Кирил Василев – Рур

Борислав Янев, Работник, 27х30см.

 

Аз не ви видях

вас ви нямаше

улиците бяха празни
магазините – затворени
прозорците бяха чисти
и тъмни

вие бяхте вътре
аз бях на улицата
трамваите ме подминаваха
прозрачни

църквата
беше затворена
нямаше бездомници

аз вървях по улицата
и подслушвах домовете ви

не чух много

мъжко кашляне
детски плач
телевизионен коментар
тишина
тишина

бяхте вътре
някъде дълбоко
в домовете си

навън бях сам
с напразно работещите светофари
с огромните дървета
и един кален плюшен мечок
седнал на тротоара

църквите бяха затворени
но камбаните биеха
на всеки кръгъл час

и как отекваха
гласовете на птиците
във влажната неделна вечер

вас ви нямаше
вие бяхте въглища
които няма кой да изкопае вече
мините са затворени

черният ви блясък
е в музеите
заедно с дробовете
на бащите ви

тяхната гордост
идваше от това
че плащаха с живота си
могъществото на Германия

вие плащате с евра
и садите нови и нови дръвчета
които скриват мините
и заводите
като масови гробове

каквото не е скрито
е музей и театрална зала
изкуството и чистата природа
са вашата религия

фигурките на Св. Варвара
останаха затрупани в мините

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Марио Коев – Триредия

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 

Твърдо небе.
На сънуващ дядо хуя.
Облик в облака.

 

Безчестие.
Стоножка по стената.
Ти спиш.

 

Аз няма да умра.
Не съм живял.
Не съм умирал.

 

Черно-бяла земя.
Рисунка на Ешер.
Тук-там корени.

 

Когато не спиш.
Размишляваш.
Но смисъл няма.

 

Смъртта не е безсмъртна.
И смъртна не е.
Смъртта смъртюхка.

 

Кучето и паркът.
Думите и грехът.
Спомените и идеите.

 

Когато онанираш – мечтаеш.
Когато грешиш – се надяваш.
От острие на острие.

 

И тази зима се сгуши.
Коминът в тъмното пуши.
Вън кучето лайната си души.

 

Бих бил.
Биха ме.
Сега бих.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Иво Балев – Моканина ми замириса

Борислав Янев, Портрет на Фори, 120х90см.

 

Моканина ми умря завалията,
реших да се беся, не мога повече –
увих си го значи около шията
и се обадих на Лаура Кьовеши.

Викам ѝ – Лаура миличка, аз умирам,
животът отлита от мене без време.
Обещай ми за Цацата една секира,
а после и Дявола да го вземе.

Лаура ми вика – заеби ти Цацата,
ела ми подай на меко Моканина.
Той само спи и ми търси цаката –
на твое място – приемам поканата!

Представих си Кьовеши гологърда,
погалих Моканина по глАвата
и стана чудо – Моканина се размърда!
Моканина пак си припомни славата.

Жив е той, жив е – той не умира.
Той може отново да удиви Всемира.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Владимир Сабоурин – Към едно In Memoriam

НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ

Венцислав Арнаудов, Юмрукът, 2018

 

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Венцислав Арнаудов – Момиче и жена

Борислав Янев, Портрет, 150х100см.

 

момичето откъсва от цветята
жената спи сред черните череши
момичето със шепи пие от водата
жената от косите си се дави
момичето от виното опитва
жената вените си от лози изпъва
момичето обича да го гледат
жената с устни кладенци копае
момичето погачата отчупва
жената житото запалено омесва
момичето със любовта се люби
жената мъртва се отдава на вика си
момичето живее
а жената знае

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Христина Панджаридис – Автобиография

Борислав Янев, Пирамида, 115х125см.

 

Смехът ми е къща за ремонт
ела да поживееш
за да има кого да ухажват пердетата
и цветята да цъфнат по-рано
не ми дължиш наем
не ми носи препоръки
нацепи дърва на двора
запуши дупките под вратата
и да се замеряме
с целувки край огъня

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Славея Горанова – Основната клетка на социума

Борислав Янев, Стола, 21х29см., молив

 

Основната клетка на социума
(изграждаща, основополагаща,
неизменна и незаменима) –
двойката –
е фалшива –
парадоксално тя,
когато е истинска,
е затворена в себе си:
от любов загърбваме всички
освен другия –
в очите ти виждам себе си,
само себе си виждаш в моите.
Затова от обществото
интровертните двойки
сме признати за клетки,
но ракови.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Ружа Велчева – Болка

Борислав Янев, Портрет на Дафи, 21х29см.

 

Господи,
колко болезнен
е пътят през пустинята
от моето тяло
до твоето тяло…

Там,
някъде по средата,
тлее огънят.

Ключът – изгубен.
Забравен – езикът.

Магията – погребана
в пясъка,
изтичащ между пръстите…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Мариян Гоцев – Само

Борислав Янев, В храма, 50х70см., молив

 
Само
Ти, Господи
Ме слушаш вечно
Докато рисуваш
На стената ми
Сенките на клони
С изящна точност
Квадрилион фотона
На квадратен милиметър в секунда

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X

 

 

Манол Глишев – Само влюбените оцеляват

Борислав Янев, Етюд, 1610х100см.

 

танжер не е чак толкова далече
и кой ни знае може там да свърши всичко
там да избягаме от лъжата за значимост
там всичко да почне отново
да подхванем нова колекция книги и музика
там да нарисуваш няколко изгрева и залеза
или каквото ти хрумне
там да си пушим фасовете на брега
там да се смеем

това за бягството в танжер е утешителна мисъл
признавам тя ми дава кураж
може би и на тебе
може заради това бягство в танжер
никъде да не избягаме
може да си кажем j’y suis et j’y reste
може залезите изгревите и моретата
да са на бетонен фон
може тук да отгледаме деца и кучета
върху руините и боклука
може да им покажем
че изгорялата гума от теца сутрин
ухае на победа
може тук да видим нови цветя и дървета
може всичко но ти само
се дръж здраво за мене

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 17, май, 2019, ISSN 2603-543X