Топло е! Слънцето приятно напича главата ми докато карам. Колата е кабриолет. Няма покрив и въпреки жегата е проветриво. Вятърът е освежаващ. Не си спомням откога не съм карал. По-скоро возил… Просто се търкалям на четири колела без посока, без време, без смисъл. Мисля си и не  мисля. Гледам около мен и сякаш виждам всичко за първи път – разцъфнало дърво, зелена трева, провинциален път, ято птици, двигател ръмжи. Всичко е опияняващо красиво, така както може да бъде само в сън. Не си спомням от колко време карам. Асфалтът е толкова гладък! Все едно се движа по релси, а времето е приятно свежо. Не искам да знам нито къде съм, нито кога съм. Обичам тази кола! Никога не съумях да разбера как може нещо незначително, нещо бездушно, като една машина, да ме освобождава така. Колкото повече карам, толкова повече се губя. Колкото повече се губя, толкова повече се намирам. Забравям… Всичко лошо, всичко хубаво, всичко мое, което не е мое, остава назад, в миналото. Нищо не ми трябва! Нищо и никой! Стигат ми слънцето, колелата и вятърът… Този вятър!

А тя къде е? Колата е празна и в същото време някак тясна. Тя обичаше да седи до мен, да протяга ръце към небето, да вика без глас, със затворени очи. Не й трябваше да гледа. Тя усещаше всичко, все едно вече го бе изживяла. Животът бе игра за нея, без начало и без край. Едно непрестанно трептене, подскачане. Танц около щастието, около удоволствието. Тя беше моя. От момента в който докоснах ръката й за първи път тя беше моя. Но не я притежавах. Никой не я притежаваше, дори самата тя. Но очите й бяха мои. Никога не можеха да скрият нищо. Щом ме погледнеше разчитах душата й. Същата тази душа ми сочеше посоката, докато се возехме в колата, без да знае къде отиваме. Да, когато бяхме двамата никога не се знаеше къде ще стигнем, но винаги се озовавахме на правилното място.

Сега я няма. За първи път карам сам, без посока. Приятно е, но се уморявам. Не знам откога карам, но не искам да спирам. Няма, продължавам! Знам, че трябва и усещам, че ако спра… Не трябва да спирам. Къде е тя, мамка му! Слънцето напича все повече, задушно е. Добре, че е вятърът. Защо ме боли кръстът? И кракът? Не мога да помръдна, чувствам се притиснат от всички страни. Искам да спра! Не мога, не искам, продължавам. Изведнъж се чува тракане, отчетливо и тежко. Не е от колата. Движи се безгрижно. Толкова обичам тази кола! Беше на баща ми. Той държеше всичките му вещи и всичките му хора да бъдат изрядни. В перфектна форма, здрави и усмихнати. Доколкото можеха вещите да се усмихват. Подари ми колата когато станах на двайсет и три. Каза, че съм бил достатъчно зрял, а пък той не могъл вече да се грижи за нея. Нямал сили и време. Не беше така. Той знаеше, че тя ми принадлежеше, както и аз на нея. Когато се качвах в нея ставахме едно, аз и колата. Баща ми обичаше машината, аз пътя. Колко е топло! Имам чувството, че ще се задуша. Няма да спра! Чака ме още път, макар да не знам къде отивам. Тракането продължава. Поглеждам настрани и виждам влак. Побиват ме тръпки. Композицията изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне. Отвръщам поглед и гледам напред. Пътят няма край и вече не чувам нито птиците, нито вятъра, нито двигателя, само ужасното тракане. Натискам газта, за да изпреваря грозната машина. Не мога! Колата не ускорява. Дали да не спра, да проверя? Не, продължавам. Не е толкова лошо. Скоро и влакът ще е просто спомен, както и всичко останало. Но къде изчезнаха дърветата, тревата, слънцето?! Вече виждам само пътя и вагоните, а вагоните са безкрайни. Напред не им се вижда края. Поглеждам назад, същото. Какво ли има вътре? Ужасната композиция изглежда толкова позната. Но пък всички влакове си приличат. На вагона най-близко до мен виждам процеп. Малка цепнатина през която виждам форма. Формата е неясна и аз се вглеждам. Усмихвам се. Не може да бъде! Изглежда като силует на човек. Но това не е пътнически влак. Като че ли е мъж. Изглежда познат. Мамка му колко е горещо! Усмихвам се и ме побиват тръпки. Каква е тази фигура? Какво прави там? Кой си ти? Поглеждам напред. Каква е тази странна миризма? Поглеждам вагона. Това… Това съм аз.

