Няколко артистично разпилени книги, наподобяващи птици с разперени крила, спонсорите на конкурса в горния край на постера и едно перо, което сякаш доизписва последната буква от поместения по средата на плаката текст : „Национален поетичен конкурс „Млади таланти”. Елеонора погледна за пореден път затворената врата в дъното на коридора, където беше окачен този шедьовър на фотошопа, след което отново бе погълната от MP3-плейъра си. Реши да зареже сдухващата Fixxxer на Металика и да потърси по-ободряващо парче. Все пак й предстоеше среща с журито на конкурса – според тазгодишния регламент екземплярите от неодобрените за ежегодния сборник творби отново не се връщаха, но участниците имаха право да получат разяснение защо са били отхвърлени. Нововъведението се наложи като реплика на шумно разследване на предаването „Открито”, разказващо историята на млад поет, натъкнал се на цикъла си стихотворения в списание „Литературен преглед” под чуждо име. Когато скандалът се разрасна, въвличайки и Министерството на културата, организаторите направиха този малък компромис с принципите си.

И ето че днес студентката по медицина Елеонора Николова чакаше на изтърбушено канапе в редакцията на същото това спиание, за да чуе присъдата си. В ушите й гърмеше инструменталът Up in Flames на Джо Сатриани от албума Is There Love in Space. На фона на редуващите се фрагменти, изпълнявани на ритъм китара и барабани, соло китарата пронизваше слуха като електрически трион. Мелодията криволичеше подобно гущер по спечена и напукана почва, а звукът, който палките възпроизвеждаха по гладката повърхност на барабаните напомняше яростни удари по стена. Човек оставаше с впечатлението, че няма преграда, способна да спре звука. Тази музика бе пропита с оптимизъм, устрем, непукизъм, създаваше усещане за простор и неограничени възможности. Елеонора бе дълбоко убедена, че депресията и пониженото самочувствие, което често й приписваха, се лекуват единствено с рок. Щеше да даде този съвет и на професорите в пети курс, стига да минеше успешно сесията.

„Какво ли бе менюто за днес? Отпрепариране на вени или отпрепариране на артерии, а защо не двете заедно?” Тя реши да пропусне упражненията по анатомия в хладната дисекционна зала на университетската болница. Задоволи се само с това да си представи как голобрадото асистентче се кара на гнусливите й връстници. Понякога се питаше дали не е дошло време за пренастройка. Докато разсеяно нахвърляше хаотични записки на лекциите, учеше или режеше главата на опитна жаба, в ума на Елеонора звучаха рими и редове от тефтера й. Щом трябваше да се прехвърли на творческа вълна, както в случая, си мислеше за следването. Когато сподели с приятели, че пише поезия, те не направиха нищо повече от това да я изгледат странно. Семейството й бе не по-малко скептично настроено. Тя пет пари не даваше за съветите на истински и мними доброжелатели и се кълнеше, че е готова да загърби всичко в името на мечтата си.

Проскърцването на вратата с постера и раздвижването на въздуха извадиха Елеонора от унеса. От стаята излезе момиче приблизително на нейната възраст : 19-20 години. Плачеше. С хартиена носна кърпичка то попиваше своите сълзи по пътя към асансьора и с мъка сдържаше хлипанията си. Разбрала, че идва редът й, студентката изключи плейъра си, нави около него кабела на слушалките и го пъхна в десния джоб на якето си. Протегна схванатите си крака и стана.

– Да заповяда следващият участник – обади се отвътре дрезгав мъжки глас. –

Госпожица … – проточи непознатият, сякаш проверяваше в списък – Николова. Елеонора Николова, влезте.

„Няма да им се дам!”, обеща на себе си момичето и черните й кецове с бели връзки прекрачиха прага.

 

Следващите секунди перминаха в атмосфера на взаимно проучване, в каквото се впускат състезателите по борба преди да се нахвърлят един на друг. От масивните въртящи се столове зад дългата маса в Елеонора се вгледаха трима души – двама мъже и една жена. Най-възрастен бе господинът от дясно. Около 50-60 годишен, с почти побелелите си коса и брада той излъчваше достолепие. Светлосивият панталон и черната риза му придаваха спортно елегантен вид. На китката на лявата му ръка, с която подпираше брадичката си, блестеше марков часовник, навярно Rolex. Дясната бе отпусната до пълния с угарки пепелник между него и изисканата дама по средата. Възрастта й трудно можеше да се определи от пръв поглед. Беше облечена в изискан костюм в прасковен цвят, допълнен от фин шал, закриващ небрежно деколтето на сакото. Фините обеци порблeснаха леко и момичето предположи, че на малкия им размер едва ли съответстваше ниска цена. Русата коса на дамата беше пристегната на кок. Бе сложила малки очила като за четене, а в ръцете си, както останалите двама представители на журито, държеше бройка защипани с кламер листи. Елеонора се досети, че това бяха нейните стихотворения.  Третият човек – господинът отляво – изглеждаше най-дружелюбен от всички. Не по-възрастен от 35, той бе облечен със светлолилава риза, дънки, а за разлика от другите двама бе обут в спортни обувки. Пръстите му бяха нежни и продълговати, което мнозина приемаха като белег на артистичните натури. И … все пак … дали усмивката му не беше пресилена? Студентката веднага задуши тази догадка в общото впечатление от журито и респекта, който внушаваше то. Елеонора се запита как е възможно конкурс с подобни организатори да е замесен в кражба на произведения и нарушаване на авторското право. И, което я озадачаваше десетократно повече, кой бе главният виновник за окаяното състояние на излязлата участничка? Тогава тя не подозираше, че тепърва й предстоеше да разбере  …

 

*   *   *

– Добър ден. Вие, предполагам, трябва да сте госпожица Елеонора Николова – по-скоро констатира, отколкото попита дамата. Тя свали малките очилца, за да огледа новодошлата.

В сравнение с нея Елеонора се почувства като Том Канти от „Принцът и просякът”. В кецовете си Bulldozer,  дънките с тънка верижка, проточваща се под левия джоб, кожено яке, под което се подаваше малко по-дълга от него блуза, със свободно падащата без ред коса и с всевъзможни значки и карфици по раницата, тя приличаше повече на наркоманка. От старото поколение щеше да я хареса най-много някой почитател на Висоцки. Дано членовете на журито да бяха такива!

– Да – отвърна младата авторка. Сякаш за да утежни положението си, тя попита – А вие сте?

Късно. Примигването на дамата в костюма бе единственият признак, че Елеонора е „сгазила лука”, както се казва. Дано не ставаше свидетел на затишие пред буря.

„Фал”, помисли момичето и тутакси изпита непреодолимото желание да се фрасне по челото.

– Казвам се Мария Раева и съм редактор на списание „Литературен преглед” – започна изисканата госпожа. В говора й се усещаше лека превзетост, съзнание за личностно превъзходство. – От лявата ми страна е проф. Димитър Христов, изтъкнат литературен критик. Младият господин е …

– Михаил Донев, но можеш да ме наричаш бате Мишо – ухили се човекът в дънки. – Поет.

– Приятно ми е да се запознаем – преодоля сковаността си Елеонора и загледа напред по-уверено. Трябваше да се стегне. Нямаше право на други грешки.

– Кажете ни, госпожице – поде професорът с дрезгавия си тембър, – с какво се занимавате?

– Аз съм студентка по медицина. Втори курс – изстреля момичето.

– Интересно … – провлачи със странен тон поетът Донев. – Откога се захана с писане? – Елеонора почувства предизвикателството в думите му.

– От гимназията. В единадесети клас започнах да пиша. В началото бе като на шега, но впоследствие ми хареса и се превърна в постоянно хоби – започна тя непринудено, без да подозира, че казаното може да породи недоволство.

– Толкова късно? – повдигна вежди Мария Раева. – Лауреатът на тазгодишното издание на „Млади таланти” е издал първата си стихосбирка едва на 12.

– Смятате ли, че за изкуството има възраст?  – реши да се направи на печена Елеонора.

– Не се касае до годините, а до натрупания опит – не й остана длъжна редакторката. – Изработването на собствен стил е продукт на упорита и последователна работа, породена от стремеж към самоусъвършенстване. Човек узрява за голямата сцена … понякога – последната дума тя натърти. Елеонора се поколеба дали това не беше намек. Направи й впечатление как жената говори тихо, но безапелационно, а сините й очи прорязваха околното пространство като че ли ирисите им бяха съставени от множество разперени като венчелистчета бръсначи.

– Елеонора Николова – излая дрезгавият господин Христов и се зарови в листите пред себе си.

Дланите на бъдещата лекарка започнаха да се потят. Нервното изтриване в крачолите не помогна. Изведнъж й стана задушно. Защо ли взе това проклето кожено яке, което не топлеше, а просто запарваше? Наясно беше с нелепия си външен вид, но какво толкова намираха в името й? Сети се за една интересна случка, разказана в час по литература. Когато Димитър Подвързвачов отнесъл стихове от Дебелянов на Пенчо Славейков, т.нар. „жрец-воин” пренебрежително ги върнал. Бегло хвърленият поглед на Славейков му бил достатъчен, за да заключи : „От човек с това име не може да излезе поет! „Димчо” – съвсем детско, а пък „Дебелянов” – дебелашко, сигурно и стиховете са дебелашки. Приберете си ги, господин Подвързвачов!”. А дали разковничето не се криеше в простотата на фамилията й?

– … сантиментални – извади я от самовглъбяването гласът на поета с последно произнесената от него дума.

– Моля? – понечи да се върне в реалността тя.

– Стиховете ти са прекалено сантиментални – повтори Михаил Донев  така, както се говори на глух.

– Мишо е прав – заговори възрастният литератор. – Въпреки че на места звучите доста прочувствено, наивитетът и сладникавостта си остават. Да вземем този ви опит за … как да го кажа … гражданска лирика или по-точно – социална поезия. Описвате многословно сълзливите истории на безработни, социално слаби, на невинни жертви на полицейско насилие. Тази тематика е вече изтъркана. Плюс това не приляга нито на вашата възраст, нито на формата на конкурса.

„Нима?”, горчиво се попита Елеонора. Неотдавна посети баба си и дядо си и в библиотеката им откри няколко дебели тома от поредицата „Очерци за български писатели” В третата част със съвремени автори тя с голям интерес прегледа статиите за поетите от годините след девети, които вече не се изучаваха. Много се смя на някой-си Димитър Методиев, гласящ :

О, комунизъм! Боже наш всевластен!

На възродената от нас земя

бъди ни и защитник ти пристрастен,

и безпристрастен съдия!

Под възхваляващата такъв тип мислене и претворяване в слово статия стоеше името на тогавашния доц. Димитър Христов. Сега същият този човек, обучен да преподва, че социалистическият реализъм е последното стъпало в жанровата йерархия, наричаше стихотворенията й изтъркани?!? А не беше ли той експертът, който се изказа в един сутрешен блок, че творчеството на Ботев и Вазов е ксенофобско? Трябваше да се защити, и то бързо!

– А каква тематика, лексика и патетика изисква вашият конкурс, ако мога да попитам? – пристъпи напред Елеонора и нито в казаното, нито в стойката имаше помен от доскорошното й смущение.

– Списание „Литературен прегед” и в частност ние като жури винаги сме толерирали иновативното мислене и самобитността на младите таланти – сякаш „мадам Раева” отстъпи крачка назад.

„Звучи като рекламна брошура.”, помисли студентката. Редакторката продължи :

– Днешното общество издига друг тип ценности и очакванията пред творците са различни. Във всеки случай четенето на морал не е сред тях. Плакатните изображения в черни и бели краски са отживелица – последното изречение бе подкрепено с многозначително кимане.

– И още нещо – намеси се поетът. – В едно стихотворение, мисля че се казваше „Миротворство в 21-ви век”, ти заклеймяваш военните действия в Ирак и Афганистан, демонизираш образа на войниците и открито се подиграваш с лозунг като „Свобода, равенство, братство”.

– Което е странно за с а н т и м е н т а л е н  човек като вас! – завърши професорът.

– Грешно ли е, че изказвам гражданската си позиция по политически или социален въпрос, както беше в „изтърканите” ми стихотворения? – Елеонора повиши глас, но сетне осъзна, че е издала оскърблението си. Картите не биваше да се разкриват! Продължи с по-равен глас :

– Изписвайки девизи като „Пийс енд фрийдъм” на кирилица аз реших да ги окарикатуря и да немекна, че не винаги пропагандиращите ги са искрени. Публиката трябва да бъде провокирана да си задава въпроси, да открие своята истина в прочетеното. Вярвам, че вплетени в случка или в мерена реч, посланията по-лесно достигат адресатите си. – Журито като че ли се смая как една метълка използва граматически и литературни термини като „адресат” и „лексика” . – Мисля още, че творците трябва да се ангажират с обществени каузи и проблеми, а не да се затварят във вакуума на собственото си его! Защото как ще различи пишещият листа, химикала или клавиатурата, ако не гледа по-далеч от носа си?

Стрелнатият изневиделица реторичен въпрос жегна страдащата от далекогледство госпожа Раева :

– Не бъркайте изкуството с пропагандата, госпожице Николова!

– А вие не бъркайте журирането с цензурата! – парира удара Елеонора.

– Опълченско-вазовската ви нагласа не спира до тук – нотка на досада прозвуча в речта на Христов. – Като изключим посредствените ви опити в областта на белия стих се придържате към класическата метрика и спазването на рима. Забелязах го у много неотличени участници. Макар да сте спазила всички стъпки, това не ви прави по-добра!

– Случайно да ви се намира речник със забранени похвати и стихосложения?

– Дядо Вазов е в архива, драга. Свиквай с това! – дружелюбноста на Михаил Донев бе деградирала до груб сарказъм. Иронична усмивка пробягна и по начервените устни на Мария Раева. Едва сега пред Елеонора се откриха истинските им лица. Литературен критик от старата номенклатура, гримирана застаряваща кокона и п … поет със съмнителна сексуалност, вероятно храненик на перяща пари фондация.

„Няма да им се дам!”

– Тук не сте прави! – пристъпи още по-напред тя. – Не имитирам Вазов, нито имам амбицията да му ставам равна, опазил ме Бог – да го надскачам. Но вие явно се стремите към това. Написала съм нещата така, както ги чувствам. Щом съм го направила, значи е трябвало!

– Не сте ли прекалено самоуверена? Дошла сте не на награждаване. Тук сте в качеството си на неодобрен автор! – сякаш редакторката искаше да уточни коя е жената, и кое – момичето.

– Тогава да си поговорим за одобрените! – очите на Елеонора изгаряха в пламъци. – Къде е красотата в стиховете : „Лайно/ хладилник/ лайно/ саксия/ хладилник”? – извади от раницата си и разгърна миналогодишния сборник на списанието на произволна страница.

– Нарича се поток на съзнанието – обади се литераторът.

– Поток или фекален отпадък, няма значение! – посочи към журито Елеонора с книгата в ръка. – Редица от отличените творби приличат на стенограма от преглед в лудницата. Нямат душа, не докосват читателя.

– Коя си ти, че да правиш такива оценки? – стана от стола си Донев. – Обиждаш ли тази институция, каквото е списание „Литературен преглед”, обиждаш и мен. Преди 15 години аз станах лауреат на конкурса.

– И затова днес за пръв път чух името ви – затапи го Елеонора.

– Смятам, че ви отделихме достатъчно време, госпожице. Ще ви помоля да напуснете, защото ми предстои среща с един издател. Сигурно чака в коридора – едва сдържаше гнева си Раева.

– Не желая да слушам повече некомпетентните изказвания на псевдопоетеса, чиито стихотворения пасват повече за текст на Анелия! – повиши тон професорът.

„Край! Конец! The end! Finito!”, прокънтяха четири езика в главата на Елеонора. Конфликтът стана прекалено личен. Можеше да я наричат „отживяла”, „изтъркана”, „некомпетентна” и т.н., но сравнението с Анелия й дойде в повече. Да защити себе си, труда си, мечтата си – сякаш земята продължаваше да се върти под краката й само с тази единствена цел!

„Finito!”

– Не, господине, ще ме изслушате! Ще чуете какво искам да ви кажа! – пръстът на Елеонора бе насочен в недвусмислено предизвикателство срещу журито. – Вие мислите, че изкуството, поезията са сериино производство. Модна колекция „Пролет/Лято – 2012г.” – кратки бели стихове! Не се ли сещате, че вашите лауреати, които пишат еднотипно, като по матрица, може един ден също да се демодират, за да отстъпят място на ново поколение? Поколение, към което може да принадлежа и аз? Никога не съм се надувала, напротив, подценявала съм се, но това не означава, че ще позволя валяка ви да премаже мечтите ми. Защото читателят иска да открие своите мисли и думи в сътвореното от поетите. Да разгърне страниците и да възкликне : „Ето, този автор сякаш говори от мое име.” Хората искат да видят отражението си в литературата и да потърсят решение на проблемите си. Да намерят извор на сила!

– Спестете ни проповедите! – отегчено махна с ръка Христов, а Донев закима, гънейки тънкия си врат.

– Да приканим госпожицата да се върне към биохимията и анатомията и да не навлиза повече в непознати ширини – тържествуващо прикани редакторката, доволна, че все пак ще й стигне времето за едно еспресо преди срещата с издателя. Ако, разбира се, тази самозванка приключеше тирадата си.

Преди да напусне помещението, момичето искаше да запрати последна стреличка към дартса, но сега да уцели право в десетката :

– Ако успея да заинтригувам бъдещите си читатели, това би било признанието ми. Сълзата на един от тях струва повече от победата в какъвто и да е конкурс! Приятен ден!

Елеонора обърна гръб на журито и излезе с твърда стъпка. В коридора се размина с мъж на средна възраст, станал от изтърбушеното канапе.

Какво ли беше чул?

Все едно! Елеонора щеше да стане поетеса на пук на сухарите, на пук на целия свят! Във въодушелението си тя не забеляза издателя, загледан заинтригувано след нея.

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.