Видение

Видях тишината да ме плаши, без образ
Видях вечерните птици да си тръгват, без глас
Видях двойно небе, без възможност да летя

август-септември, 2018

 

Жонгльор в града

Момичето-жена изхвърля
отровна красота, а всичките кутии мълчат
и няма трафик.

Ръцете й разпръскват
водна памет, а атмосферата изгражда
асиметрични образи-лъжи.

Момичето-жена изобличаващ дъжд-
жонгльор на линията на смъртта
Не стъпва по асфалта с белези на предоволство-празнота.

Коремът й расте със часове,
огромна плътна самота
– О, мамо те са длъжни, да дадат, та тя е бременна с града.

София, 2018

 

Пътят до сградата на офиса в който работя

Авто-нечовешка тъкан протича
миризма – бързо – богатство
покрай, тялото ми, остава сухо
Кожата – мембрана от затвори на идеи
се самообразува и изпълва
цялото механично пространство – болка
Архитектурата спасява очите ми от сухота.

Няколко крачки в ляво и в дясно, непредпазливост, са опасни
Движението на смъртта, непрестанно продължава
да изтича и замърсява всичките ми мисли,
но блясъка на най-високите структури одрасква небето
И започва да вали. Тихо. Кално.
Реките на града се превръщат в море, без име.

13 септември, 2018

 

Пробив и изтичане на време

Бялото на бизнеса стяга в тяло
прозрачността на фасадата –
скрива отчуждеността
Града влиза в структурата –
сграда на самотни острови.

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

–––
– – – – – – –

Напрежение
Бързане
Тичане без смисъл
Бързо хранене с
ежедневните останки –
време за творене.
Изтичане
Пак в 16.30 си оправих ръкава
Времето сутринта захладня,
ръката продължи,
да създава вчера и утре.
Това е под въпрос,
ако няма време.

1:00 PM
петък, 13 юли, 2018

 

Градска памет

Разпад и изхвърляне
Препъване в невъзможността –
полет над града –
остава само учебник по архитектура

Предизвестена е смъртта на сградата
мъчителна и несъпричастна
Фасадите, носещи антична красотa,
умират по-бавно

Някой човърка ноктите си с парче
паднала мазилка
По улицата и чуждите балкони
оставят песъчинки-памет.

Една жена премина
границата на разрушението
Цветовете и уханията дестилират
по-неустойчиви на разпад.

Аз оставам
Аз гледам
Аз виждам
Запечатвам фото-време.

София, 18 август, 2018

 

Нищо 4

Нищо
Земята се прелива в небесата – архитектурните илюзии,
спират тъжното забвение желание – възможности
Нищо
Пръстта се разтрошава, изгражда атмосфера
Ускорение на всичко огнетено!
Нищо
Слушам и не чувам, звуците загубват смисъл
грешките нарастват ужесточено
Нищо
Улиците се разделят на множество истории
Другата жена в обвивката в която пребивавам спира да говори
Нищо
Не казва и продължава да създава, въпреки, че нищото нараства

Есента на 2018

 

Dana Kandinska, My Sofia, 2018

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 14, ноември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.