денят, в който си тръгна,
изпрах тениската си
няколко пъти подред,
отмивайки прегръдките ти
с аромат на лавандула

 

карах към парка
където последно те видях
когато всички очертания
изчезнаха от пътя
после и знаците за ограничаване на скоростта
после и всички останали коли
и можех да карам така бързо
както винаги си ме молилa да карам

знаеше ли че сърцето на колибри
тупти над 1000 пъти в минута
но само веднъж в секунда
когато е студена нощта

това са моментите когато чувствам
как сърцето вътре в мен е вързано
здраво със спомените за теб
и призракът ти контролира
скоростта на кръвта ми
темпото на мислите ми
силата в пръстите ми

бих изгорил този парк
ако това означаваше
че пепелта ти ще се съживи
и изпълни с кръв
и ще мога да седна до теб
отново на тази пейка
в този перфектно опустошен свят

 

най-забавното в това
да преследваш бъдещето си е
че не знаеш какво ще откриеш
когато най-накрая го хванеш в ръцете си

 

реших никога повече
да не те назовавам по име
дори в мислите си
ще те събличам от твоята индентичност
присъствието ти в съзнанието ми
ще е нищо друго
освен безименна сянка

ще си силует
натрапчива фигура от миналото
сенките не могат да ме наранят така
както спомените
но те са ужасяващи
безлики
извратени чудовища

а чудовищата не ме плашат

мисля

 

ние сме пътници
които поемат по отделни пътища
и видях два главни пътя
които се пресичаха в гората
и тогава съжалих
че не можех да избера и двата
а трябваше само един от тях
всички вече бяха направили своя избор
а аз стоях още дълго време там
и накрая тръгнах по отклонението
по което още никой не беше тръгвал

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 11, март, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *