Табелки с имена

банкери,
рецепционистки,
чистачи в закусвални,
сервитьори
и сервитьорки,
разпоредители.
всички
в този голям град.

и всички ходят
като на сън
със стъклени погледи
и прозрачни лица.
в този голям град.

много от тях
не свалят
табелките
с имената си,
като си тръгнат
за вкъщи,
след като
свърши работният им ад.
не,
вместо това
просто
се вливат
във вените на метрото,
а по униформите
и костюмите им
висят табелки, които ти казват:
„здравей, името ми е Дейв”

или

Том

или

Сандра

или

Стивън

или

Лили.

вървя по улиците
и табелките не спират да ме поздравяват.
за разлика от очите – те са мъртви.

(а има
и други
приятелски неща,
мъртви отвътре.)

отначало ми е странно,
но после свиквам
и дори
ми харесва –
създава по-дружелюбна атмосфера.
какво като е фалшива?
пак е нещо.

табелките ме успокояват.
май ги чувствам
по-близки,
като знам как се казват.
чувствам, че можеше
дори да сме приятели
в един друг живот,
а може
в
един друг живот
и да сме били.

чувствам се
като в група
за взаимопомощ –
„здравейте,
името ми е Стивън
и съм пристрастен към секса”

„здравей, Стивън”

„Здравейте,
името ми е Лили
и съм пристрастена към наркотиците”

„здравей, Лили”

„Здравейте,
името ми е Служител
и от десет години не съм имал живот.
лекарите ме обявиха за мъртъв”

„Здравей, Служител”

(имам чувството,
че всеки момент
някой
от тези
банкери,
чистачи в закусвални,
рецепционистки,
сервитьори
и сервитьорки
или разпоредители
ще ми
подаде
брошура,
която
да ме пита
знам ли
смисъла
на живота си,
познавам ли истинския Господ
или пък
ще ми
предложат
да спася живота си
в дванайсет стъпки.)

 

Мъртвите ме искат жив

имах доста странен сън:
труп на носилка.
на мъж около четирийсетте.
лекарите се мъчеха да го спасят.
лицето му беше сиво,
не изглеждаше да диша.
парамедиците се суетяха
около тялото
и сините им дрехи с
червени надписи
се стрелкаха
пред очите ми.

човекът май умря.
лекарите се успокоиха.

последен опит за съживяване.
дефибрилация.
отказаха се.
линията на сърдечния монитор
стана права,
а звукът му
силен
и
непрекъснат.

понесоха
носилката нанякъде.

и изведнъж
мъртвият се изправи
в носилката.
лицето му беше сиво
и криво.
посочи ме с посинелия си показалец
и каза на лекарите:
„после пробвайте
да съживите и него!”

 

Трупът на тротоара

приближих се бавно
и с любопитство.
имаше нещо там,
нещо се случваше
на улицата пред дома ми.

прибирах се вкъщи,
когато налетях на тълпата.
скупчили се бяха,
гледаха,
коментираха,
искаха да кажат
на всекиго наоколо
за шоуто,
което наблюдаваха.

по жребий беше нечий ред.

по жребий, но кой да знае!
сред хората на тротоара
лежеше пресен труп
с още топла кръв.
когато се приближих
с торби с покупки във ръце,
с очи празни от умора,
празни от мисли,
изпразнени от съдържание,
погледнах и аз,
каквото гледаше тълпата.
а тя
внезапно млъкна
и
се загледа в мен.
загледаха се хората
ту в мене, ту в трупа
насред тротоара.
жена нададе писък
и припадна.
някой се пресегна
да я хване.
но изпусна хлъзгавата й кожа,
само запретна полата й
нагоре.

погледнах и аз.
откъде да знам,
че мъртвият съм бил аз.

свестиха жената.
дойдоха парамедиците.
записаха часа на смъртта
и ме отнесоха.

аз седнах в линейката
до собственото си тяло.
с пазарските торби в ръце.
рошав и уморен.
лишен от смисъл.

една смърт
повече или по-малко…
но тази беше моята!
костюмът ми смачкан,
очите – стъклени.

закопчаха ципа
на чувала за трупове
и
сложиха колани –
за да не изпадне
тялото от носилката.

„роднина ли сте?” –
ме попитаха.
„да – казах аз – близък при това!”
после отидох в моргата,
за да се разпозная.

нататък денят продължи
нормално –
бира, сандвич, мръсно списание, пържени картофи,
алкохол и страх.
по жребий беше мой ред.

 

Среща

Слязох от колата.
Затворих вратата,
заключих я и тръгнах
към вкъщи.

В тревата лежеше
врабче
с кръв
по човката
и дишаше тежко.

Доближих се до него,
а то не помръдна.
Понечих да го взема
и тогава я видях –
както си я представях –
черна,
мрачна
и студена.

Смъртта се доближи
до нас с врабчето.

Помаха ни.

„За него
ли си тук?” –
попитах и посочих птичето.
„Да – каза тя, –
но и теб исках да видя”.
Нямаше как да видя,
но под качулката
на наметалото
като че ли се разстла усмивка.
„Радвам се, че си тук”,
ми каза.

Не я разбрах.

„Защо?”,
попитах аз.
„Исках да знаеш”,
ми каза.

Мисля, че пак се усмихна.

Махна с кокалестата си ръка:
„Размислих за него” – посочи врабчето.
То веднага се изправи,
разпери крила
и полетя.

Тя ме погледна,
засмя се (мисля)
и ми каза:
„До скоро”.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *