Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…

Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива.

Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си.

Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнето и любящо тяло.

А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!

Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години.

Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си. Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.

Тя самата беше лекар и знаеше, че присъдата е окончателна и без право на обжалване.

Първо потърси помощ и съвет от Бог.

Отбиваше се в малката квартална църквичка и горещо отправяше своите молитви нагоре, към опушения от годините купол, но Бог мълчеше. Не даваше знак, че е чул въпроса й какво да прави сега. Имаше толкова мъка по земята, че сигурно е зает да помага на по-нуждаещите се.

Понякога сядаше на пейката пред църквата и дълго си говореха с отец Славчо за живота и смъртта. И след смъртта… Само с него посмя да сподели присъдата на лекарите. Загатна за това, което се въртеше в обърканите й мисли.

– Дъще, – кротко промълви свещеникът – човек е храм Божий и Духът Божий живее в него. Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие. Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, е равностойно на богохулство. Смирение, дъще. Бог е милостив.

Но тя нямаше време. Часовникът тиктакаше неумолимо… И остави Бог да се грижи за другите. Тя трябваше да се погрижи за себе си сама.

Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възглавнички и бавно се потопи в писмата… Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961 г.

Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г., пет години по-рано:

Драги Е,

Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надявам, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.

Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое…
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.

Винаги твой

Хем“

Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.

Преди дни пак я потърси лекарят от онкодиспансера. Обикновените тиради за ползата от химиотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима. Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в популярен е-сайт. Никола беше писал не с ръка, а с кървящо сърце за жестоката одисея на химиотерапиите:

„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред.

Тук все още бяхме в самото начало – индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално. Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от „свежа утрин“ на „разкопан гроб“. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите – ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.

От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.

Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща – например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!

Споменах за миризмите. Юли месец, навънка – 40 градуса, в болничната стая – 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….“

Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред“, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и по-човечен свят може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.

Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общият интерес към модерната в последните години регресивна хипноза. Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.

Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.

Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години. Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка. Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.

Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „Никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…“ Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…

Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.

В средата на 80-те години в тяхното градче пристигна група момчета от Сандиниската армия на Никарагуа, като награда, да работят и учат в България… Много от тях бяха напуснали училище, за да защитават родината си от контрите, щедро финансирани от САЩ. Някои от тях почти деца. Преди да прегърнат момиче, бяха прегръщали в джунлата калашник.

Тогава имаше бум на първите заболели от СПИН и бяха ги причислили към рисковите групи. Всеки месец идваха при нея в клиничната лаборатория за кръвни тестове. Нямаше заразени от тях, но тогава такива бяха правилата. Така се запозна с тях, така срещна и човека, който беляза живота й с най-красивата и най-невъзможна любов. Често й идваха на гости вкъщи и тя ги гощаваше с боб, баница и прясна питка, а те й разказваха за Никарагуа, земята на вулканите, за Сандино, за Че Гевара и поезията на Рубен Дарио… Затова, когато в един „Нощен хоризонт“ чу, че набират доброволци за подпомагане кампанията за прибиране на кафеената реколта в Никарагуа, се записа без даже да се замисли. Като лекар я утвърдиха без проблем. През тези два месеца тя попадна в един съвсем друг свят на борба за справедливост, идеали и опасности. Денем беряха кафе в плантациите около селцето Ла Лагуна, а след работа тя обикаляше околните селца, за да имунизира дечицата… И тези 2 месеца оставиха незаличима следа в душата й.

Вятърът на промените отвя никарагуанците от България далече, далече в родината им, а тя зарови любовта си и повече сърцето й не трепна за никой мъж. Остана само тялото, което скоро ще бъде само пръст и нищо друго…

Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.

На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.

После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.

Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре – да я запомнят силна и усмихната.

Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.

След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.

Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.

Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…

– Много си красива днес!… – каза Дарина.

– Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. – усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.

Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…

В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Quién eres tú”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: “Коя си ти?…“

– Свободен човек като теб, Команданте!…

– Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…

– Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…

После в сумрака настъпи тишина.

Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се пресегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.

Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…“ – си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.

Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.

Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: “Щастлива съм, защото съм свободен човек!…“

В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *