибар и завиждах на рибите заради стръвта, която им хвърляше. Бих могъл да изнеса на рибите проповед на тази тема.

 

20.ІХ. Мога да си представя време, в което аз да търся послушанието, както изпитах непослушанието – до дъно.

 

13.Х. [Цюрих] Твоят образ търся, Господи. Дай ми сила да го позная.

 

16.Х. Без Бог могат да се установяват природни закони, но и това с труд, защото понятието за закон противоречи на природата.

 

17.Х. Когато всички гласове на симфонията спорят помежду си? Кой тогава да иска да познае себе си? Кой тогава да иска да намира себе си?

 

26.Х. Маркс се е пробвал като поет преди да започне да разчита на инстинктите на масите.

 

6.ХІ. [Базел] Който иска да освободи живота, трябва да освободи мечтите.

 

7.ХІ. Щом веднъж се откажеш да се стремиш към разбиране, никоя жертва вече не е трудна.

 

12.ХІ. Винаги да се връщаме към Сад, казва Бодлер, ще рече, към „homme naturel“*, за да обясним злото.

* Естественият човек, природният човек (фр.) (б. пр.).

 

25.ХІ. Във време като нашето, в което хората ежедневно биват връхлитани от най-чудовищни неща, без да могат да си дадат сметка за впечатленията си – в подобно време естетическото произвеждане се превръща в диета.

 

6.ІІ. [1916, Цюрих, „Кабаре Волтер“*] Имаше много руснаци на представлението. Те стъкмиха оркестър от балалайки от почти двайсетина души и искат да останат постоянни гости.

* Основано от Бал заедно с Ханс Арп, Тристан Цара и Марсел Янко в началото на февруари 1916 г., „люлка на дадаизма“ (б. пр.).

 

26.ІІ. Неопределимо опиянение е обхванало всички. Малкото кабаре застрашава да се пръсне по шевовете и се превръща в арена на откачени емоции.

 

2.ІІІ. [„Кабаре Волтер“] Никъде не проличават така слабостите на една поезия, както при публичното четене. […] Рецитирането на висок глас става за мен пробен камък на доброкачествеността на стихотворението и аз научих (от подиума) до каква степен сегашната литература е проблематична, ще рече, измислена на писалището и направена за очилата на колекционера вместо за ушите на живи хора.

 

Артистът като орган на нечуваното едновременно заплашва и успокоява. Заплахата предизвиква защитна реакция. Тъй като тя обаче се оказва безобидна, зрителят започва да се присмива сам на себе си заради страха си.

 

5.ІІІ. Че образът на човека в живописта на нашето време все повече изчезва и всички неща присъстват само в разложеността си, е още едно доказателство колко грозен и изтъркан е станал човешкият лик и колко отвратителен – всеки отделен предмет на обкръжаващото ни. Решението на поезията поради сходни причини да се откаже от езика  е непосредствено предстоящо. Това са неща, които може би все още никога не са се случвали.

 

Всичко функционира освен самият човек.

 

12. ІІІ. Това, което ние тържествено отпразнуваме, е едновременно буфонада и панихида.

 

14.ІІІ. […] Докато екстаз не обхване целия град*, Кабарето** не е постигнало целта си.

* Цюрих (б. пр.).
** „Кабаре Волтер“, „люлката на дадаизма“ (б. пр.).

 

5.ІV. Може да се каже, че изкуството не е самоцел за нас – за да бъде, би се изисквала една по-непречупена наивност – но то е за нас възможност за критика на времето и за истинно усещане на времето, неща, които са си предпоставка за един значим, типичен стил.

 

8.ІV. Може би обаче хаосът, постигнат с решителност и всички сили, и следователно съвършенното лишаване от вяра е необходимо преди да може да произлезе един нов градеж из основи върху променена основа на вярата. […] Защото вярата е мярата на нещата посредством словото и назоваването.

 

11.ІV. Х.* говори срещу „организирането“, достатъчно има от него. Аз съм изцяло на неговото мнение. Не бива от едно настроение да се прави направление в изкуството.

* Рихард Хюлзенбек (1892-1974) – немски поет, драматург, лекар, психоаналитик, съосновател и хронист на дадаизма (б. пр.).

 

14.ІV. Нашето Кабаре е жест. Всяка дума, казана и изпята тук, изразява поне едно – че това унижаващо време не е успяло да изтръгне от нас респект към себе си.

 

18.ІV. Нищо не дразни хората така, както разточителството на образование и интелигентност, което им се подаравя.

 

Цара* тормози заради списанието**. Предложението ми да бъде наречено Дада се приема. […] Дада означава на румънски „да, да“, на френски „дий-конче“ и „детско конче/мания“. За немците е знак за детинска наивност и изпълнена с радостта на оплождането привързаност към детската количка.

* Тристан Цара – румънско-френски авангардист, съосновател на дадаизма (б. пр.).
** Първият брой на списанието излиза в крайна сметка под едноличната редакция на Т. Цара през юли 1917 г., след оттеглянето на Бал от дадаизма (б. пр.).

 

12.VІ. Това, което наричаме дада, е шутовска игра, родена от нищото, в която са заплетени всички възвишени въпроси; гладиаторски жест; игра с изтърканите останки; екзекуция на позите на моралността и обилието.

 

Дадаистът обича необикновеното, дори абсурдното. Той знае, че в противоречието се утвърждава животът и че неговото време като никое друго преди цели унищожаването на великодушното. Затова всеки вид маска му е добре дошъл. Всяка игра на криеница, съдържаща натхитряща сила. Директното и примитивното му се явява насред огромната неестественост като невероятното само по себе си.

 

Дадаистът вярва повече на откровеността на събитията, отколкото на духовитостта на личностите.

 

Дадаистът се бори срещу агонията и шемета на смъртта на времето. Неблагоразположен спрямо благоразумната сдържаност, той практикува любопитството на човек, който чувства една развеселена радост и от най-съмнителната форма на фронда. Той знае, че светът на системите се е срутил и че времето, което притиска за плащане в брой, е открило ликвидационната разпродажба на лишените от Бог философии.

 

13.VІ. Образът ни различава. В образа ние улавяме. Каквото и да е то – нощ е – ние държим отпечатъка в ръцете си.

 

Словото и образът са едно. Художници и поети образуват едно цяло. Христос е образ и слово. Словото и образът са разпнати.

 

Има една гностическа секта, чиито адепти така се вцепенявали пред иконата на Детството Исусово, че пискайки лягали в детска люлка и се оставяли да бъдат кърмени и повивани от жени. Дадаистите са подобни пеленачета на едно ново време.

 

15.VІ. Не знам дали въпреки всичките ни усилия ще надскочим Уайлд и Бодлер, дали не си оставаме все пак романтици. Има със сигурност и други пътища за постигане на чудото, също и други пътища на противоречието – аскезата например, църквата. Не са ли обаче тези пътища напълно затворени? Опасявам се, че винаги само нашите грешки са нови.

 

В случай че искаме да сме точни: две трети от прекрасно жалващите се думи, на които никоя човешка душа не може да противостои, произхождат от прадревни магически текстове. Употребата на „печати“, на изпълнени с магическа сила крилати думи и звукови фигури характеризира съвместния ни начин на писане на поезия.

 

16.VІ. Образователните и художествените идеали като програма на вариете – това е нашият „Кандид“* срещу времето. […] Не може да се изисква да преглъщаме с доволство отвратителния пастет от човешко месо, който ни сервират. Не може да се изисква треперещите ни ноздри да вдишват с възхищение трупните изпарения.

* „Кандид или оптимизмът“ – заглавие на емблематична философска новела на Волтер (б. пр.).

 

18.VІ. Нека се подсмихват: езикът един ден ще ни е благодарен за нашето усърдие, дори и да не му е съдено да има пряко видими последствия. Ние заредихме думата със сили и енергии, които ни позволиха да открием отново евангелското понятие за „слово“ (logos) като магически комплексен образ. […] Ние се стремяхме да придадем на изолираната дума пълнотата на заклинание, жара на звезда. […] Опитите ни докосват сфери на философията и живота, за които нашето ах толкова разумно, многознайно обкръжение дори насън не си е помисляло.

 

20.VІ. В нашата астрономия не бива да липсва името Артюр Рембо. Ние сме рембоисти, без да го знаем и искаме. Той e патронът на нашите многократни пози и сантиментални извъртания, звездата на модерната естетическа безутешност. […] Една дива или подивяло занемарена заложба препречва пътя на жреческо-нежните, умерените основни сили на синтетичния човек, на родения поет – препречва го чак до унищожението. Той възприема съзвучието и равновесието не само от време на време, но почти непрекъснато като сантиментални слабости, като луксозни омагьосващи заклинания, като отровен подарък на копнеещия за смърт европейски свят. Той се бои да не стане жертва на всеобщата отпуснатост и разнеженост, бои се да не бъде излъганият на един недостоен декаданс, когато последва по-плахите, по-тихите душевни движения.

 

Той* притежаваше религиозен, богослужебен идеал, за който обаче самият той е знаел само това, че е по-велик и по-важен от един поетически изключителен талант. Това предчувствие му дава силата доброволно да напусне като анулира сътвореното от него, пък било то и шедьоври в рамките на това, което по негово време се е разбирало под европейско поетическо изкуство.

* Рембо (б. пр.).

 

22.VІ. Sapienti* Сад. На мъдрия му стига да хвърли един поглед в книгите на порочния Маркиз и той разбира, че дори най-мъчносмилаемите драсканици възникват с претенцията да представляват делото на истината и откровеността.

* Мъдрият (лат.) (б. пр.).

 

Маркизът е участвал във война! Добродетелните фрази на неговото време го карат да побеснява. Той иска да възстанови пратекста. Той е напълно без задръжки и инфантилен. Той извършва най-лошите простъпки, без дори да ги преживява по някакъв начин.

 

23.VІ. Постижението е безкрайно по-важно от експеримента. За да виждаш съпротивите, се нуждаеш само от остър поглед. Способността да ги преодолееш и разрешиш предпоставя освен това формираща сила. Същностно трудното и особеното на един въпрос се изправя пред погледа едва когато се изиска окончателното. Дендито мрази окончателното. Той се опитва да избегне решенията. За да не признае слабостта си, той е склонен да създаде лоша слава на силата, представяйки я като бруталност.

 

Изобретих нов вид стихове, „стихове без думи“ или „звукови стихотворения“, в които балансирането на гласните се преценяваше и разпределяше единствено с оглед на стойностите на изходната поредица. Първите стихове от този вид прочетох тази вечер*. За целта си конструирах специален костюм. Краката ми стояха в стълбовиден цилиндър от синьобляскав картон, който стройно се издигаше до хълбоците ми, така че дотам изглеждах като обелиск. Върху това носех една огромна, изрязана от мукава яка, облепена отвътре с яркочервена хартия, а отвън – със златна, закрепена на шията по такъв начин, че можех чрез повдигане и отпускане на лактите да я движа като криле. На главата ми се мъдреше шаманска тиара – цилиндрична, висока, на бели и сини райета.
Бях разположил на всяка една от трите страни на подиума срещу публиката стойки за ноти и поставих върху тях ръкописа си, изрисуван с червен молив, служейки литургията ту на едната, ту на другата стойка. Тъй като Цара беше запознат с приготовленията ми, си беше една истинска малка премиера. Всички бяха любопитни. Изнесоха ме – като стълб не можех да се движа сам – в затъмнената зала на подиума и започнах бавно и тържествено:

гаджи бери бимба
гландриди лаули лонни кадори
гаджама бим бери гласала
гландриди гласала туфм и цимбрабим
бласа галасаза туфм и цимбрабим…

Ударенията ставаха по-натъртени, изразителността нарастваше с наблягането на съгласните. Бързо си дадох сметка, че изразните ми средства, в случай че исках да остана сериозен (а аз исках това на всяка цена), няма да са на нивото на пищността на моята инсценировка. […] Боях се от излагане и се взех в ръце. В този момент бях изрецитирал на стойката за ноти отдясно „Химна на Лабадас към облаците“, а отляво – „Кервана на слоновете“ и се обърнах към средната стойка, прилежно махайки с криле. Трудните поредици от гласни и провлаченият ритъм на слоновете ми позволиха да достигна едно последно усилване. Но как да завърша? Тогава забелязах, че гласът ми, изчерпал другите възможности, прие прадревната модулация на свещеническата ламентация, онзи стил на литургическото пеене, чиято жалба се носи през католическите църкви на Изтока и Запада.
Не знам какво точно ме накара да подхвана тази музика. Но започнах да изпявам вокалните си поредици речитативно в църковен стил, опитвайки се не само да запазя сериозност, но и да я наложа на публиката. За момент имах усещането, че в кубистичната ми маска изплува едно бледо объркано момчешко лице, онова полууплашено, полулюбопитно лице на десетгодишен, който не откъсва поглед от устата на свещениците при панихиди и тържествени литургии в родната си енорийска църква. Тогава, както бях поръчал, електрическото осветление угасна, и аз бях свален от подиума в трапа, плувнал в пот като някакъв магически епископ.

* На 23 юли 1916 г. (б. пр.).

 

24.VІ. Преди стиховете прочетох няколко програмни изречения. С тези звукови стихотворения се отказваме изцяло от езика, развален от журнализма и станал невъзможен. Оттегляме се в най-вътрешната алхимия на словото, отказваме се и от самото слово и така запазваме за поезията последната й най-свята сфера. Отказваме се да правим поезия втора ръка – т.е. да заимстваме думи (да не говорим за изречения), които не сме изобретили чисто нови за собствена употреба.

 

6.Х. [1916, Аскона, Швейцария] Конструкцията от лъжи се срутва. Да се отстраниш по възможност най-далече – в традицията, в непознатото, в свръхестественото – за да избегнеш удара.

 

8.Х. Чрез желания и сънища, чрез магията на словото някой така се е въвлякъл и обвързал с клетва, че несъзнателно се е задължил да води през остатъка от съществуването си един сакраментален живот, за да не бъде сметнат за предател спрямо собствения си дух.

 

3.ХІІ. [1916, Цюрих] За да се разбере кубизмът, трябва може би да се четат отците на църквата.

 

10.ІІ. [1917] Художниците и поетите стават теолози.

 

25.ІІІ. Модерните творци са гностици и практикуват неща, които свещениците си въобразяваха, че са отдавна забравени – и извършват може би грехове, които не се смятаха вече за възможни.

 

7.V. Какво конституира духа ни? Откъде черпим вярата, формата? Не крадем ли елементите, събирайки ги от всички магически религии? Не сме ли магически еклектици?

 

15.V. Чудесно е при всяко начинание, което си рискувал начисто, че принуждава всички околни да вземат страна – и то по най-бързия и очебиен начин.

 

21.V. Ако абстрактните ни картини висяха в църква – нямаше да има нужда да се забулват на Разпети петък*. Самата изоставеност е станала образ. Никакъв Бог, никакви човеци не се виждат вече.

* Обичаят да се забулват кръстовете, скулптурите и иконите на Христос между Разпети петък и Великден датира от Х в., когато преобладава фигурата на „триумфиращия Спасител“ и „триумфиращия кръст“ (б. пр.).

 

7.VІ. [1917, Магадино, Швейцария] Чудновати събития: докато ние правехме кабарето в Цюрих на „Шпигелгасе“ 1, срещу нас на същата „Шпигелгасе“ № 6 живееше, ако не греша, г-н Улянов-Ленин. Всяка вечер той е трябвало да слуша нашите музики и тиради – не знам дали с наслада и полза за себе си. И докато ние откривахме на „Банхофщрасе“ галерията*, руснаците отпътуваха за Петербург, за да спретнат революцията. Противоположното на болшевизма ли е дадаизмът като знак и жест? Противопостави ли той на разрушението и съвършената калкулация напълно донкихотовската, нецелесъобразна и неуловима страна на света? Ще е интересно да се проследи какво ще се случва там и тук.

* „Галерия Дада“ е открита на 17 март 1917 г. (б. пр.).

 

14.VІ. Като радикални социалисти те [болшевиките, б. пр.] имат предвид разрушаването на теологията. Следователно тяхната революция вероятно само ще заплете немския проблем и то по най-непродуктивния начин. Това струва ми се обяснява и защо на руснаците бяха предоставени с готовност паспорти за транзитно прекосяване на Германия.*

* Германия осигурява транзитни визи на 33 руски емигранти в Швейцария, сред които Ленин, Григорий Зиновиев, съпругата на Ленин Надежда Крупская и неговата любовница Инеса Арманд, с цел дестабилизиране на Русия, което да доведе до сключване на сеператистки мир. (б. пр.)

 

17.VІІ. [1918, Берн] Авторитетът може да бъде гарантиран само аскетически. […] Една безимотна класа като суверен – това е голяма идея. […] Собствеността ще изнасилва в държавата правото дотогава, докато една безимотна класа не взима решението кое е право. Това е напълно правилния мотив на пролетарската революция. Към това обаче се прибява и нещо друго – и това са апетитите, изразени чрез антагонизма на пролетарските лидери спрямо свещеничеството. Защото освен пролетариатът има още една безимотна класа – на аскетите. Тази класа обаче е доброволно безимотна, тя вижда своето превъзходство в отказа. Тази класа е по природата си чрез чистото си съществуване отрицание на пролетарските притезания. Враждебността между пролетариата и свещеничеството се свежда съответно до съперничеството за господство на две безимотни класи.

 

7.VІІІ. Съпротивата си остава най-важното сред човешките права.

 

12.ІІ. [1919, Берн] Междувременно излезе от печат книгата ми Към критиката на немската интелигенция. Излезе от печат около деня на убийството на Либкнехт*. […] Много съжалявам, че покрай литературната работа пропуснах по-старателно да отбелязвам актуалните събития. […] Deus ex machina**. Ненадейно ще изникне от разрушената машина обляната в кръв глава на Христос – и при възкресението обляна в кръв и разпростираща във възвишеността си тъмен ужас…

* Карл Либкнехт (1871-1919) – един от създателите на Комунистическата партия на Германия, лидер на въстанието на спартакистите, убит на 15 януари 1919 г. (б. пр.).
** Бог от машина (лат.) (б. пр.).

 

28.ІІ. По-трудно от това да се съпротивляваш на това време е да не се занимаваш с него.

 

19.VІ. Така всеки отделен човек може да стане скала, около която се разбиват вълните на историята. Всички подобни скали обаче са гарантирани от скалата на Петър*.

* „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да й надделеят! И ще ти дам ключовете на Царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата, и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:15 – 19) (б. пр.).

 

30.VІ.
Търсене на лика Господен.
Бягство към последното трайно нещо.
Светецът стои над и извън времето.
Светците са фрондьорите на отсамното.
Те са избавени от проклятието и омагьосването.
Да се улови в книга за светци* преживяването на времето.

* Бал ще осъществи тази идея в книгата си Византийско християнство (б. пр.).

 

5.ХІ. За да се премахне старата класова държава, [в първата болшевишка конституция, б. пр.] се формулират седем пункта, имащи всички радикално значение, но в никакъв случай не премахващи класовото различие между централисткото управление и националния труд. Една грамадна бюрокрация, от една страна, работници-илоти, от друга – това е сякаш предстоящото историческо следствие.

 

23.VІІ. [1920] Едва ли някой е надминал моето доста необуздано, изострено от последните примери своенравие. То стигна политически до анархизма и художествено – до дадаизма, който всъщност бе мое създание или по-скоро мой кикот.

 

29.ХІІ. Когато във вътрешния и външния свят нищо вече не е сигурно, остава само пустинята [Wüste]. Антоний* избира това, което се натрапва на духа му като действителността на неговия век – завръщането към всички начала. „В началото Бог сътвори небето и земят. А земята беше пуста [Wüste] и неустроена“. Антоний става довереник на мислите на сътворението.

* Св. Антоний (ок. 251 – ок. 356) – пустинник, патриарх на монашеството. Бал му посвещава глава в книгата си Византийското християнство. (б. пр.).

 

16.VІ. [1921] Персоналните райове – може и да са грешка. Но те ще оцветят и усилят поновому идеята за рай.

 

18.VІ. Като ми попадна думата „дада“, бях повикан два пъти от Дионисий*. Д. А. – Д. А. (за това мистично раждане писа Х…к** и аз също в ранните бележки. По онова време се занимавах с алхимия на буквите и думите).

* Дионисий Аеропагит (V в.) – сирийски или египетски мистик, баща на християнската мистика (б. пр.).
** Р. Хюлзенбек (б. пр.).

 

24.VІІ. Сънищата с летене изглежда са сънища за бягство. Съдя за това по договете, които ме преследват в съня. Погледна ли прехласнат нагоре – издигам се. Спусна ли поглед надолу – потъвам.

 

17.VІІІ. Ще питат: как се съвместяват негърската музика и коптските светци?

 

8.ІХ. [1921, Агнуцо, Швейцария]

Майка ми смъртта, баща ми светлината.
Хлябът храната ми, гробът ми стихът.

 

Превод от немски Владимир Сабоурин

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Златомир Златанов – По повод случая Кръстева

 

Опитвам се да си спомня италианския вариант на изречението „Какво иска жената”.
Какво иска Юлия Кръстева? След като самата е заявила, че желанието винаги е перверзно. Добре, нека да й обещаем всичко, каквото иска. Тя иска да излезе чиста от една abject-ситуация? Чиста, макар Дерида да казва, че никой не е невинен, а какво мисли Дерида за Юлия ще го спестим.
Тя никога не е имала нищо общо с тоталитаризма, освен епизодични биографизми, нищо общо с чувствителните селяни, с гадните болници, уморили баща й. Ние обаче имаме – цялата гадост, болните панкреаси, мъртви родители и т. н.
Кръстева ни превъзхожда, макар дори да не сме неин адресат, щом обяснява какво значи кръст на славянски или може би Ставрогин на руски, по-скоро гръцки. Това е факт, тя ползва руско наследство и нищо българско в своите книги. Оттам и обвиненията във високомерие, според мен несправедливи.
Поне някои от нас сме преживели същото – антиедиповска смяна на бащи, потекло, криза на наследяване – никой не иска да е българин.
Всички искаме да сме Запад – тази проклета дума кой ли я съчини, както се пита Ален Бадиу, доколкото може да му се вярва.
Кръстева осъществи Запада, тя е западен човек, това е безспорно. Доколкото знам, само Жижек има това самочувствие на двеста километра оттук да се нарече така. Дори си спомням клипчето в Ютюб, където той говори, но камерата дава само язвително трептящото ъгълче на устната на една жена, която го слуша – коя е тя може да се провери.
Просто е неудобно да се каже името Кръстева, тя е аналитик, шринк, единствената българка-слушателка на лекциите на Лакан.
Но какво казва той в началото на всяка лекция – единственото, на което искам да ви науча, е да не гледате сериозно на себе си.
Уви, Юлия не е послушала своя ментор – тя гледа сериозно на себе си.
Тя е докосната от случая Юлия Кръстева, но не и травмирана. Разбира се, няма как, травмата е изначална и по правило пропусната, тоест съчинена. Тази имагинерна сервилност в момента на огледалото, когато корпс морсел – пак френски израз – получава гещалт под нечий неподозиран надзор.
Изводът – всички сме неумишлени агенти на системата, която и да е.
Ние не вярваме на комичния случай с нейното досие – ченгета, които пият сливова, гадни служители на посолство и т. н.
И това, че е лепнала да „живее народната власт” на една пощенска картичка, наистина го приемаме за подигравка от нейна страна.
Наистина.
Разбира се, това което пиша, може да се приеме за иронична свръхидентификация. Как да се бориш с лъжата, освен като я обърнеш против самата нея, да акцентираш силата на фалшивото и т. н. Но дори и да не беше това, стилът винаги е предразсъдък, мъжки при това.
Тоест, всяка чувствителност е ефект на фалическо писмо, патриархално-цинично и анти-феминистко.
Но нали залогът на писането при Юлия Кръстева е бил точно в това – да промени нещата, мъжкия свят, изобщо света, западен, източен.
И сигурно е успяла, не само защото е в класацията на първите сто.
Само че не и тук, в нашето подценено subaltern класиране, относно нейното разясняване на случая Юлия Кръстева.
Моето обяснение е просто. Всяка държава създава своята диаспора. При гърците дори е било обратно – полисната диаспора създава същинския полис в метрополията. Субститутът е оригинал, какво по-деридианско от това.
Юлия Кръстева е била в диаспората още от крехките си години, била е вълнуващият пример на несъществуващата българска диаспора, на която не е успяла да придаде политическото й значение. Което би могло да послужи като упование за чувствителните селяни. Не само не го е направила, но не й е минавало дори през ум, както личи по всичко. Как така ще служи за аван-пост на една abject родина? Работила е за западния си рейтинг и за нищо друго.
Нито за миг не й е минало през ум да деконструира проклетата дума Запад, а направо се е бетонирала в нея, нищо че се изкарва бордер-лайн феномен.
И явно внимателно е следила такива като Жижек и компания в техните напъни за западняшко асоцииране – клипчето в Ютюб все още е актуално.
Приветстваме те, Юлия, в своята безнадеждност, в своето невъзприемане на сериозно.
Само че защо ти си толкова сериозна остава непонятно, предвид не нас, а ментора Лакан.
Какво иска жената ли, която и да е жена? Пред нас се изправя един мрачен континент. Феминистка диаспора може би? Или интрузивната събитийност на джендър-трабълс, както по всичко личи.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Александър Блок – Кой погуби Революциятя? (Из „Бележниците“)

 

26 септември 1901

Когато родното се сблъсква във вековете, винаги се случва мистическото. Така Пушкин се сблъска с Петър*. Щом се заеме с Петър – веднага зазвучава тайното. (…) „Тук има тайна“**, защото истинно родното се засреща във вековете и като засрещнали се облаци, поражда мълния. Има други светове.

* Петър I (1672-1725) (б. пр.).
** В. Соловьов, „На паметта на А. А. Фет“.

 

19 май 1906 [Шахматово*]

В първия кръг на Дантевия ад няма болка, а само скръб [тоска]. И това се смята за „милост на небето“. А ние търсим болката, за да избегнем скуката [тоски]. Освен това скръбта при Данте е светла, „въздухът е тих и ням“ – какво по-ужасно за нас?

* Наследственото имение на Блок (б. пр.).

 

18 март 1908

Кинематографът е забрава, изкуството – напомняне.

 

11 декември 1908

Гневната зрялост още дълго има да я чакаме.

 

29 юни 1909, вечерта  [Бад Наухайм*]

…Музиката е най-съвършеното изкуство поради това, че тя в най-висша степен изразява и отразява замисъла на Архитекта. […] В музиката няма „настояще“, тя най-ясно доказва, че настоящето е само условен термин за определяне на границата (несъществуваща, фиктивна) между миналото и бъдещето. […] Музиката сътворява света. […] Музиката предшества всичко, което обуславя.

* Немски курорт (б. пр.).

 

8 юли 1909, преди да падне нощта, в пристройката

Руската революция* приключи. Без остатък изгоряха всички главни или чашите на човешките сърца се разплискаха и виното пак се разтвори в цялата природа – и отново ще мъчи хората, които го проляха, с неизповедимото. Цялата природа отново се омагьоса, веднага след като се разомагьосаха хората.

* Първата руска революция от 1905-1907 г. (б. пр.).

 

[Първата половина на август] 1909

Културата трябва да се обича така, че гибелта й да не е страшна […].

 

[Ноември-декември] 1910

Аз съм се родил през Средните векове. Затова Възраждането за мен е червено, страшно.

 

21 февруари 1914

Защо обаче те ме обичат? Заради миналото и настоящето, опасявам се, че не е заради бъдещето, не заради това, което искам.

 

13 април 1914

Вечерта тревожност. Кинематограф. Нашите улици. Вятър.

 

24 април 1914

Разхождаме се тихо в топлата, влажна мъгла.

 

14 май 1914

Страстна бездна и над нея се носят откъслечни мисли за бъдещето – дух божий. – Вечерта заваля дъжд.

 

25 юни 1914

Слънцето и луната – еднакво червени кълба.

 

3 ноември 1914

За да разплетеш нещата, трябва да затихнеш.

 

22 март 1915

Страстите могат да променят човека – даже мозъка, качеството на темперамента, всичко.

 

10 ноември 1915

Подивяване – това е думата…
И тъй, подивяване.
Черна, непрогледна киша по улиците. Лампите – през две. Качват пиян войник на файтон (ще го обесят?). Озлобени лица на „обикновените хора“… бродят в цивилно и униформа. Тяхното царство. Те, „унизените и оскърбените“ – тайно тържествуват. […]  Младите са самодоволни, „аполитични“ – просташки и вулгарно.

 

14 февруари 1916

Нашето време е време, когато това, за което мечтаеш като за идеал, трябва да се въплъщава сега. Школа на стремителността.

 

6 март 1916

Днес най-сетне разбрах ясно, че отличителното свойство на тази война е, че е невелика (невисока). Тя е просто огромна фабрика на пълен ход и в това е съдбовният й смисъл. […] Предметът на възхищение е извън пределите на тази война, а предметът на негодуване седи зад параван, няма лице, затова шамарът остава неударен.

 

25 март 1916

Тези дни си мислех, че не е необходимо да пиша стихове, защото прекалено умея да го правя. Трябва тепърва да се изменя (или – наоколо да се измени), за да получа отново възможността да преодолявам материала.

 

28 юни 1916

С „литературата“ нямам връзка и се гордея с това.

 

14 април 1917 [Москва]

Среща с Люба в революционния* Петербург. […] Нямам ясен поглед върху случващото се, при положение, че по воля на съдбата съм направен свидетел на велика епоха. По воля на съдбата (не със собствената слаба сила) аз съм художник, т.е. свидетел. Нужен ли е художникът на демокрацията?

* Февруарската революция (8-16 март 1917 г.) (б. пр.).

 

18 април (1 май*) 1917

Да се пътува така, както аз сега пътувам – в първия ден на Интернационала, в годината на близкия глад, месец и половина след падането на самодържавието!

* По нов стил (б. пр.).

 

1 май 1917

…Ние (целият свят) страшно сме свикнали да лъжем. Нужно е нещо съвършено ново.

 

7 май 1917

Най-силно впечатление прави тронната зала*, макар че целият килим е съдран от стъпалата, а самият трон е махнат, защото войниците са искали да го счупят.

* В Зимния дворец в Санкт Петербург (б. пр.).

 

13 юли 1917 [Влакът на Приморската ж.п. линия за Озерки*]

Буржоа се нарича всеки, който е натрупал каквито и да е ценности, пък били те и духовни. Натрупването на духовни ценности предполага предхождащо натрупване на материални. Това е „произходът“ на догмàта, но въпросът за γενεσις-а, както това му е присъщо, бързо отпада и първата формула остава като догмат.
Този догмат възкръсва във всяка революция под влияние на напрегнатостта и изострянето на всички свойства на душата. Появата му ознаменува високият подем, излитането нагоре на дъската на люлката, когато тя още малко и ще се превърти над горната греда. Докато дъската не се е преобърнала, това е минута, увличаща духа. Ако се преобърне – това вече е гибел. Затова догматът за буржоата е един от най-крайните и страшни в революцията – нейната най-висока напрегнатост, когато тя е готова да погуби самата себе си.
Задачата на всяко временно правителство** е да удържа люлката от превъртане, да следи обаче размахът да не намалява […] и да води страната през цялото време по ръба на пропастта, като не й позволява нито да падне в пропастта, нито да отстъпи на безопасна и нестръмна пътека, където тя ще затъгува в пътя си и където Духът на Революцията ще отлети от нея.

* Курортно село в близост до Санкт Петербург (б. пр.).
** „Временно правителство“ е наименованието на правителството, управлявало Русия между Февруарската революция, последвана от абдикацията на Николай ІІ, и Октомврийския преврат (б. пр.).

 

1 януари 1918

Страшен студ, млада луна отдясно над Казанската катедрала. – Привечер тревога (нещо се подготвя)…

 

3 януари 1918

По улиците плакати – всички на улицата на 5 януари (на разстрел?) – Привечер – ураган (неизменен спътник на превратите). – Цялата вечер Есенин вкъщи.

 

4 януари 1918

Александрийският театър. „Бедността не е порок“* (1-во представление). Трябва да се ходи пеш – хлъзгаво, студено, тъмно, далече (стар съм). Няма трамваи.

* Пиеса от А. Н. Островски (б. пр.).

 

6 януари 1918

Интелигенция и революция* (χαλεπα ȋα χαλα**). – Привечер – циклон. – Слухове, че са разпръснали Учредителното събрание в 5 сутринта***. (То все пак се събра и избра за председател Чернов.) – Болшевиките отнеха на дебела старица, стояща на ъгъла, по-голямата част от вестниците.

* Заглавие на програмна статия, върху която Блок работи по това време (б. пр.).
** всичко прекрасно е трудно (гр.), χαλεπὰ τὰ χαλά – грешка в оригинала (б. пр.).
*** По разпореждане на Ленин сградата на Таврическия дворец е затворена след закриването на заседанието в 4:40 на 6 януари. Пред входа е поставен караул с картечници и две леки артилерийски оръдия (б. пр.).

 

7 януари 1918

„Vie de Jésus“*.

* „Животът на Исус“ (фр.) – книга на Ернест Ренан (б. пр.).

 

8 януари 1918

Целият ден – „Дванайсетте“*… Убити (в болницата) Шингарьов и Кокошкин**… Всички вестници освен болшевишките отново се отнемаха. – Слух за убийството на М. И. Терещенко…*** Мама е много потресена от смъртта на Шингарьов и Кокошкин. Предлага ми да не ходя при нея няколко дена. – През деня – разходка при затопляне на времето. Спокойно е в града. – Цялата вечер пиша. Завършена е статията „Интелигенция и революция“ […]. Тези дни, като лежах в тъмнината с отворени очи, чувах бучене, бучене – мислех си, че започва земетресение.

* На 8 януари Блок започва работата над поемата Дванайсетте (б. пр.).
** Членове на ЦК на партията на кадетите, убити от революционни моряци. Убийството им се смята за първия акт на Червения терор (б. пр.).
*** Меценат, собственик на издателството „Сирин“, министър на външните работи на Временното правителство (б. пр.).

 

10 януари 1918

Мама прати Евангелието, а Люба* с кърпа на глава замина с Анушка за Сосновка** – за провизии. – Двайсет години пиша стихове. […] Почти не дават хляб. Съветът на Народните Комисари осъжда саморазправите***…

* Съпругата на Блок, Любов Дмитриевна Менделеева, дъщеря на химика Дмитрий Менделеев (б. пр.).
** По това време предградие на Петроград (б. пр.).
*** Убийството на Шингарьов и Кокошкин, за което Блок споменава в предходната бележка (б. пр.).

 

11 януари 1918

…На Знаменския площад – мъгла, не се виждат уличните лампи, на две крачки не виждаш човек. В низините (на Офицерска) – синя, пълна луна.

 

13 януари 1918

При мама. Колко й е зле, какво да се направи? – Привечер тъга. Бродих, бродих… Затопляне, вятър.

 

14 януари 1918

Интервю за вестник „Ехо“ (по телефона): може ли интелигенцията да се споразумява с болшевиките… […]. В стаята е влажно. Бушува вятър (пак циклон?).

 

15 януари 1918

…„Дванайсетте“ ми не помръдват. Студено ми е. – Нима работата е в Луначарски* или дори в Ленин? Та това е „краят на историческия процес“.

* Анатолий Луначарски, първият нарком (народен комисар) на просвещението (б. пр.).

 

16 януари 1918

Вечерта при мама. Мокър сняг!

 

18 януари 1918

…Бехтерев*, Казаринов и аз смятаме, че трябва да се работи с болшевиките. – „Ужасът“ на нощния вестник и улица. Работниците сами за себе си работят как да е и крадат. И тази истина разбери.

* Владимир Михайлович Бехтерев (1857-1927) – психиатър, основоположник на рефлексологията (б. пр.).

 

19 януари 1918

Първият ми фейлетон в „Знаме на труда“*. От сутринта до 1 часа никой никъде не можеше да намери вестника. Работниците крадат от собствения си вестник, нощем играят карти. – Първите достоверни известия за революцията в Германия…

* Вестник на Левите есери, в който Блок публикува статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

22 януари 1918

Звъня Есенин, разказа за вчерашното „утро на Русия“ в Тенишевската зала. Гизети* и тълпата крещели по негов, на А. Бели** и мой адрес – „изменници“. Не подават ръка. Кадетите и Мережковски*** страшно ми се сърдят. Статията*** била „искрена“, но е „невъзможно“ да се прости“. – Господа, вие никога не сте познавали Русия и не сте я обичали! Истината боли.

* Александър Алексеевич Гизети – есер, литературовед (б. пр.).
** Андрей Бели (б. пр.).
*** Дмитрий Мережковски – поет, романист, религиозен философ и обществен деец. Той и съпругата му Зинаида Гипиус инициират бойкота срещу Блок след публикуването на статията „Интелигенция и революция“ и поемата Дванайсетте (б. пр.).
**** „Интелигенция и революция“ (б. пр.).

 

25 януари 1918

…Телефонно обаждане от Ал. Ник. Чеботаревская* (моят фейлетон** бил „бомба“, помагал съм на онези, на които не бива, „Сватбата на Фигаро“, френска революционна литература)… Размисли, размисли и планове – толкова много, че пречи да се заемеш с нещо стабилно. А би трябвало да пиша своето (Исус***).

* Александра Николаевна Чеботаревская, сестра на съпругата на Ф. Сологуб, една от „близките до душата“ на Блок, която се присъединява към бойкота срещу него след статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
** Статията „Интелигенция и революция“ (б. пр.).
*** Неосъщественият проект „Животът на Исус“ (б. пр.).

 

28 януари 1918

„ДВАНАЙСЕТТЕ“.*

* На 28 януари Блок завършва поемата Дванайсетте, започната на 8.01.1918 (б. пр.).

 

29 януари 1918

Азия и Европа. Разбрах Faust. „Knurre nicht, Pudel“*. – Войната е прекратена, мир не е подписан**. – Страшен шум, нарастващ в мен и наоколо. Този шум е чувал Гогол (за да го заглуши – призивите му към семейния ред и православието). […] Днес аз съм гений… В редакцията на „Знаме на труда“ […]. Стихотворението „Скити“…

* „Не ръмжи, пуделе“ (нем.), фраза от Фауст на Й. В. Гьоте (б. пр.).
** Преговорите за сключване на сепаративен мир с Германия (Брест-Литовския мирен договор). Стихотворението „Скити“ е отклик на тези събития (б. пр.).

 

17 февруари 1918

Люба съчини стих: „Шоколад Миньон си плюскаше“* на мястото на унищожения от нея „Павета с роклята метеше“.

* Стих от поемата Дванайсетте, 5 строфа (б. пр.).

 

18 февруари 1918

Че Христос върви пред тях* е несъмнено. Не е там работата „дали те са достойни за него“, а е страшно това, че пак Той е с тях – и друго засега няма. А трябва Друго – ? – Измъчен съм от някого. Или раждам, или съм уморен.

*Визира се финалът на Дванайсетте: „Във венец от скреж от рози –/ Там отпред: Исус Христос.“ (превод Вл. Сабоурин) (б. пр.).

 

27 февруари 1918

Съседите продължават да съскат, да се стряскат и да шушнат слухове:. „Сутринта немски аероплан хвърляше прокламации: „Ние ще сме тук утре или в събота“. (Аз видях руски хидроплан.) „Луга е превзета, немците идат“. – „Ах, немците няма да дойдат?“ – „Значи ще колят буржоата?“ – Аз: „Или обратното“. – Той: „Как така?“ – Аз: „Като при Парижката комуна“. – Той: „Но това са били французи, а тук – един дявол знае кой“ (казва руски морски офицер). – Кишаво.

 

28 февруари 1918

Леля* е нещастна – пак е паднала в преспа, разсипала чантата, отнесена от трамвай. […] Отново – 10 години лъжа. А след това – старост, бездарност.

* Мария Андреевна Бекетова – сестра на майката на Блок, първият негов биограф (б. пр.).

 

3 март 1918

„Дванайсетте” в „Знаме на труда”. – Квартирният декрет*. Разговори за пренасянето на мама и разместванията… […]. „Отвратителният – социалистическо-еснафско-болшевишки рай” (казва Иванов-Разумник** по телефона)…

* 3 март 1918 г. е рожденият ден на съветския феномен „комуналка” („комунална квартира”) – принудителното нанасяне на квартиранти, „уплътняване”, насочено срещу неемигриралите притежателите на апартаменти (б. пр.).
** Псевдоним на Разумник Василевич Иванов (1878-1946) – завеждащ литературния отдел на лявоесеровския в. „Знаме на труда”, в който излизат статията „Интелигенция и революция” и поемата Дванайсетте (б. пр.).

 

9 март 1918

О. Д. Каменева (комисар на Театралния отдел) казала на Люба: „Стиховете на Александър Александрович („Дванайсетте“) са много талантливо, почти гениално изображение на действителността. Анатолий Василевич (Луначарски) щял да пише за тях, но не бива да се четат (на глас)*, защото в тях се възхвалява това, от което ние, старите социалисти, най-много се боим“. Марксистите са умни – може и да са прави. Но къде остава пак художникът и неговото безприютно дело?

* Съпругата на Блок е актриса и прави публични четения на поемата (б. пр.).

 

8 април 1918

…Р. В. Иванов… Чèте ми откъси от статията* си за мен (сравнява „Дванайсетте“ с „Медния конник“**)…

* Статията е препубликувана в книжното издание на поемата (б. пр.).
** Поема на Пушкин (б. пр.).

 

17 април 1918

Аз вече съм стар, и без друго ми е трудно да си изкарвам хляба. Не мога повече да слушам разговорите на умни и глупави, млади и стари – ще умра от глад. – Затихвам, затихвам…

 

21 април 1918

…Настъпва истински глад. В комисариата по просвещение продължават празните приказки. Брегът на Нева е задръстен от хора, а реката – с военни кораби, започвайки от дредноути и свършвайки с миноносци и подводници. По средата стои яхтата „Щандарт“. Магазините пращят от провизии и цветя, недостъпни като цена.

 

30 април 1918

Нито храна, нито пари…

 

1 май 1918

Сутринта в съпровод на военна музика маршируваха под образцов строй от времената на Николай ІІ* войници и моряци с акуратни червени кърпи…

* Последният руски император, разстрелян заедно със семейството си от болшевиките (б. пр.).

 

13 май 1918

Люба рецитира „Дванайсетте“. Отказаха да дойдат Пяст*, Ахматова и Сологуб**.

* Владимир Пяст – руски поет-символист, един от четиримата „истински приятели“ на Блок, който се присъединява към бойкота срещу него след публикуването на Дванайсетте (б. пр.).
** Виден представител на руския символизъм (б. пр.).

 

16 май 1918

…Лебедовата песен на революцията?

 

13 юни 1918

У нас е Р. В. Иванов. Разказа между другото, че Егоров, свещеникът на църквата Въведение Богородично*, е говорил в проповедта си след службата за „Наш път“** и „Дванайсетте“ (Христос е там, където не го чакат)…

* Введенская церковь (Храм Введения во Храм Пресвятой Богородицы) – църква в Санкт-Петербург, принадлежала по това време на обновленците. Разрушена през 1932 г. (б. пр.).
** Списание, в чийто първи брой излиза статията на Иванов-Разумник за Дванайсетте (б. пр.)

 

29 юни 1918

…Днес лош късмет – откраднаха ми парите от джоба и още нещо, за което не пиша. (Среща с Пяст, който „не подаде ръка“. След случилото се (вероятно) е заразно.)

 

7 юли 1918

Новина за убийството на Мирбах*… Цял ден стрелба в Петербург**. През нощта не пускаха трамваите през Троицкия мост. Обстрелване на Пажеския корпус***. Вечерната Красная газета. Аз съм подивял и окончателно не чувствам политиката.

* Вилхелм фон Мирбах – посланик на Германската империя в Русия, чието убийство от леви есери на 6 юни е провокация, целяща възобновяването на войната с Германия (б. пр.).
** Убийството на Мирбах е сигнал за въоръженото въстание на Левите есери срещу болшевиките. Смазването на въстанието маркира прехода към де факто еднопартийна система (б. пр.).
*** В Пажеския корпус се е разполагал щабът на Левите есери, подложен на артилерийски обстрел и щурмуван (б. пр.).

 

21 юли 1918

Печатът на смъртта се потвърждава. На село умират от глад по 1-2 човека на къща. Хляб няма от Великден. Не сеят (изяли са го). Червеноармейците казват, че наличното ще се дели (но няма почти нищо). Ядат вмирисано зеле и вмирисана риба. – Червеноармеецът, мутрата му, панталоните, семките. Но – все още ПО-ДОБРЕ от Шулман*.

* Съсед на Блок, олицетворавящ за него „стария свят“, „буржоазността“ (б. пр.).

 

5 август 1918

Всички буржоазни вестници са закрити. – Подреждане на стари писма.

 

10 септември 1918

…Дъжд. Не излизам от вкъщи (отчасти – нито ботуши, нито галоши).

 

7 ноември 1918

Празнуване на Октомврийската годишнина. Вечерта с Люба – на мистерията-буф на Маяковски в Музикалната драма* (към 6 през служебния вход). […] Празник. Вечерта – пресипналата и скръбна реч на Луначарски, Маяковски, много неща. Този ден няма да го забравя никога.

* Операта на Санкт-Петербург (б. пр.).

 

19 декември 1918

Уморително заседание. Крънкане за дърва за огрев… Толкова съм измъчен, че крещя на Люба. В „Починката“* на рецитала на Люба беше Луначарски.

*“Привал комедиантов“ (1916-1919) – артистично кабаре в Петербург, където съпругата на Блок прави рецитали на Дванайсетте (б. пр.).

 

20 декември 1918

Ужасът на студа. Плюскам – парите изтичат. Животът става чудовищен, уродлив, безсмислен. Навсякъде грабят. […] Дойде мама – гладна.

 

31 декември 1918

Липсват предмети от първа необходимост. Това, което има, е на откачена цена. – Студ. Минувачите мъкнат някакви чували. Почти пълен мрак. Някакъв старец крещи, умирайки от глад. Свети една ясна и голяма звезда.

 

1 януари 1919

Невиждана липса на храна и невиждани цени.

 

14 февруари 1919

…Вест за вчерашния арест на Р. В. Иванов. Колективно писмо до председателя на Извънредната комисия* Скороходов**.

* ЧК (б. пр.).
** Тогавашният председател на Петроградската ЧК (б. пр.).

 

15 февруари 1919

Вечерта след разходката заварвам комисаря Булацел и конвоен. Обиск и арест*.

* След нощ в ареста и разпит Блок е пуснат на свобода на 16 февруари (б. пр.).

 

19 април 1919

…Излязох след падането на нощта. Безредна стрелба дълго преди великденските камбани. Мъртъв град. Езичниците псуват и стрелят, а християните унило с гладни гласове пеят в Благовещенската църква: „живот даровав!“*

* Из Тропар на Пасха: „Христос воскресе из мертвих,/ смертию смерт поправ/ и сущим во гробех живот даровав.“ (б. пр.).

 

20 април 1919

Студена пролет в мъртъв град. Двама пияни комисари с бутилка спирт хвърчат във файтон, прегърнати. – Занимания със стихове. Мъка. Кога ще свърши това? – ВРЕМЕ Е ДА СЕ СЪБУДЯ!…

 

3 май 1919

…Но вече нищо не мога да правя. – Кой погуби революцията (духа на музиката)?

 

4 май 1919

Поработих това-онова. Но да работя истински вече не мога, докато на шията виси новата примка на полицейската държава…

 

15 юни 1919

При мама имаше обиск през нощта. Заповед за изключване на всички телефони. Люба трябва да стърчи до вратата. Дъжд. Мъка. Пак очакват обиски в сградата.

 

26 юли 1919

…Телефонът и разходките след 1 часа през нощта забранени.

 

15 октомври 1919

През нощта – обиск (у нас)… Забранено е всичко (лавките, театрите, телефоните).

 

20 октомври 1919

…Необикновен залез. Четири изстрела от броненосеца пред прозорците. – Настинката не минава. Иде глад, несравним дори с доскорошния. – Броненосецът стреля през нощта.

 

25 октомври 1919

Режа мебелите. През нощта – разместване на мебели.

 

17 ноември 1919

До какви предели ще стигне отчаянието? – Счупено за огрев шкафчето – детството мое и на мама.

 

29 ноември 1919

Безделно… Гъст сняг зад прозорците. Вечерта – на 39 години.

 

Превод от руски Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Николай Фенерски – Ще действам инстинктивно

 

1. На 10 ноември 2016 беше първото четене на Нова социална поезия. Имаше ли събитие (ретроспективно и проспективно погледнато)?

Не. Събитие през 89 немаше. Събитието е съ-битийно изживяване. На 10 ноември ретроспективно преди много лета имаше разно-битие. Некои от нас битуваха в една илюзия, други от нас правеха мръсни планове. Презрението ни днес е взаимно. Местата не бихме си сменили, дори да ни го предлагат. Възникват нови разклонения по Дарвиновата схема.

2. 10 ноември 1989 е поредният осуетен бунт в българската история. Твоята лична история на осуетяването?

Осуетен в превод означава напразен. Напразните бунтове у мен извикват сълзи на гняв. Усещам с кожата си фалша им и ми става много тежко. През онзи първи напразен бунт бях още на 16 и за мен си беше твърде първичен и еднозначен. После, обаче, през 1991 на стадиона в Несебър рокаджиите направиха тридневен маратон, а милиционерите раздаваха палки по съвсем ретрограден начин по гърбините на дългокосите и ми се струваха неадекватни. Те не помнеха ли, че вече не са на власт? Толкова наивен бех, че не подозирах, че нашият бунт е просто осуетен.

3. Какво може(ше) да се случи иначе? Има(ше) ли алтернатива Мирният преход?

Иначе нищо нема шансове да се случи. Алтернатива на мирния преход е мирният атом. Когато мирният атом престане да бъде мирен, нещата ще си дойдат на местото. Количествените натрупвания ще доведат до качествени промени, това е неизбежно. Вялата се клика (в-яла е ояла на степен 10, с тази представка си го ползваме) може да бъде единствено взривена със собствената й лой, превърната в сапун и тринитроглицерин. Боен клуб. Оная шизофрения стана повсеместна и преля в циклофрения. Нещата се размазаха. Нищо нема да се случи. Имам незаконно оръжие, но не знам срещу кого да го използвам.

4. Материалите с ниско качество, използвани в архитектурата на Мирния преход, стават все по-видими както в интериора, така и в екстериора. На какво можем да се надяваме при земетресение?

А дано. Ама надали. Имаме нужда от времетресение. И пак ще повторим всички грешки отпреди 20 години. Антропологични особености. Ако предизвикаме земетресение и утайката се утаи на дъното, след 40 години отново ще бъде създадена партия герб.

5. Кое е първото нещо, което би направил (по друг начин, отколкото на 10.11.1989) при новината за земетресение?

Ще видим. Ще действам инстинктивно. Би трябвало да запазя хладнокръвие, но се съмнявам, че ще успея. Обичам да отмъщавам. А не бива.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 9, ноември, 2017

 

Брой 8, 1 септември 2017

 

Списание „Нова социална поезия” започва събиране на текстове за юбилейния Брой 8, посветен на първата годишнина на Манифеста, която ще отпразнуваме на 9.9.2017 заедно с представянето на броя.

Можете да изпращате текстовете си със съобщение до ФБ страницата на Нова социална поезия или на имейла на списанието newsocialpoetry@mail.bg, придружени с кратка биографична бележка.

Краен срок за изпращане на текстове за Брой 8 е 28 август 2017.

Хубаво лято!

 

Хубаво лято!

 

Утре, 12.06.2017, ще бъде подадено заявлението за регистрация на Нова социална поезия.

В 12 без 5 успяхме да спрем превръщането й в поредната платформа за рецитации, неуморна културна индустрия, трамплин към сп. „Егоист”.

Излизаме в заслужена лятна ваканция, пожелавайки на нашите автори и читатели да си отдъхнат след обсесивния трейнспотинг на бройките през последните няколко месеца.

Нова социална поезия е бавен проект, мислещ в десетилетия. Ще демонстрираме това с Брой 8, който ще стартира на 1 септември.

Хубава лято!