Стряскам се и отварям очи, опитвам се. Спътниците ми са ме притиснали така, че не мога да помръдна. Краката ми са изтръпнали. Имам усещането, че под тях има натрошен лед. В същото време болката от стоенето прав изгаря всеки сантиметър плът . Явно съм заспал. Не съм вярвал, че човек може да заспи в такова състояние. Возим се от дни! Никой не е ял, никой не е пил, никой не е мигвал. Освен ако някой не е успял да припадне за малко, като мен. Определено бях късметлия. Така се случи, че аз бях един от първите пътници във вагона и успях да получа място до може би най-проветривото място там. Точно до главата ми имаше малък процеп с размера на длан, през който влизаше вятърът. Той беше като послание от Бог, че не трябва да умирам. Поне не сега. В четиресет градусовата жега този вятър някак успяваше да ми влива капчици живот, като роса мрак. Не можех да си представя как пътниците по средата на вагона издържаха без моя вятър. Дори не можех да ги видя. Светлината бе толкова оскъдна, че можех само едва едва да огледам гората от коси и изкривени лица. Това вече не бяха хора. Бе почти сраснала се маса от гниеща плът, притискаща себе си в отчаян опит да намери начин да се събере на място където по принцип не би могла. Опитвах се да пия от вятъра. Не бях докосвал вода от толкова време, че хладината от стрелящия се въздух утоляваше сухата жар в устата ми, поне за секунди. Разбиващия, отчетлив тропот на колелата бе прекъсван единствено от стоновете на пътниците. Поне на тези, които още можеха да си го позволят. Нямаше говор, нямаше човешки звук. Просто едни симфония на мрака, произведена от човешки гърла. И не спираха. Не! През цялото, безкрайно дълго пътешествие, не спираха, макар да бяха намалели. Сякаш някои от пътниците бяха слезли от влака. Малко, след като отворих очи се сетих къде съм, осъзнах какво се бе променило и защо усещах ново, по-силно притискане в тила си. Спътничката, непосредствено зад мен, беше мъртва, очевидно решила, че не иска да разбере къде отиваме. Цялата тежест на тялото й бе върху мен. Безжизнената маса се бореше да се свлече на земята, но упорството на другите пътници не позволяваше да прекрати грозния театър между живота и смъртта. Тялото бе студено. Усещах разликата. Адската жега не искаше да лишава останалите живи. Стана ми лошо от мисълта, че дамата бе толкова близо до мен. Това, смесено с вонята от вече застояли фекалии и локвите урина предизвика гадене у мен. За късмет празния стомах не позволи да се изложа и се ограничих до няколко болезнени спазъма, след което отново бях спасен от моя верен вятър.

Липсваше ми съня. С удоволствие щях да напусна този свят, спомняйки си за миналото. Прекрасното минало. Онова минало, което пренебрегвах с лека ръка, когато бе настояще, за сметка на бъдещето, което гледах с такъв захлас, какъвто само невръстните деца или прегладнелите зверове могат да усетят. Да, лошо ми беше, но вниманието на съзнанието ми внезапно се обърна към стържещия крясък на спирачката на влака. Тежката композиция се мъчеше да продължи по пътя си, но здрава и непоклатима човешка ръка не позволи да има противоречие. Няколко минути забавяхме и за първи път от дни насам не се чуваха нечовешките стенания. Не защото някой им забрани, а защото никой не знаеше къде сме пристигнали. Никой не искаше да знае и все пак всички знаеха. Всяка останала жива душа във вагона замръзна в непоносимата жега в един последен, отчаян опит да забави, ако може да спре времето. Но времето също имаше планове, своите планове, безмилостни и необратими. Времето, което беше дало всичко на мен и спътниците ми, с един замах го бе отнело, без уговорки. Бе дошъл моментът, в който трябваше да върна времето, което притежавах на заем.

С последния стон на спирачката, влакът спря. По ирония на съдбата бях чувал такава тишина само в най-красивите моменти от живота си. Онези моменти, когато четях очите й. Онези страшни очи!

Вратата на вагона се отвори грубо и бавно. Край на пътешествието! Последна спирка! Любезните кондуктори започнаха да ни приканват да слизаме с присъщия за тях дисциплиниран и организиран маниер и с помощта на прикладите си. Да, нашите кондуктори притежаваха неща с приклади. Умората, гладът, болката караха пътят до вратата да изглежда безкраен, колкото бе пътят със самия влак.

Слизайки от влака, не можах да се отърся от изгарящата жега. Сякаш бях в пещ! Когато минах няколко крачки, очите ми свикнаха с дневната светлина и мъчно успях да видя портата на комплекса. Над нея имаше надпис. Той гласеше „Arbeit macht frei“.

 

списание „Нова социална поезия“, бр. 10, януари, 2018

 

Comments

comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *