Евгени Бързашки – Ти си тази която държи ножа

 

Края на ръба е грапав
но остър
обърната наопаки сутрин
плясва лицето
и изгрява луна
мекотелите са
нови усещания
изтичащи от нечии ръце
и устни
накъртващи като мед
това ли е цялото бъдеще
посипано със свежа пръст
и махайки за довиждане
докато хапките на
шизофренична ти любов
ми засядаха на гърлото?

 

Когато се навърташ наоколо

Всяка поезия става излишна,
когато се навърташ наоколо.
Кога има смисъл?
И как се живее живота?

Или по-добре да не питам,
губя се някъде в нищото.
Ето, тук за малко те имам
както казах, друго излишно е.

Познавам тази временност,
не те задържам дори.
Цял живот е болезнено,
само сега не боли.

 

Не взимам времето
прекалено насериозно.

Топлината между устните ти
няма сезон.

 

Ако изгниваш отвътре
и тялото ти постепенно те изоставя.

Защо тогава търсиш моето?

Еволюцията сгреши.

Не сме по-красиви заедно,
когато се разпадаме.

 

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топъл хляб.
Няма нужда да ме режеш,
изяш ме с пръсти
като издълбаеш топлата среда
и ме поставиш в корема ти
да те гъделичка.

Ти си тази която държи ножа,
а аз съм топлият хляб в корема ти.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Лариса Сурду, маслени бои, канва, 83х75 см, 1983

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ваня Вълкова – Когато мисълта изгражда дом

 

–-

В мрака……………
Пилето припява
непрестанно,
неизменно,
невъзможно,
неспирно,
неповторимо,
невидимо,
нетрайно,
но
неутринно – тригласно
Пробива земята.

Далеч
Никой
не приема
частиците тау неутрино.

Улиците оставят белег
Свистящи светофари.
Започвам да мълча.

Една отсечка-памет за Владимир Хлебников
05 07 2018

 

Улична херменевтика

Видях
Лица на хора,
изтъняващи по стените,
бели, закачени листа
с анкета за:
детство, значения, желания
авто-рефлексии-лекуване на тъгата
Неговорещи за изкуство,
с биография на визуални артисти.

Видях
Мъж във възрастта на счупено огледало,
в галерията
японката го превърна
в хиляди тела-фрактали
и изтичаше водата от очите си
Улицата преля
Черният чадър на мъжа се огъна
и се превърна в черен шлифер.

Видях
Младеж в поза на мислител
по-пронизващ очите
от ръцете на Роден
Седи в средата на времената-
множествена спирала-
улица от стълби
Изкачване и слизане
винаги и никога
До края на стената
с графит на бедно момче.

Видях
крака, ръце, търбуси
Елегантни извивки, уплашени очи,
почернели пръсти и пухкави дечица
Влизат и излизат от тунела
на границата
между църквата и артериите на града.

Видях
Жена
Красива цветоструйна градина
Изчаква мистериозния влак
с крака-дорийски колони,
но по-елегантни
от изяществото на сецесионова ваза.
С рамене покрити с пясък
от пресушеното Червено море
Прекъсна времената
с отваряне на телефона.

Вратата
на метро-влака-улична-река
се отвори.

6 юни, 2018

 

Няма как да се изгубиш

Няма как да се изгубиш, ако не знаеш къде отиваш – каза момичето.

Жената сряза устата си с ръка – прозявка се разля от чашата.
Момичето започна да мълчи,
а автобусът плуваше все по-фрагментирано и бавно.
Момичето погледна нагоре и заплува бътерфлай – говореше и съграждане себе си,
на всяко вдишване.

– Ще уча, ще завърша университета,
ще работя и ще уча,
ще обиколя целия свят,
мога да имам собствен апартамент
и собствена кола
и няма да бъда зависима от никой.

Жената се усмихна
– Аз съм самотен човек

Момичето продължи да блести и да се създава, говорейки.
– Майката е отговорен човек, може да се раздели на много жени.

На стълбите на автобуса погледнах към визуалния шум на града.
Прекосявам градската тъкан, а всичките и шевове ме спират.

В мирно време, авто-консуматорските процеси за
притежание,
ползване на услуги,
планиране на пътувания,
чествания,
смяна на дограмата,
високоскоростни предвижвания
и поглъщане на всички пъстроцветни рекламни хапчета-илюзии
препълват устата.
Устата-генератор на автономна образност,
по-силна от всички тв-реклами се уморява.

май, 2018

 

Дъжд – лаборатория за живот

Сама, на спирката на рейсовете
Чакам
Пробива леко и тъгата на небето,
не може да я видя
Чадърите на всички са прибрани, само локви
Остават
Мигове от преди малко
Мирише на мехурчета с бактерии
Живи
Лаборатория за градските легенди-невидяни

Сама на спирката на ветровете
Виждам
Облегната на телефона с който се е сляла
стои момиче-самовила-дива
Не съм очаквала да видя жива
с преплетени коси-камшици-плитки
с цвят на златен пясък
До глезените дълги
Преплетени и влезли в
начупените плочи-тайни на паважа
Влиза
В този свят с обикновени черни дънки,
потрепващи ръце и шапка-черно-сива плетка,
нишки по които непрекъснато тече
живот и не-живот
В очакване стаена, не помръдва
Само диша бавна градска смърт
А другите са също с телефони и
не виждат
Забавяне на времето и рейса идва.

9 март, 2018

 

Преплуване ледниковия океан-робство на духа

Леденени страсти,
спънки на душата-имагинерни мрежи
неврони на тъгата
Отделете се от мен!
Преплувайте небето
и паднете
в пустинята на тишината.
Скрити в лъскава обвивка:
користи, успехи и доволство
Кълнове на злото!

Гравитация от
думи
–––-
смърти

Нестихващи роптания,
безсрочни и безвечни
Мътни люспи на очите
Гниещи утроби-мултиплипциращи се раждания на:
Колоси от пясък
Мръсна пяна на вълните
Носещи известия
За бърза слава и печалба.
Пазете се от мен!

По тялото дълбаете канали,
задръстени с утайка-леност,
информационни ями
Пътеки без начало
Чужди, асимилатори на Светлината.

,,Не само името“, но и
времето в което го препрочитам
е по-бързо от бързолетите в небето
Бързо
Бързо
Бързо
Изграждат мрежи в небесата,
преминат скоростта на светлината
И умират
Сблъсък

Прозорецът отрязва
времеви фрагменти от картина
потоци-смени на значения

Анахилирайте се!
Бързо
Далеч
от мен.

4 юни, 2018

–-

Когато мисълта изгражда дом

Всеки ден се отваря една и съща врата
с много стаи
Всеки завой води до друга стена
с много прозорци
Когато дойдеш на гости ще е винаги късно,
а прозореца ще показва различна гледка.

Когато душата спи, а умът твори, тялото се движи.

–-

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на Алла Сугак, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Димитър Пейчев – И ще ни обърне Господ гръб

 

И старите акации, и птиците високи
развълнувано поглеждаха към мен,
когато в онзи тих далечен летен ден
ти пълнеше с череши черни стария леген,
а моите гърди със алени надежди!

И неочаквано изля се
една мелодия от тънък смях,
от леките ни стъпки на земята,
от тънкия ти стан, издигащ се нагоре,
и вятърът, разлял косите ти в небето,
превърна всичко в недоразказан сън
и само мирисът се леe в тишината…

 

Солената пот на косача лицето измива,
той точи косата, във сянката синкава скрит.
Засилва се жегата, жълтата степ претопила,
тревите трептят и… птиците – те не се чуват.

Стотици години наведени в жегите хора
земята отглеждат, поят я и с нея говорят.
И тя, благодарната, гледа за всички да има –
за млади и стари, и чужди, които ще идват…

 

На художника М. Греку

Юздите ми даде на коня крилат,
че бях аз тогава и мургав, и млад,
ти каза с болка в очите, с тревога;
побързай напред и моли се на Бога.

И носи ме коня в небето незнайно,
и гледка намира сърцето омаяно,
напред и нагоре от хора далече
и с коня летящ едно тяло съм вече…

 

О, степ буджашка, ти кажи
къде прадядо ми лежи
и камъните, дигани преди,
бележат ли предишните бели?

Къде е спрял гласът чаровен
на майка ми, от ядове отровен,
и клета кръчмата стои ли,
и хората ни тя пои ли?

И лее ли се черно вино,
и кръв понякога невинна,
и вятърът дали разпява
там долу българската врява?

Дали понякога нашепва
на баба ми молбите тайни
и татко ми – и млад, и снажен –
дали със кучето играе;

дали там в час вечерен, в здрача
след жега нощна отмаляла
девойка там от хубост плаче
и хубостта си в грях изляла;

дали белеят там овцете
и свирка тъжна във ръцете
дали овчарчето държи,
ти, степ буджашка, ми кажи!

 

Десет години тъга
и още десет в съмнение…
О, Еклесиаст, сега
гласът ти дочувам с вълнение,
виждам омразата стара
и любовта заклана;
виждам потъпкана вяра,
как слепите пъшкат в неверие,
пак е отгоре лъжата,
дига се грозно с закана –
дири лъжата стомана…

 

Попарен от годините в чужбина,
духът в гласа ми търси стар език,
отдалечен от прашните градини,
той помни още майчиния вик.

Със думите, златисти като зърно,
засявам дълго нивата безплодна.
О, колко искам аз да се завърна
в детинството ми тайнствено и волно!

Кръстосват ли там ветровете живи
и будят ли мечтите скрити?
Къде са бабите ни в черно, кипри,
със песните ни древни, вити?

Върлува злобно времето ни днешно,
чупливи, спомените то затрива,
и само тук-таме избива нещо,
което пазя трепетно, ревниво.

 

Жълти листа върху мокрия праг,
късна дъждовна есен –
чакам да стъпиш със лекия крак
и да похлопаш весела.

Аз ще съм същият – силен и слаб,
може би тъжен и неинтересен –
измамнице моя, повярвай ми пак,
в твоите стъпки ще чувам песен…

 

От Бога забравена
стене земята,
като куче ранено
вятърът вие,
сухите клонки
дращят небето,
гаргите теглят
абстрактни линии,
зимата чука
сърдито в прозорците,
чернее виното,
недопито тука,
бавно говорят
сенките…

 

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
пак с очите на дете
гледам баба ми преде ли.

Баба ми в земята стине
и овцете са изклани,
само вятърът там вие,
гони българите гладни.

Бедни бягат към Русия,
към Европа волна,
клета тътрим орисия –
пак аргати голи.

Опустяха ни селата –
нито вълна, нито злато,
не се вият там хората
и коне не цвилят.

Върху синьото небе
плуват облаци-къдели,
някой тъжен в мене пее
и нарежда звуци бренни…

 

Из парка стар вървя аз. Късна есен.
И Пушкин виждам – с нея седнал, весел.
Припряно той говореше, избухвайки във смях,
а тя, със гърбавия нос, мълчеше.

Милуваше ги вятърът със клоните склонени,
а той говореше, очи извъртайки във здрача.
Дочух копита конски, гласа на кочияша –
изчезна Пушкин с тънката си муза, бледен…

 

Цветя не рисувам, рисувам пейзажи –
небето високо и сини води.

Зелена, горичката, искам да кажа,
със сенките нежни добре си стои.
Ще лъхне ветреца, ще лъсне тревата
и коня далечен глава ще изправи,
пътеката крива ще хлътне нататък
и селянка млада по нея върви.
Над нея припряно я облак преследва,
ту в слънце оставя я, ту в сянка милува я…

Баири далечни, ту тъмни, ту светли,
със багри игриви римувам.

 

Във време идно няма да ни има;
във време днешно вече овехтели, –
в миналото време казваха: зелени;
кога узряхме – не забеляза никой.

 

Ще дойде ден, когато
земята ще замлъкне
и в тишината хладна
грехът ще ни поглътне,
и на живота виното
ще се разлее,
и мрачното пространство
ще ни залюлее,
и хиляди очи – угаснали слънца,
ще плуват в черна скръб
в безшумната река,
и ще ни обърне Господ гръб…

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Антоанета Христова – Сърцето ми е сабя

 

Имам една черна дружка
Много мека е козината и
Вятърът духа и тя перце
Очите не се виждат
Понякога има нокти
Понякога драска ужасно
До кръв
И зъби
Игли
Винаги гладна
Е
Винаги гладна
Напоследък яде
Само болка
Тогава расте най-добре
Моято котка
Поезията

4.2018

 

Разпиляна съм
Всичко натъпкала в душата-дрипава раница
С малко пясък-останал в обувката
Продължавам по пътя да крача
Промъкват се
Стари сенки в здрача
Дърпат ме
И изхвърлям ненужната тежест –
Всички сълзи
Напълнили чаши – пробити
усмивки – букети изсъхнали
Пожелания – дървесни корони настръхнали

И преплувам отново реката
С часове и минути задръстена
Тя пречиства накъсва съшива
Моят куфар със спомени

Съпротива
Нямам вече останала
И сама съм река
Всеки хвърлен камък
Повличам
И на дъното
Пясъка
Перли
Корали
Съкровища

На дъното
Съм

11.5.2018

 

Статус

Седим тази сутрин в кухнята
Тънка струйка дим от яйцето
И аз.
Дим от пъдпъдъче яйце, обелено.
И аз, увита в суитчъра.
Седим като Аладин и духът на желанията.
Докато го напиша, останах само аз.

11.2017

 

По пътят на едни стихове

Езиците прехвърлят думи
Като пощальони – колети,
Като керванът – дисагите,
Като водата – турбините

Върти се мелницата
И вътре смилат
Смисъла
Воденичните камъни
И речните
И пясъка под стъпките
На камилите

Отварят опаковката
Тя всеки път различно шумоли
Но вътре все едно тупти
Въздиша
И Мирише

Стихове пътешественици
Вълшебници
Поклонници
Мелничари
Камилари
Отекват в нощта
Загасват с падаща звезда

И се превръщат в спомен

01.2018

 

Аз съм стихия
Нямаш сили с които да ме държиш
Неуправляема като вълна
Имаш мачта и кораб с платна
Опитай да плуваш
Дори да отплаваш
Ще бъде добре

Ако не те повлека
Ако не те завъртя
Ако не оплета
Всички въжета
В едно
Ако не разкъсам платната
Ако не напукам кърмата
На трески и парцали
Ще бъде тоз боен кораб

Аз съм стихия
Магия
Дъжд
И пяна

Няма волан да ми сложиш
Нямам език за юзда
Няма врат за нашийник
Нито ноздра за халка

Аз съм стихия
При мене ще дойдеш
По пясъчен бряг
Ще седнеш на кея
Ще протегнеш ръка
И ще чакаш

И когато се успокоя
Ще отпусна платната ти
Ще бъда едно огледало на звезди
И на облаци
По пътеката лунна ще дойда

Ще изпея приспивна песен с вълните
Ще погаля косите ти
Завит с водорасли
Обкичен с рапани и перли
И ще те пусна
Да си отидеш.

Аз съм стихия
Кормчио,
Твоя кораб
От вълните пази

10.2017

 

Той каза
Закалявали сабите
В огън
А в Дамаск
Даже в кръв
В телата на робите

Тези пожари
Така закаляват

Топлината на тялото
Кръв

Сърцето ми е сабя
И търси своя роб

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Портрет на млада жена, маслени бои, канва

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Ружа Велчева – Мъжете на Марина

 

Борис припряно изтри очите си и тихо каза: „От дългото взиране в свещта е!“ Но знаеше, че напразно лъже и Александър, и себе си.

Тя лежеше там, сред цветята, набрани от нейната градина. Крехкото пламъче на свещта озаряваше лицето й, така спокойно, сякаш вглъбено в това, което й предстоеше утре.

Александър, също криейки очите си, напусна стаята, хвърляйки в тишината едно безлично: „Ще изпуша една цигара“ и се скри на верандата.

През широко разтворените прозорци долитаха протяжните писъци на гларусите и тъжния зов на прибоя.Тя им липсваше и те тъгуваха по своему…

Когато преди 3 месеца ги потърси адвокатът на Марина, и двамата първоначално изпаднаха в шок.

След прекаран тежък инсулт, Марина беше решила да направи ревизия на живота си и да преподреди остатъка от него. Нямаше деца. Не искаше малкото, което ще остане след нея, да стане повод за крамоли сред роднините й. Искаше да го сподели с тези, които беше обичала някога и които сега се нуждаеха от нейната подкрепа. Михаил си беше отишъл завинаги преди година. Обгърнаха го необятните небесни океани и тя като че ли загуби желание да чака. Знаеше, че той ще я посрещне там и това я изпълваше със светло очакване.

Александър и Борис бяха толкова различни. Огън и вода. Земя и небе. Приличаха си само по това, че бяха мъже с характер, със силно развито чувство за справедливост и чест, същински рицари, оцелели през вековете. И още нещо – и двамата бяха със синьо-зелени очи, като нейните.

Когато се запознаха с Александър, той беше абитуриент. Очакване го казарма, а нея втори курс в Техническия. Той – талантлив млад художник, тя – поетеса с амбиции за първа книга. Красива връзка, въпреки малката отрицателна разлика в годините. Нейните дълги, поетични писма долитаха често през казармения портал. Сашо ги четеше с разтуптяно сърце, но пишеше рядко. Радваше се на посещенията й в поделението, но кой знае защо преглъщаше нежните думи, които напираха в него. Това беше основната разлика между тях – тя смяташе, че е проява на сила да си открит в чувствата си, а той, че e слабост. Тя чакаше тези думи. Той така и не ги изрече на глас. Нелепо недоразумение веднага след като се уволни от казармата стана причина тя да си тръгне. Но запази връзката им. От нея извая едно красиво приятелство завинаги. Знаеше, че преди години е напуснал семейното огнище само с един сак дрехи и верния му другар компютъра. Едва оцеляваше.

Връзката й с Борис беше различна. Лишена от напрежение и изненади. Познаваха се от ученическите години, но се откриха истински на 20-годишнината от дипломирането им. Технократ, праволинеен, запазил още чист и светъл детския копнеж по непознатото и красивото. Прелиташе от брак в брак в търсене на истинското, а то все му се изплъзваше. Няколко съпруги, пет деца и сърце, разкъсвано от проблеми и жажда за любов и спокойствие. Докато един ден остави последния дом и семейство и нарамил любимата раница тръгна по гурбетчийските друмища. Последно го чу от едно селце в полите на Балкана – беше намерил спокойствието сред стадото юници, за които се грижеше. Мечтаеше да се пресели в Нова Зеландия, а се приземи като самотен каубой сред българските пасища.

Затова, когато Марина усети, че дните й са преброени, извика адвокат, на който имаше доверие, и двамата съставиха нейното последно разпореждане. Завещание, което изправи и двамата на крака.

Когато адвокатът ги събра в дома на Марина, тя беше вече изпаднала в будна кома и на следващия ден щяха да я изпишат от болницата, за да изтлее тихо в собственото си легло.

Завещаваше правото на двамата да живеят до смъртта си в нейния дом, но ги молеше да останат край нея до сетния й час.

Спогледаха се. Двама мъже с посребрени коси , непознати един за друг, въпреки, че години наред бяха живели в един и същи град. Съперници? Врагове? Не, просто мъже, които Марина беше обичала.

Кимнаха в знак на съгласие и запретнаха ръкави. Почистиха, проветриха общия им дом, почти без да отронят дума.

На другия ден с линейка докараха Марина. Тяхната Марина, която от болестта се беше смалила, останали бяха само очите й, две бездънни синьо-зелени морета, вгледани отвъд тях, там някъде нагоре, към другите светове.

Лекарят им даде напътствия за всичките  тръбички, оковали крехкото й тяло. Медицинската сестра щеше да идва всеки ден. „Говорете й, каза лекарят, това може да я върне! Хубавите спомени от миналото може да помогнат ! Но надеждата е малка!“ И си тръгна, като ги остави безмълвни и отчаяни.

Но неволята и мъката са добър организатор. Скоро двамата станаха отбор. Независимо от това, че понякога в очите им проблясваха искри. Тя беше още жива и те вярваха, че скоро отново ще чуят гласа й.

Някога тя през смях казваше: “Моето име идва от испанското „мар“, което значи „море“. Затова морето е моята първа и най-голяма любов!“

Александър пое пазаруването и готвенето. Борис – дома и  градината. Заедно правеха ежедневния тоалет на Марина. Грижеха се за тялото на Марина, това толкова желано някога тяло, което сега беше крехко и неотзивчиво, стъклена черупка, която все още привързваше към земята душата на Марина.

Редуваха се да й говорят. Връщайки спомените и пътувайки назад във времето, я молеха за прошка. Изричаха на глас онези думи, които беше чакала някога от тях. Закъснелите думи изпълваха стаята. Но очите на Марина мълчаха. И от това болката по нея ставаше още по-непосилна.

Един ден Борис, търсейки книга за четене в библиотеката, попадна на дневника на Марина. Беше го водила през целия си съзнателен живот.

Така научиха и за Михаил.

Беше го срещнала на 19 години. Морето ги събра. Любов от пръв поглед. Любов завинаги. Беше го обичала цял живот. До смъртта му и след това. Съдбовна любов. Невъзможна любов. Но толкова красива, неподвластна на времето. Бяха си разменяли писма през повечето години. Тя ги пазеше и сигурно често ги е препрочитала. В тях бяха думите, които тя беше  чакала от тях. Морски човек, Михаил в тях беше и прям, и сърдечен, и с толкова свежо чувство за хумор. Беше съхранила неговите разкази за далечни пристанища и южни съзвездия. През неговите очи  тя пътуваше по широкия свят. През последните години от живота му са контактували предимно по телефона, но Марина е отбелязвала в дневника си всеки един разговор. Бяха споделяли и добро, и зло. Какво от това, че са били толкова време далече един от друг

С надежда споменът за Михаил да я върне към живота, четяха с часове на глас редове от дневника й.

Но тя не искаше да се завърне. Синьо-зелените й очи търсеха Михаил там горе и бързаха да се съберат завинаги.

Александър влезе в стаята и седна на дивана до Борис.

„Как мислиш, там дали ще я посрещне Михаил?“ пророни тихо, като че ли на себе си.

„Сигурен съм. Той я чака!“

Пред тях, сред есенните цветя, беше напусналата ги завинаги Марина. Утре ще тръгне в последния си път и домът ще опустее без нея.

Ще останат само двамата, в това тихо, последно пристанище, съхранили обичта и спомените си за тази невероятна жена, преминала като метеор през живота им и оставила звезден прах в душите им.

Не бяха врагове.

Не бяха съперници.

Те бяха и са мъжете на Марина.

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Натюрморт, маслени бои, канва,  2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Стоян Михайловски – Из „Книга за българския народ”

 

Из „Единайсети ден”

I
И тъй, пред мен, вред около мен,
поклонници и подлизурки – ето
картината на моето вицекралство!

Врат няма вече да видиш – ни коляно –
ни гръб – незаболели от всечасно
прегъване; държавата прилича
на храм: ето благочинност идеална!
Да, тези изчадия високомерни,
тези фокусници в шамбелански дрипи,
тези гиздави негодници, тези лихи
искатели на светли униформи,
тези първенци, които вечно търсят
ловитба в неразбранщина, тези смели
витязи на сплетнята, тези службаши
с нечисти замисли и чисти чизми
те са мои пленници, раби покорни!
Аз ги избрах безсъвестни – и после
за съвест волята си им наложих;
като слепци, прогледнали внезапно,
сто пъти те ми възблагодариха!
Аз им раздавам ордени с брилянти
фалшиви: те мълчат, понеже знаят,
че награждавам техния характер –
фалшив като труфило за два гроша…

II
Мируват те, кротуват те, защото
поради моята търпимост само
те беззаконстват законно някак!

Мируват те, кротуват те, защото
аз съм ги завладл, душа и тяло:
щом шавнат – трябва вдън земя да слязат!

Мируват те, кротуват те, защото
аз имам правото да разрешавам
без въззив – както искам – всяко дело!

Мируват те, кротуват те, защото
у мене е тефтерът им – регистърът
за техните издайничества, козни
и татства – грозния Списък на Позора!

Да, чадо, вол се връзва за рогата,
а големец се връзва за порока!…
Към зло насъсквай – и подире думай:
„Това зло е наказуемо, служител
ще бъдеш мой – или ще те накажа!”

IV
…Все пак останаха – аз го признавам –
неразвалени хора в обществото,
искатели на чист лазур и светли
простори, шепа ходжи, за които
извеяността се зове ефорност,
хлапета млади, школници до вчера,
останали пак школници в живота,
драскачи, некадърни да отгатнат
тази гатанка велика: – Страст какво е?
Но усмирих ги най-подире аз!
Те ме дълбоко ненавиждат; обич
от никого не искам аз впрочем:
меч от симпатия не се нуждае –
боязън заменя преданост успешно!

Този, който охка скришом, не заслужава
гонение; плач таен е законен;
блян – под юргана – е блян безопасен;
ръце кръстосани полека-лека
на восъчни ръце се преобръщат!

V

Имотността е източник на смелост;
мъж заможен и охолен те гледа
накриво; мъж изпаднал е безвреден…

VI
Противника си щом съсипеш, гладен
и гол щом го оставиш да се скита,
щом го докараш до това положение
ужасно – никъде да не намира
подслон, да не вижда вече засмяно
лице и сладка дума да не чува –
отпадат вече всички сили в него,
излиза вече от него всяка доблест!

Каквото и да казват
поетите – апостолския век отмина…

VIII
А ето друго, твърде любопитно
и твърде поучително явление:
от патила на патила, от болки
на болки, многажди Идеологът
до крайно изстъпление дохожда,
ожесточава се и повилнява –
и най-подире в животинска хищност
и в самоомерзение изпада…
Тогава по-подла твар от него няма!
Аз давам – от кесията си – плàта
на двадесет шпиони – мои хора
тези хора са идеолози бивши,
съборени гиганти, недозрели
волтеровци, маносани поети,
лъжееманципатори народни,
революционери – недоносци
или, с две думи, запъртък човешки…

IX
Талант да беше приходоносно нещо
да бе възможно само с философско
високомислие, с надуто знание
охлузено палто да се сменя
и чизми скъсани да се заместват,
аз бих признал, че книгата е висше
могъщество – признал бих, че не мога
с това могъщество борба да водя,
и бих си дал оставката, Галибе,
от всякакво пашовство и везирство!

За щастие, банкнотата е днеска,
това, което винаги ще бъде:
едничкия атестат за гениалност!

 

Подборка и редакция Александѫр Николов

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Валенсио Асенов – Отдавна се започна началото на края

 

Искам/Неискам

Не искам да пуша не искам да пия
Искам калта от мен да изтрия
Неискам себе си зад завеси да крия
Искам с гума сивото от живота да изтрия
Не искам трева не искам пари
Не искам злато не искам и коли
Искам да сбъдна моите мечти
Искам да няма мръсни игри
Искам когато слънцето изгрее
Българското знаме от ветровете да се вее
Искам само рап да се пее
Но се питам любовта ви към родината къдее
Не искам да говоря искам да пея
Не искам да съм тъжен искам да се смея
Не искам да умирам искам да живея
Не искам да съм празен чаша с любов ще налея
Искам да спра да правя грешка след грешка
Не искам да съм на живота черната пешка
Не искам никой да ме прави за смешка
Искам да се пречисти душата ми човешка
Искам човечеството да е многобройно
От сегашния брой да бъде повече тройно
Искам всички да се държат достойно
За да мога някой ден да легна в ковчега си спокойно
Искам децата да са равни по света
Искам младите да не ги застига смъртта
Искам до край да имам микрофон в ръка

 

Не се отказвай

Не се отказвай
Дори на дъното да си
На миналото край за бъдещето мисли
Не се отказвай огъня в теб разпали
Старай се да си умен а не глупав да си
Не се отказвай
Само слабите го правят
И силните падат но после се изправят
Не се отказвай
Преди да си отминал финала
Дори ако трябва плътта ти да не е цяла
Не се отказвай хубавото предстои
И винаги бъди такъв какъвто си

 

България през моите очи

България за едни е държава за мен е родина!
Създадена през шестотин осемдесет и първа година.
Народа и през много трудности мина.
Дори след пет века робство българският дух не отмина.
Ето ни сега две хиляди и осемнадесет години след Христа.
Управляват ни грабливи птици но без крила.
А безчувствената им реч е изградена от лъжа.
Народа вярва ли вярва но докога?
Почти половината от хората заминаха в чужбина.
А старите им домове сега се сриват.
Дори в селата няма кой да копа лука.
Няма баби които да разнасят новата клюка.
Вместо това имаме жълта преса.
Която може да те вкара в затвора и без адвокатска намеса.
И въпреки вичко това обичам моята страна.
Тук съм роден, тук живея и тук ще умра.

 

Живот

Ах тоя живот какво ни кара да правим
Лъжем и мажем за да не се удавим
Честно казано колкото и да го мразим
Просто няма как от съдбата да се опазим
Ако съм казал нещо грешно тогава ме поправи
Целият живот минава в сълзи и разправий
Имал съм и хубави моменти, но просто ме боли
За това че още на младини си казвам времето лети
А аз още на дъното стоя
Давя се и няма кой да ми подаде ръка
Но пак не се отказвам следвам моята мечта
И когато изплувам всички ви ще потопя
И не за удоволствие, а просто за урок
За да видите че живота е достатъчно жесток
Да накара човека да му играе по свирката
И тогава вече офицялно ставаш негов роб

 

Лиричен герой

Отдавна се започна началото на края
Имайте предвид че малко хора ще са във рая
Не знам дали съм от тях но ви гледам и си трая
Ако си урочасан с рап ще ти пребая
Хип-хопа прикрива всичките мои недостатъци
Хейтърите дразня и оставям отпечатъци
Не е много лесно да спазвам правилата си
А римите обичам да ги вадя от душата си
Аз съм от бедно семейство от вас не съм по различен
Само дето имам съвест и съм по тактичен
А характерът ми е на лъвския типичен
Ха познайте сега кой е героят лиричен
Типичен ми е всеки вече
Не се сърди човече
В черни дрехи си облечен
В злобата се увлече
Но никой не е вечен
Дори и звезда да си наречен
Рано или късно тя изгасва и на проблеми си обречен

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Жан Оризе – Бавното спускане на нощта

 

Слизах по улица в Лисабон, водеща към „Байша“ – ниския град, когато погледът ми се спря върху гръба на мъж, вървящ пред мен по същия тротоар. Беше облечен в тъмно палто, със сива филцова шапка и носеше кожена папка под лявата мищница. Помислих, че това би могъл да бъде Фернанду Песоа на път за кантората на улица „Дурадореш“. Там щеще да срещне счетоводителя Морейра и касиера Борхес (каква ирония на имената), преди да започне да пише търговските писма, за които е зле платен. Ами ако вместо Песоа този мъж беше Бернарду Суареш, който в „Книга на безпокойството“ (или на не-спокойствието) отбелязва: „За да творя, аз се разруших; извадих толкова извън себе си, че вътре в себе си съществувам само външно.“ Умопомрачителното движение отвътре навън показва до каква степен писателят е способен да изтласка до границите на предела преживяването, състоящо се в гмуркане в недрата на Аза, с цел удвояване и изтръгване из това разделено същество на самата същност на творбата, така преплетена с живота или може би с животите на Фернанду Песоа, Бернарду Суареш, Рикарду Рейш, Алвару д’Кампуш, Алберту Каейру, Антониу Мора, Вишенте Гуедеш, Александър Сърч (to search: търся).

Дали всички тези персонажи са създания на Песоа, оформени от него, за да му служат като голема на равин Льов, или са негови аватари, еволюиращи във времепространство, в което само един измежду тях, господарят, държи заклинанието и ключа? Песоа е този, който съществува и не съществува; той не знае коя от личностите му или от персонажте му е реална. Той е собственото си начало и край, подобен на змията Уроборос, захапала опашката си, символизираща сливането на началото и края, противопоставяща се на разрушението, знак за вечния кръговрат. Песоа вместо да се разруши, за да създаде, според думите на Бернарду Суареш, е обърнал интелекта си към дълбините на съзнанието, прехвърлено на тези „други“, създавайки чрез мисълта „ехо и удвояване“. Тези „други“ са наречени „хетероними“. Терминът не съществува в обичайните речници. Трябва да се разбира в смисъла на име на заем и да се свърже със съществителното хетеронимия, означаващо състояние на волята, която черпи същността на своята активност извън себе си, от социалните правила и импулси. По това хетеронимът се различава от псевдонима – название, избрано от някого, за да прикрие идентичността му. Песоа прикрива, разкрива и умножава своите идентичности, запазвайки пълен контрол над персонажите си. Дали е шизофреник, симулант, невропат, алкохолик? Трудно е да се каже. Може би всичко наведнъж.

От значение е способността на този човек да бъде нищо, за да съществува по-добре. Той броди безкрайно из уличките на ниския град, преди да се прибере от кантората, засегнат като своя брат по безпокойство Нервал от дромомания, този патологичен имплус, който те принуждава да ходиш или да тичаш. Алвару д’Кампуш, разгорещеният поет, почитател на Уолт Уитман пише: „Аз съм нищо, винаги ще бъда нищо … Освен това нося в себе си всички мечти на света.“ Алберту Каейру ни оставя следното съобщение: „Ако след смъртта ми някой иска да напише моя биография, няма нищо по-просто. В нея ще има само две дати – тази на рождението и тази на смъртта ми. Всички дни между тях са мои.“ Как да не се сетим за Виктор Сегален, който започва краткото си есе „Опит върху себе си“ така: „Родих се. Останалото произтича от това. Да придадем на останалото – на тази книга – простотата и справедливостта не на биографията, нито на апологията, нито на изповедта, нито на опростяването, а на повтаряемата серия от раждания[1], от констатации, от признания.“  Сегален завършва краткото произведение с думите: „Игра. Игри. Да напиша живота си? Не, по-добре първо да напиша творбата си.“ Този текст е от 25 октомври 1916 г.

Тук има любопитен паралел между Песоа и Сегален, съвременици с разлика от десет години: Песоа е роден през 1888 г., Сегален – през 1878 г. И единият и другият за краткото си, отчасти бленувано съществуване придават съдържание на живота си пишейки го или оставяйки на техните двойници и хетероними да го пишат чрез повтаряема серия от раждания. Рене Лeис на Сегален, който скита из Пекин, не е много по-различен от Бернарду Суареш, който броди из „Байша“ в Лисабон.

Не се опитах да видя лицето на минувача, който слизаше към Тежу. Но вървейки зад този „банален гръб на някакъв човек“, който „носеше стара папка под лявата мищница“, изпитах същото умиление като това, изпитано някога от Бернарду Суареш към анонимното същество Песоа, следващо само себе си, което никога няма да видя отново. Аз също знаех, че той отиваше „на работа заради скромния си и радостен дом; заради удоволствията, едновременно весели и тъжни, от които по принуда се състои неговото съществуване; заради невинността да живее без да анализира – накратко заради съвсем животинската природа на този облечен гръб пред мен.“

Стигнал до кейовете, аз вървях покрай железопътната линия близо до реката, а като задни кулиси се очертаваха силуетите на танкери и контейнеровози. Пресичайки завеса от метални хангари, случайно влязох в малък двор на скромен ресторант, в който сервираха риба. В този двор беше израснало бадемово дърво – предизвикателство към грозотата на пейзажа, сред който се носеше миризма на суров петрол. Дървото цъфтеше. Кръстих го „бадема на Тежу“ и го посветих на земемера от „Байша“ с кръгли очила, тънки мустаци и папийонка, този Фернанду Антониу Ногейра Песоа, джентълмен на абсурда, който се пита дали в края на краищата на света ще съществува нещо друго освен „бавното спускане на нощта“.

[1] Курсивът мой, Ж. О.

 

Превод от френски Соня Александрова

 

Първа публикация в: Жан Оризе, Глината на Адам, София: ИК „Нов Златорог“, 2017. Препубликува се с любезното съгласие на издателството.

 

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Иван Маринов – Диалектика на смешното в „Житие и страдания грешнаго Софрония“

 

„Смехът е зрим показател на човешката характерология, лакмус на темпераментите, отворената уста на смеещия се е прозорец, през който поглежда душата.“

 Исак Паси

 

По своята функционалност и характерология смехът (мислен като противоречие между субстанциално и акциденциално (Хегел), обръщане на идеала (Шелинг), унищожаване на грозотата (Кристиан Вайсе) и т. н.) заема средищно и в своите основания някак неясно, убегливо място в човекознанието: той извира от най-интимните глъбини на човешката душевност, съхранява в себе си автентичен, непосредствен и жив дълбокия опит на (и за) човешкото, който трудно може да се сведе до универсалистичните (и квазиуниверсални) категории на дисциплините, които днес – твърде самонадеяно – се практикуват под шапката на когнитивистиката; и при все това този най-интимен опит улавя своята актуалност едва в мрежите на социалното. Смехът не познава престореност; престореният смях е винаги забележим и разпознаваем в своя императив за субектна неистинност, отвъд който неговата структура приема чертите на ироническото, чиято функционалност е твърде различна[1] и може да бъде подведена под категорията на смешното едва с твърде много уговорки, които обемът на настоящия текст не позволява.

Добре известни през Възраждането са дебатите за смеха и смешното[2], възникнали обаче доста след делото на Софроний и вече в контекст на изграждаща се литературнокритическа рефлексия. Статиите „Смешното и смехотворците“ от Т. С. Бурмов и „Понятие за смешното и комическото или що е собствено комедия“ от Т. Н. Шишков бележат първите опити за теоретично осмисляне на смеха у нас. Но не изглежда ли твърде пресилено да говорим за смях при Софроний? Не е ли това просто анахронизъм, породен от въображението на начинаещия изследовател?

В „Житие и страдания…“ не можем да открием наистина последователното и съзнателно смехотворчество, което ще видим сетне в хумористичните издания с навлизането на периодичния печат. Но смехът, който ще търсим у Софроний, и изобличаващият хумор на в. „Гайда“ (1863 – 1867) са твърде раздалечени по своята функционалност, пораждат се в различни социални и икономически условия, имат и различно разпространение и рецепция[3], откъдето произтича предпазливостта (граничеща понякога с регистраторство) на изследователите на Софрониевото творчество. Нима обаче не можем да открием нещо общо, някаква допирна точка между „Житие и страдания…“ и хумористичните издания от втората половина на XIX век, откъдето да изведем разбирането си за смешното у Софроний? Едва ли ще успеем да сторим това, ако прибързано се опрем на обществените функции на печата; ако изтъкнем неговата просветителско-разобличителна роля, за да заключим по инерция и без много усилия, че един книжовник от XVIII (и началото на XIX) век не е знаел що е смях. Необходимо е следователно да боравим с по-фина изследователска оптика, да насочим погледа си в друга посока; да поставим пред скоби идеологическия заряд на публицистиката и въпроса за жанра на „Житие и страдания…“, за да достигнем до онзи фундамент, без който не би имало смях в словесността през периода на Възраждането: разбира се, тази основа е езикът, но едва разположен в (и почерпен от) пластовете на говоримата народна реч. Нека се вгледаме внимателно в някои отделни детайли от езика на единствената изцяло оригинална творба на Софроний.

Смешното в „Житие и страдания…“ е само една нишка в обхватната тъкан от смисли, преплетени в материята на текста. Изобилието от фонетични и лексикални диалектни маркери, морфологичните и синтактични особености на Софрониевата реч (Вътов 1981) като че ли не разрешават въпроса, който тук ни вълнува. В това отношение получават по-базисна значимост сравненията, които реферират към онези предмети и явления, чието присъствие е най-силно застъпено в живота на общността и които са най-добре познати и близки на нейните членове:  „ний гледахме като овци на заколение“ (стр. 28); „като слепец“ (стр 32); „като вол“ (стр. 32); „лицето му като огън запален“[4] (стр. 39) и т. н. (Софроний 1981) Тематизирано непретенциозно и с образност, близка до народния бит, страданието е по този начин овъншностено, превъзмогнато, но и – а това е най-важното – споделимо. Записани, спомените отменят задълженията на несигурната индивидуална памет, за да се отдалечат в акта на съхраняване от субективната необходимост на повторното изживяване. Още тук виждаме в опростен вид как би могъл да изглежда един модел на смеховата диалектика, основана върху дистанцията: отдалечаване от страданието (теза), последвано от сближаване с колектива (антитеза), за да получи своя резултат в смеха (синтез). Актът на дистанциране обуславя и конституира прехода от колективно към индивидуално съзнание, като същевременно организира структурата на груповата идентичност според принципите на еманципиращата се от родовия етос субектност. „Липсата на дистанция не ми позволява да достигна до самия себе си, защото ще бъда въвлечен в течението на нещата в моите мисли и образи, без това да съм аз самият. Но къде се намирам аз в дистанцията? В действителността, която самите ние сме. Чрез дистанцирането аз стигам до самия себе си чрез това, че едва сега се идентифицирам с пълно съзнание.“ (Ясперс 1995: 98) Доколкото диференциацията между Аз и не-Аз все още не поражда различното им отнасяне в плана на обективната процесуалност, осъзналата самата себе си субект(ив)ност изолира изпитваното състрадание единствено в обхвата на собствените си граници[5], за да легитимира правомерността на своето съществуване.  Отдалечаването/смаляването на болката, страданието, болестта или опасността получава свой функционален еквивалент в отношението към техния източник под формата на хулата, обидата или ругатнята. Врагът – в случая носителят на половата или етническата другост – може да бъде компенсаторно „победен“ в рамките на текста чрез своето унизяване, надхитряване или премълчаване, а в някои случаи тази „победа“ ще осъществи неговата собствена репрезентация, изобразена по всички правила на гротеската.

„Аз, грешний в человецех, родих ся на село Котел от отца Владислава, а от матери Мария и положили первое имя мое Стойко. И като съм бил три лета, представила ся мати моя. И отец мой поял другою жену, що беше люта и завистлива. И родил сас нея мужеское дете и токмо свое дете гледаше, а мене все отритваше.“ (Софроний 1981: 23) „Страданията“ в „Житие и страдания…“ са заявени още във втората синтактична цялост, а осезаемата липса на майчината роля след прокуждането от рая на ранното детство – подчертана със симптоматичния за текста отказ от анонимност на женския персонаж. За героя/повествовател Стойко (нека засега избягваме сдвояването на художествен субект и автор) научаваме, че е оженен насила от свои роднини поради недоимък и в това състояние твърде нещастен под тежестта на укорите, изглежда често отправяни от жена му: „… понудиша ме роднини мои да мя оженят, почто не имаше кой да мя гледа. И аз като бях на осемнадесят години, млад, глупав, и не знаях, като хоче да излезе стрия мой должен и како хочут да натоварят всия неговия долг на мене… Имах аз мало пари, ала купих дома стриинаго в животе его и като са ожених, разнесох ги. Но имах надежда на занаят мой. И после сас суд, като натовариха тоя дулг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя ония долг, какова сиромашия потеглих! Нужда, тесное и прискорбное живение проминувах… Колико укорение терпях от жену мою, почто беше мало горделива! И намислих да оставя и дом, и жену, да поиду долу по селата – да работя, да са кевернисам.“ (Софроний 1981: 25) Копнежът по детството и неговата (въображаема) свобода – онзи измамен и винаги изплъзващ се зов на първичния нарцисизъм – намира своята обективация в „Житие и страдания…“ в недоволството на художествения субект от универсалния ритуал на прехода (сватбата и произтичащия от нея семеен живот), материализиран в текста като образа на своя обект – жената, която остава ненаименована; ням символ, отказващ ключа към своето разгадаване. За нея разбираме само, че „беше мало горделива“. Репрезентативната стратегия на премълчаването е адекватният субективен рефлекс на непорасналото дете, сблъскало се с онзи прелъстяващ, но в още по-голяма степен ужасяващ поради сенчестата си природа нагон, възхождащ към амбивалентния архетип на поглъщащата и раждаща утроба. Отказаното, отречено или прикрито изричане на половата другост контаминира противоположните сили на регресивната фантазия и обществения императив; сдвоява желанието с неговата неосъществимост, за да отмени възможността на категоричния избор. В коментара си относно архетипа на детето К. Г. Юнг подчертава: „От сблъсъка на противоположностите несъзнаваната психика винаги създава едно трето, с нерационална природа, което е неочаквано и непонятно за съзнанието. То се представя във форма, която не съответства нито на „да“, нито на „не“ и затова е отхвърлена и от двете. Обаче съзнанието никога не знае как да се измъкне от противоречията и затова не разпознава и това трето, съединително звено. Но понеже решаването на конфликта чрез обединяване на противоположностите е от жизнено важно значение и съзнанието също копнее за него, въпреки всичко се промъква предчувствието за значимото Сътворение.“ (Юнг 2016: 155, 156) Метонимична репрезентация на винаги предстоящия и никога неосъществен избор е топосът на пътя, чието относително присъствие в текста приема почти русоистка честота: „като поидох“ (стр. 23); „да поидем“ (стр. 23); „и поидохме“ (стр. 23); „да проминем“ (стр. 23); „като отхождахме“ (стр. 23). В рамките на само десетина изречения намираме пет глагола (или три, един от които реализиран трикратно) в семантичното поле на пътя и пътуването.

Преди да продължим с анализа на смешното, нека се върнем крачка назад, за да направим няколко уточнения към проблема за жанровата принадлежност на „Житие и страдания…“. Без да повтаряме обобщителните прегледи на изследователските гледища по този въпрос (Георгиев 1980; Караджова 1998; Аретов 2017), ние ще се опитаме да обосновем – съвсем схематично – следваната тук интерпретация. Житийният модел в „Житие и страдания…“ е разколебан не толкова заради интереса на Софроний към себе си (както отбелязва Н. Аретов, „съществуват немалко прецеденти, при които светецът пише или участва в написването на житието си“ (Аретов 2017: 144), а основно поради първоличната форма на наратива и редицата пародийно-смехови елементи, показващи вече ренесансово отношение към света[6] и по-сложно, нееднозначно разбиране за човешката личност. Основна смехопораждаща стратегия са серията преображения/преобличания, през които преминава субектът на повествованието. Обвинен несправедливо в продажбата на касапбашийските овце, поп Стойко е изправен пред опасността да бъде обесен:

Тогива викна:

– Скоро идете обесете того пезвенка!

Повлекоха ме бостанджии да мя обесят. Аз ся тегля къмто бостанджии, а они мя теглят навон. Раздраха ми дрехите, заборавих и биение, и болест.

(Софроний 1981: 31)

Действително тук на пръв поглед изглежда реализирана основаната върху мъченическия тип светци агиографска схема, травестирана и снизена обаче от хулата. Сходен по своята функционалност е и епизодът, когато героят венчава Кованджиювата дъщеря и предизвиква гнева на султан Ахмет Герай:

А он той час вдигна пушка своя и удари мя сас тепенджику два пути по плящима моима. После извади пищол на мене, а аз, като бях близо до него, фатих му пищолу. А он привика на человека своего:

– Скоро дай въже да обеся того пезвенка!

И той поиде и узе от моя кон юларя, що беше два ката, и фърли го на шия моя. И имаше тамо една верба древо, и той час възлезе он на вербата и тегляше мя сас юларя нагоре. Ала руце мои като не бяха сверзани, держах юларю и теглях го надолу, и молях ся на султану да мя пощади. А он седяше на коня своего, викна на Милоша сас голям гняв и рече:

– Прииди и вдигни того пезвенка бре!

(Софроний 1981: 31)

Териоморфозата е мотив, познат още от романа на Апулей „Златното магаре“. „Повествователят на романа дири магьосница. Той иска да стане птица, а става магаре. С други думи, той иска да стане Ерос, а става Приап.“ (Киняр 2000: 110) Магарето е алегория на неконтролируемото животинско желание-похот, а героят на „Житие и страдания…“, около чиято шия е нахлузен конски оглавник, претърпява символично преображение, за да се превърне в жертвено животно на (похотливата) воля за власт. Гротесковото изобразяване на безсилния в пиянството си турчин достига своята кулминация в контрастната опозиция на находчивия разум (Стойко) и  надхитрената животинскост (Ахмет Герай), като така героят оцелява и възстановява човешкия си статус. Символната кастрация на султана е извършена, когато атрибутът на властта (пушката) бива делегитимиран („А, ефенди, хич вяра сас пушка бива ли? Ама хочеш да убиеш едного попа, от свето похвала ли хочеш да приемнеш?“), а предишният порядък – реабилитиран с (квази)перформативните заклинателни думи: „Ваалаги-биалаги, разделям ги!“

В класическото си изследване върху творчеството на Рабле М. Бахтин изяснява функциите на хулните и обидните думи в ренесансовата фамилиарно-площадна реч: „Тези ругатни-сквернословия са били амбивалентни: като снизявали и умъртвявали, те същевременно възраждали и обновявали.“ (Бахтин 1978: 30) Разколебаният или пародиран статут на светостта (поп Стойко не е светец, дори е „грешен“, но е герой на ‘житие’) следователно изразява подчертания по-рано от нас регресивен зов на майчината утроба и материално-телесната долница. Но „снизяването“ у Софроний има поне една съществена отлика от карнавалното (и политически неутрално или дори конформно) развенчаване-възхвала. Копнежът по миналото, детството или „естественото състояние“ (Русо) е несъзнаван бунт срещу установените от патриархално-логоцентричния етос йерархичност, насилие и неравенство. Навлизането на пазарните отношения в българските земи през втората половина на XVIII век (Гачев 2003: 66-95) поражда атмосфера на икономическа несигурност и засилена социална мобилност (нека си спомним топоса на пътя), изразена в нов тип социален характер[7]. Смехът от своя страна конструира алтернативно комуникативно пространство, явяващо се компенсаторен контрапункт на прогресиращата тенденция към квантификация и оперативност на отношенията. Най-ясна представа за значимостта на паричната единица в рамките на „Житие и страдания…“ (и обществената организация, която текстът – четен според документалните си измерения – репрезентира) можем да добием от коментара на повествователя относно смъртта на неговата съпруга: „След някой ден разболе ся и попадия, леже болна шест месеци и престави ся. Нападна ни и другая харч.“ (Софроний 1981: 29) Тематизациите в семантичното поле на парите/дълга/харча са многобройни, както личи от случайно подбраните примери: „подаваха ми из прозорецу жълтици“ (стр. 24); „като натовариха тоя долг на мене, а аз не имах една пара готова сирмя: ами докле изплатя тоя долг, каква сиромашия потеглих!“ (стр. 25); „обещахме на того чауша тридесят гроша“ (стр. 30); „двадесят пари беше една ока брашно“ (стр. 38); „аз пари не имах“ (стр. 40) и т. н. Парите, чието единствено качество е количеството, санкционират нравствения порядък на Новото време. Тъй като са протеевидни, те нивелират всяка индивидуалност, за да калкулират отношенията според изчислимата им стойност. Неумолимата логика на пазарната размяна подчинява Стойко на категорическия императив за свръхмобилност, аморфност и адаптивност, които от своя страна отменят или преформулират традиционните социални изисквания. Идентичността на героя не е твърдо установена: той се преобразява според повелята на случая. Виждаме го веднъж като доктор („Побегнах при татар-агаси – аз сас зелен калпак. Питат мя, що си ти за человек? Да реку владика есм, не дава ми рука. Ами рекох – доктор есм. И мене, какво би возможно, дадох им ответ.“ (стр. 41), а друг път – като татарин („Искам да изляза от Враца навон, ала пашовии арнаути пазят капиите и питат кой отходи и кой доходи. Ами какво да сторя? Пратих напред тварнику сас двоица турци тамошни, а аз завих главу мою сас шал и узех в руку камчик и подбрах напред сеизину. И като пашов татарин борзо излязох из капията и не познаха ме каков человек есм.“ (стр. 41-2) или дори обитател на харем („Ами аз камо да побягна – повон не може да са поиде нигде, а да седя у християнская хижа не е возможно. Но побегнах и скрих се у един турецкий харем“ (стр. 42). Лишеният от идентичност и от ясно определен статус герой разкрива в своите контури най-дълбоките черти на преходното време. Бягството от опасността конструира несигурно и менливо сигнификативно пространство, в чиито граници процесуалната интензивност на метаморфозите десемантизира функционалните измерения на ролевите очаквания.

Дистанцията е организиращият принцип, който структурира координатната система на индивидуалното съзнание и под чиято ориентация груповите идентичности търсят нови основи за своето съществуване. Смехът е необходимата противотежест на пронизващата всичко безлика разсъдъчност; единственият заслон, който позволява на индивида да си спомни и да се поучи от миналото, без да е изложен на опасност от страдание.

 

Библиография:

Аретов 2017: Аретов, Н. Софроний Врачански. Живот и дело. София: Кралица Маб, 2017.

Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. София: Наука и изкуство, 1978.

Башлар 1988: Башлар, Г. Поетика на пространството. София: Народна култура, 1988.

Бурмов 1981: Бурмов, Т. С. Смехът и смехотворците, В: Българска възрожденска критика. София: Наука и изкуство, 1981.

Вътов 1981: Вътов, В. Езикът на Софроний Врачански, В: Софроний Врачански: Съчинения в два тома. Т. 1. София: Български писател, 1989.

Гачев 2003: Гачев, Г. Ускореното развитие на културата. София: Издателство „Захарий Стоянов“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2003.

Георгиев 1980: Георгиев, Н. „Житието“ на Софроний и страданията на нашето литературно мислене. – Тракия, 1980, № 1.

Караджова 1998: Караджова, Д. „Живот и страдания грешнаго Софрония“. Гледни точки и интерпретации, В: Българската мяра в литературата: сборник статии. Кн. 1. Съст. Е. Мутафов. София: Български писател, 1998.

 Киняр 2000: Киняр, П. Секс и ужас. София: ЛИК, 2000.

Маринов 2016: Маринов, И. Отвъд естетиката. Философски и естетически концепти в „Раждането на трагедията от духа на музиката“: <http://newsocialpoetry.trubadurs.com/2016/12/01/ivan-marinov-otvad-estetikata-filosofski-i-esteticheski-kontsepti-v-razhdaneto-na-tragediyata-ot-duha-na-muzikata/>

 Паси 2001: Паси, И. Смешното. София: Труд, 2001.

 Софроний 1981: Софроний Врачански. Житие и страдания грешнаго Софрония, В: Софроний Врачански: Съчинения в два тома. Т. 1. София: Български писател, 1989.

 Таринска 1982: Таринска, С. Софроний Врачански, В: Речник на българската литература. Т. 3. София: Издателство на БАН, 1982.

 Таринска 2013: Таринска, С. „Житие и страдания грешнаго Софрония“: пренасочване на традицията, нов литературен герой, В: Софроний Врачански – книжовник и политик от Новото време. Съст. Пл. Митев и В. Рачева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013.

 Фром 2006: Фром, Е. Душевно здравото общество, В: Ерих Фром: Душевно здравото общество. Човекът за самия себе си. Отвъд веригите на илюзиите. София: Издателство „Захарий Стоянов“, 2006.

 Юнг 2016: Юнг, К. Г. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен: Леге Артис, 2016.

 Ясперс 1995: Ясперс, К. Малка школа за философско мислене. София: Гал-Ико, 1995.

 

[1] “Иронията се заражда в херметично затворената и себеунищожаваща субектност на знаещия и по този начин отграничаващ се от света, овъншностявайки и отчуждавайки универсума, за да го превърне в заплашваща другост.“ (Маринов 2016) Ироническото е наистина императив за истинност, който обаче лежи изцяло във владенията на отрицанието. Смехът, породен от осъзнаването на истината, е винаги неистинен (и никога не е наистина смях). Иронията е абсолютното отрицание, израсло от корените на отчаянието, което поглъща дръзналия да осъзнае собствената си нищожност субект. В рамките на една по-осъвременена лексика бихме отнесли ироническото към феноменологията на  когнитивните процеси, а смеха и смешното – към преживявания, породени от афектите. За съжаление тази терминология е вече монополизирана от когнитивната психология.

[2] Така например според Тодор Бурмов смехът е не по-малко значим белег на човешкото от езика: „Смехът, както и хортата, е отличително свойство на нашата разумност. За това, както по хортата, така и по смехът ний често познаваме в какво състояние се намира разумността на един человек. Ний сме готови по смехът едного да земем за луд, а другиго да почетем за остроумен.“ (Бурмов 1981: 68) По-нататък Бурмов мисли смеха в границите на бинарната опозиция на спокойствието/щастието/задоволството/благодарността, от една страна, и удоволствието, изпитвано при съзнаването на „една противоположност или едно разногласие помежду онова, което виждаме и онова, което трябваше то да е“ (Бурмов 1981: 69), от друга.

[3] За рецептивен фон на „Житие и страдания…“ в периода от написването си през 1805 г. до 1861 г., когато Раковски го публикува във в. „Дунавски лебед“, трудно можем да говорим, освен в рамките на традиционното разпространяване на преписи сред тесните кръгове на образованите (или поне грамотни) монаси. „Ръкописите „Изповедание на трите вери“ и „Житие и страдания…“ са подвързани заедно, вероятно от самия Софроний, майстор и в това изкуство. Подвързани са солидно, с кожа и метални закопчалки, с позлата върху украсата на корицата – по начин, който не предполага отпечатване, а съхраняване и разпространение съгласно старата ръкописна практика.“ (Таринска 2013: 253)

[4] В някои от най-вдъхновените си редове, посветени на психоанализата на огъня, Гастон Башлар проследява контрадикторната природа на неговите несъзнавани механизми: „Огънят е свръхживот. Той е едновременно нещо много лично и всеобщо, което живее и в сърцата ни, и в небесата. Надига се от самите дълбини на материята и ни се предлага като любовта. Или пък потъва дълбоко във веществото, крие се и се спотайва, сдържан като омразата и отмъщението. Единствено той от природните явления може така определено да бъде оценен по двата противоположни начина – добро и зло. Той блести в Рая, гори в Ада. Той е мек топлик и изтезание, домашна топлина и апокалипсис.“ (Башлар 1988: 263) Лицето на болния от чума свещеник се явява арена на контаминиращия противоположностите пламък на болестта. Неговата скорошна смърт е изобразена като безжалостна игра на контрастите, произтичащи на свой ред от неотменимия закон на енантиодромията.

[5] Нека илюстрираме това: „Важен господин се спъва на улицата и пада. Ние се смеем.“ (Паси 2001: 19) Ние се спъваме на улицата и падаме. В този случай не се смеем. Смехът в първия случай е конструкт на дистанцията спрямо злощастния господин; негативно удоволствие, изпитвано поради факта, че не сме паднали ние. Обратно, нашето падане не би могло да бъде в своята актуалност смешно за самите нас, тъй като тук условието за пораждането на смеха – дистанцията от страданието – не е изпълнено. Едва с отдалечаването си собственото ни страдание би могло да предизвика смях у нас, например когато се смеем на глупавото си падане преди време. Следователно дистанцирането може да бъде субектно (диференциация между Аз и не-Аз независимо от темпоралните граници) или хронологично (в рамките на Аза, но в отминал от настоящето момент).

[6] В това отношение поне отчасти застъпваме мнението на С. Таринска: „Произведението носи някои белези на повествованието в старата книжнина, но отразява самосъзнание и самочувствие на творец от новото време. Жанрово се свързва с автобиографичната повест на ренесансово-хуманистичната литература.“ (Таринска 1982: 327) При все това вече ни се удаде случай да отбележим известна близост с „Изповеди“ на Ж.-Ж. Русо.

[7] Социалният характер – понятие, въведено от Е. Фром – има следните функции: „Социалният характер има за своя функция задачата да оформя енергиите на членовете на дадено общество по такъв начин, че тяхното поведение да не е резултат от съзнателното решение дали да следват, или да не следват социалния модел, а да е резултат от желанието им да действат така, както трябва да действат и в същото време да изпитват удоволствие от действията си според изискванията на културата. С други думи, функцията на социалния характер е в това да оформя и канализира човешката енергия вътре в дадено общесво с цел да осигури запазване на функционирането на това общество.“ (Фром 2006: 101, 102)

 

Текстът е публикуван в сборника с доклади от Деветнадесетата национална конференция за студенти и докторанти през 2017 г. „Словото – идеи, идеали, утопии“ (Пловдив 2018 г., УИ „Паисий Хилендарски“).

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Марко Видал – Летен ден

 

София

Ужасяващото вмешателство на човека
но и абсолютно нехайство
и небрежност
ме кара
понякога да се чувствам
като в затвор.
В клопка
между монотонни стени.

С цялата чернота пред мен
напукваща се неподслонено.

 

Янтра

Реката прекосява вените ми,
но тялото ми вече не струи.
Ето го тук, върху проклетия асфалт.

Свеж разпад.

Запокитен, изгубен
проснат
след зле натисната спирачка
на онзи изтормозен път
попил сега
по-скорошна болка
и по-далечна.

Реката продължава пътя си,
повлича ме
наникъде.

Но дори на нея се жалва
родната ми съдба,
тъмната ми съдба
покрита с ръжда.

Реката е в клопка.
Задушава се
между останките катран
на останките път.

… След мъчителна битка
реката изглежда победител.
Но вкамененият асфалт надделява,
похищава така
всички души, копнеещи за благозвучие
всички души, които се противопоставят
на сивия пейзаж

завинаги.

 

Фотокамера в София

Ако фотокамера можеше
да улови видяното от очите ми.

Тази прозирна светлина, която
във всеки миг
от деня жълтеникава, северносияйна
убягва между клоните
на дърветата.

Тези мигове
на осезаема мизерия.
Жълтото и червеното
на моя трамвай…
И хипнотизиращата осветеност
секваща и отнемаща дъха ми.

Ако фотокамера можеше
да улови усетеното
пулсиращото
вътре в мен…

Ще проявя снимките
И ще ги изгоря.

 

Етапи

Виж, животът си има етапи.
Знаеш, приятелите
идват и си отиват.
Но нямай грижи, брат, ще
се появят нови лица

в живота ти.

Нещо повече.
Ще дойде ден, когато
приятелят името ти дори
няма да помни как се произнася.
Улови мига, брат.

И… Изведнъж,
толкова истина изведнъж
ме смазва.

Но се въоръжавам с кураж.
Обръщам се, проявявайки
чистосърдечна тържественост.

Поглеждам ги, казвам им
тогава, приятели,
какъв е смисъла
на това съществуване
като знаеш, че ще стане мизерно
след тази неизбежна
предизвестена самота?

Но вече никой
не ми отговаря.

Те също
си тръгнаха.

 

София (ІІІ?)

Толкова ли е трудно да се санират раните
на похабавянето?
Раните на тази несъществуваща
война?
Толкова ли е трудно да се поправят пукнатините
на тази София
осъдена самата тя
и генетичния й пейзаж
на най-скръбното човешко
безразличие?

София устоява,
но продължава да напуква
собственото си бъдеще.
Улавя ме,
оставям се
пукнатините ме всмукват
вдишват непредпазливото ми
желание,
останало вдовец
под откритото небе от бетон, опустошаващо
от другата страна на прозореца ми.

 

Летен ден

Света София
един летен ден
прерязва вените си

Тегнещото жълто
пред лицето на пепелта й
се откроява

Сама увяхва
и безразличието
пролятата й кръв
ме преследват
без път и посока.

 

Превод от испански Владимир Сабоурин

 

Димитър Пейчев/Dimitrie Peicev, Червена масичка, маслени бои, канва, 61х49 см, 2017

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 13, септември, 2018