Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.