Камбана

Пак ме поглъща квартала,
тази фурна отрано разпалена
и като кората на хляба забравен
дими, прегаря във фурната моята кожа.

Накъде ли съм тръгнал –
при вас ли, приятели?
Нима ви е нужен развъдник на мисли.
Пак ли подпрели лакти о масите
ще спорим за жегата с чашите бира.

И днес, и утре
все тъй под сянката улисани в приказки
не ще усетим, няма да чуем,
как пламнал някой далеч отмина,
далеч от моста, накрай града,
за да умре по стълбите към камбанарията.

 

Чест

В живота толкова неща избягаха от мен,
като че ли съм престъпник, комуто щастието е
изневерило.
А исках, само исках, парченцето любов в мига
от раждане до смърт да разделиме.

Исках и да не започва тъй
стремително пътечката на мъртвия нагоре.
Да роди бездетната и във викът ѝ
да се родят нещата, за които само си говорим.

И приятелите ми, които се кълняха в чест,
да се завърнат и с усмивка прошка да измолят,
и живота пак да завърти каплата на детството
из двора.

Исках и да не вехне тъй,
самотно, стръкчето през есента родено
и свободни да върлуват духове,
а не в бутилките да стенат унижени.

Исках, но защо ли, толкова неща
побягнаха от мен, като че ли съм плашило.
И какво ли ми остана днес? Нима честта
да се залъгвам с думи и на стените да говоря.

 

Лилия

Дали ще бъда жив след толкова години,
колкото е нужно за да цъфне веселия лист
на хилядолетна лилия
/та нали и на щастието цвета все някога разцъфва/.

Дали гърди раздул в щастлива изнемога,
ще поделям радостния миг със теб природо
и прероден в дихание сред пролетния вик,
ще прелитам като стих в сърцата
на животните двуноги.

Дали разтворен като дивния прашец,
понесен от пчелата горска,
ще се крия в дъното на дънера проклет
и ще се надявам да ме открият хората.

Дали ще бъда звук от дървено клепало
потънало във прах – в музея, в ъгъла
и дали край мен ще мине малчуган избягал
от ръката на баща си да ме бие.

Трън,
дали ще бъда във очите и в ходилото
на оня, който е забравил,
че не от думи се замесва хляба,
и не са вода сълзите.
Или сам захвърлен и забравен
някъде дълбоко, толкова дълбоко,
че дори да искат гърдите ми
да се надигнат във въздишка не ще успеят,
ще мечтая за лилия хилядолетна
па макар и мъртъв – по-мъртъв даже
от дървото гнило доплувало до кея.

И тогава никой
мечтите ми не ще успее да измами.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.