между поле и пеперуда,
цъфтят цветята, засадени
в тишината, след последния удар на сърцето
в горещ, летен ден,
капки роса от пеперуден
дъх блестят
върху стъблото и листата,
докато не изчезнат следобед.

 

казват, че с времето
тишината ти ще се разтвори
в разстоянието между нашия
последен момент заедно
и момента, в който съм сам със себе си.
че ще свикна,
че постепенно все по-малко ще
съм направен от глад и жажда,
чакащ да опитам от пролетта,
в която, казват,
всичко се завръща
и нищо никога не се изгубва
и ти си, всъщност,
вече там
и аз съм онзи, който е все още
тук,
където те загубих
и колкото по-близо идвам до теб,
толкова по-далеч от мен
ще изглежда, че си ти.

 

ако виждаш, каквото аз не виждам, ще затворя очи
и ще се промъкна под леглото с чудовищата.
може би има живот от светлина в сянката,
сред приятели в сляпото петно на окото,
върху крилете на пеперуда.
може би всичко е по-малко истинско,
когато отместиш поглед,
но в тъмнината всички сме изгубени,
по-скоро слепи за това кои сме,
отколкото необичани в нещата, които вършим.
това нещо, значи, нещото значи, което съм
е съществуването, към което вече не гледаш.
то пада и после се чупи,
падането му в съвсем последния момент.
то те гледа в празнината, която никой никога не вижда
и не ни разделя наистина,
за да оформи цялост като две еднакви празноти,
което е повече в светлината на нещата,
отколкото сън и още, за червеите.

 

влачим се боси сред
саждите на изгоряло минало
– блестящи въглени под петите ни,
докато си поемаме въздух в леката мъгла,
която се издига от бездънна бездна,
обикаляйки в кръг около нашите голи, почернели тела.
ние броим стъпките, танцуваме
между саждите,
сякаш нещо някога е било,
сякаш има обратен път, който може да бъде намерен –
ние пазим треските
в празните камери
на нашите следи въплътени.

 

Превод от английски Александѫр Николов

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 12, май, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *